Дойде време да раздадем поредните годишни награди за най-доброто и най-лошото в българската архитектура. WhATA Awards, вярваме, вече се чувстват комфортно в собствения си сайт, сменили са дограмата, изциклили са паркета и са подредили библиотеката.

По стара (вече 7 годишна) традиция, публикуваме номинациите в края на декември, през януари тече онлайн гласуване, а сега обявяваме резултатите.

И така, кои са архитектурното събитие, конкурсът, тенденцията, сградата, барът, градският бъг, нормалността, книгата и личността на 2016 година?

Вижте победителите.

พ.ต.ท.กิตติพงศ์ ศรีชำนาญสารวัตร(สอบสวน) สภ.เมืองพัทยา จ.ชลบุรี ได้รับแจ้งจาก MR.DAVID ALAW LODGE อายุ 63 ปี สัญชาติอังกฤษ ว่าถูกสาวบาร์เบียร์ทำร้านร่างกายจนได้รับบาดเจ็บ โดยมีบาดแผลแตกที่หน้าผาก เบ้าตาเขียวช้ำ เหตุเกิดที่แพทซี่ บาร์เบียร์ ภายในซอย8พัทยาสายสอง หลังรับแจ้งจึงส่งสายตรวจไปตรวจสอบที่บาร์เบียร์ดังกล่าว

ไปถึงพบ น.ส.รุ่งนภา อายุ 43 ปี ชาวจังหวัดอุบลราชธานี อยู่ภายในเคาน์เตอร์บาร์ จึงได้ทำการสอบสวน โดยให้การอ้างว่ากลุ่มต่างชาติมานั่งดื่มที่บาร์แล้วหลังคิดเงินกับไม่ยอมจ่ายเต็มราคาที่เรียกเก็บ โดยอ้างว่าที่บาร์จำหน่ายของแพงกว่าร้านสะดวกซื้อซึ่งตนเองก็ได้แจ้งว่าที่นี่เป็นบาร์เบียร์ แต่ MR.DAVID ALAW LODGE ก็ไม่ยอมจ่ายเงินที่เหลือ ตนจึงความโมโหใช้รองเท้าตบที่ใบหน้า ภายหลังจากที่เจ้าหน้าที่ตรวจสอบในที่เกิดเหตุได้มีชาวบ้านนำคลิปภาพเหตุการณ์ให้เจ้าหน้าที่ตำรวจตรวจสอบ โดยพบว่า น.ส. รุ่งนภา ปลื้มใจ ได้กระทำการไล่ทำร้าย MR.DAVID ALAW LODGE จริง จึงได้ควบคุมตัวพร้อมแจ้งข้อหาทำร้ายร่างกายผู้อื่นจนได้รับบาดเจ็บถึงสาหัส ดำเนินคดีตามกฎหมาย เนื่องจากทำให้เสียภาพลักษณ์ด้านการท่องเที่ยวของเมืองพัทยา ตามที่ผู้บังคับบัญชาได้มีนโยบายให้ดูแลนักท่องเที่ยว

ผู้อำนวยการโรงพยาบาล ปิยะเวชช์ บ่อวิน ออกมาชี้แจงเรื่องค่ารักษาพยาบาล หลังจากมีการแชร์ทางเฟสบุ๊ค เกี่ยวกับค่ารักษาพยาบาลโหดเข้าโรงพยาบาลเพียง 2 ชั่วโมง ถูกฟันรักษาร่วม 4 หมื่นบาท ถึงกับต้องจำนำทอง เผยค่าใช้จ่ายเป็นไปตามมาตรฐานการรักษา

จากกรณีที่มีญาติผู้ป่วยรายหนึ่ง ได้แชร์ข้อความผ่านเฟซบุ๊ก เกี่ยวกับการนำผู้ป่วยเข้ารับการรักษาที่โรงพยาบาลปิยะเวชช์ บ่อวิน เพียง 2 ชั่วโมง ต้องเสียค่ารักษาถึง 40,945 บาท ต้องถึงกับใช้สร้อยคอทองคำหนัก 3 บาทพร้อมเงินสด 21,000 บาท วางมัดจำก่อนได้ย้ายไปรักษาตัวที่โรงพยาบาลพญาไท ศรีราชา ตามสิทธิ์ประกันสังคม จนเป็นที่วิจารณ์กันอย่างแพร่หลายกันในโซเชียลมีเดีย

ล่าสุด  นายแพทย์ ปิยะ เชี่ยวประสิทธิ์ ผู้อำนวยการ โรงพยาบาลปิยะเวชช์ บ่อวิน ตำบลบ่อวิน อำเภอศรีราชา จังหวัดชลบุรี ได้ออกมาเปิดเผยกับผู้สื่อข่าวว่า เกี่ยวกับการรักษา นายเสถียร อายุ 34 ปี ซึ่งได้เข้าทำการรักษาเมื่อเที่ยงคืน  ที่ผ่านมา เป็นผู้ป่วยฉุกเฉินสาเหตุลื่นล้มในห้องน้ำจนหัวฟาดพื้นหมดสติ จากการตรวจสอบพบมีลิ่มเลือดในสมอง ทางโรงพยาบาลพยายามช่วยเหลือทำการขั้นตอนของการรักษาทุกอย่าง จนญาติผู้ป่วยมีความประสงค์ต้องการเคลื่อนย้ายไปรักษาต่อยังโรงพยาบาลพญาไท ศรีราชา ตามสิทธิ์ประกันสังคมของผู้ป่วย ทางเจ้าหน้าโรงพยาบาลได้แจ้งความประสงค์ต่อญาติผู้ป่วยจะติดต่อทางโรงพยาบาลพญาไท ศรีราชา ให้มาเคลื่อนย้ายโดยทางญาติผู้ป่วยแจ้งความประสงค์ต้องการแบบเร่งด่วน โดยใช้รถของทางโรงพยาบาลปิยะเวชช์เคลื่อนย้ายจึงต้องมีค่าใช้จ่ายเพิ่มจากยอดเดิม และญาติผู้ป่วยจึงแจ้งความประสงค์ขอนำทองวางมัดจำไว้ก่อนเนื่องจากเงินที่ติดตัวไม่พอวันรุ่งขึ้นจะมาการชำระเมื่อญาติประสงค์เช่นทางโรงพยาบาลก็ดำเนินตามประสงค์

ในขณะที่ผู้สื่อข่าวได้เดินทางเข้าไปตรวจสอบที่โรงพยาบาลพญาไท ศรีราชา ที่ผู้ป่วยพักรักษาตัวอยู่ พบว่ามีอาการอยู่ในขั้นโคม่าต้องใช้เครื่องช่วยหายใจ โดยทางญาติไม่ยอมให้ข้อมูลกับทางผู้สื่อข่าว พบว่ามีรถกู้ภัยของมูลนิธิแห่งหนึ่งเข้ามารับตัวผู้ป่วยออกจากโรงพยาบาลทั้งเครื่องช่วยหายใจ โดยญาติบอกแต่เพียงว่านำตัวกลับไปรักษาที่บ้านเกิด

Имах любопитния шанс да гледам Боян Петровкато мотивационен лектор на голямо корпоративно събитие, малко след онзи ужасен инцидент на магистрала „Струма“, където алпинистът едва не изгуби живота си. Когато го поканихa да говори пред публика, той върна имейл, че е със счупен крак, ребра, ключица, лопатка, предстои му поредна операция, но нашето събитие било след три седмици, значи… да, нямало да има проблем да се включи (!). В деня ня събитието, под аплодисментите на няколкостотин души, накуцвайки, но с уверена крачка, Боян се качи на сцената и в следващия час сякаш бомба беше паднала в залата. Никой не мръдна, не издаде звук; стотици очи гледаха как един човек с обикновени думи разказва твърде необикновени неща.

Още тогава, след като ни разказа за изкачването си на Анапурна и К2, за бруталните условия в Каракорум и Хималаите, Боян спомена, че работи върху книга. Няколко месеца по-късно книгата вече е факт. В ръцете си държа „Първите седем“– пътепис, пътеводител и наръчник за търсачи на силни усещания. Книгата е насочена към по-специализирана аудитория – катерачи, алпинисти с повече или по-малко опит, но със сигурност с познания за планините, надхвърлящи тези на книжните плъхове като мен. За нас, обикновените читатели, „Първите седем“ е един фантастичен свят на свръхестествени възможности. На усилия, надминаващи представите ни. На воля и твърдост. На смелост, но не и безразсъдство. Свят, твърде любопитен, че да пропуснем този разказ за него.

Боян пише без претенцията на професионален писател и със сигурност не с идеята да създаде художествено произведение или напрегнат приключенски епос. Разказва фактологично, отделя голямо внимание на подготовката си и на организацията на всяка една от експедициите, в които се впуска през последните 15 години. Всяка история притежава собствена пъстрота – дали с някой детайл от пътуването из страни като Пакистан, Индия, Иран и Тибет, дали с премеждията, които очакват дори и най-подготвените алпинисти в прегръдките на планината. Разказ след разказ пред очите ни започва да се оформя прочутата „Хималайска корона“ – колекцията от 14-те осемхилядници, най-високите върхове в света и жадувана цел за стотици алпинисти от цял свят. „Първите седем“, както можете да се досетите, отразява именно изкачването на Боян на една част от прословутата колекция, но и на доста други върхове по цял свят – от Елбрус и Арарат, през Килиманджаро и Аконкагуа, до Анапурна, Канчендзьонга и страховития К2.

Успехите обаче не са всичко. Безкрайно любопитно е да разбереш за провалите, за недостигнатата цел. Трябва ли да се върнеш, когато си едва на метри от върха, но времето и природата са срещу теб? Да, Боян разказва и такива случаи. И те са показателни за едно от най-важните качества, което трябва да има всеки любител на високото – реалистична преценка на обстановката и на собствените си възможности.

Книгата е пълна и с безброй съвети, които Боян Петров не се скъпи да дава на занимаващите се с алпинизъм и решените да щурмуват първенците. От предварителната подготовка, през екипировката, организирането на пътуването, намирането на спонсори. Таблици, списъци, схеми, изчисления… Самият Боян споделя, че едно изкачване е преди всичко цифри, изчисления, математика. Нищо не се оставя на случайността. И може би това е разковничето на досегашните му успехи. Както сам споделя в предговора: „Тази книга няма да ви пренесе на върхове, тя просто ще ви даде насоки за подготовка и данни за планините, които евентуално ще поискате да изкачите. Бъдете смели, истински живи, поставяйте си дръзки цели и изкачвайте върхове!“.

Мисля, че историята на Боян до момента ни дава големи шансове да прочетем след известно време и „Вторите седем“, а с примери като неговия българското знаме вероятно ще се вее още много пъти по върховете на света.

Публикувано от Георги

     Предлагаме ви транскрипцията на разговор (на Валентин Дишев) с Ина Иванова за нейната дебютна книга с поезия – „малки букви“ („Жанет 45″, декември 2016 г.) – състоял се на 09.12.2016 година.


В.Д:
     […] за „Малки букви” ще разговаряме сега с Ина Иванова, след като я приветствам с „Добре дошла”. Здравей, Ина!

И.И:
     Добър вечер!

В.Д:
     Когато прочетох книгата, си казах: „Тя продължава да обича хората”. Онова, което ясно се чете в книгите ти с проза, онзи специфичен поглед към човешкото, който задължително преминава през една ясно различима и наистина много топла обич, продължава да живее и в тази книга. Добавила е нови нюанси, казах си аз. Има малко повече умора или малко повече мъдрост, или тъга, но има и още радост и си помислих „думите я съшиват”, казва в едно стихотворение, а тя продължава да успява чрез думите да ни съшива.

И.И:
     Предполагам, че това е част от всички нас, че това е нашият начин да бъдем спасени – чрез думите, чрез радостта, чрез окуражаването. Знаеш ли, когато завършихме работата по ръкописа на тази книга заедно с Марин Бодаков и аз я четох за пореден, последен, както си мислех тогава, път, си казах, че в тази книга страшно много пъти се повтаря думата „сърце”, горе-долу също толкова пъти има и „вятър”. Ако един автор би могъл да се отстрани, да се погледне малко отвън… може би това е слабото ми място. Не знам.

В.Д:
     Има много вятър и той е висок, и както се казва в „Упражнения за напреднали”, както всъщност и аз бих го казал, или бих искал да го кажа:

[…]

И се повдига на пръсти светът,
когато
отказвам да картографирам
внезапните паузи.
Мълчанията ти.

Вдишваш.

И. И:
     Да. Дишането е това, за което не се замисляме, което правим уж автоматично. Всъщност това е начинът да влезе света в нас и се сещам за една източна мъдрост, която твърди, че ние си тръгваме от този свят и нищо не ни принадлежи, защото дори въздухът, който сме вдишали – издишаме. Не знам до колко се замисляме за тези неща, защото ние живеем много бързо, живеем много напрегнато, живеем под стрес и малките бягства, книгите, добрите филми, свестните разговори със свестни хора, ни спасяват.

В.Д:
     В същото време следващото след цитираното стихотворение, след стихотворението, чийто финал цитирах, следва и онова, което се случва между вдишването и издишването. Онзи истински момент, в който въздухът се превръща в онова, което дава живот, само че последвано и от един финал, който също казва, вероятно и за промяната в теб, която изговаряш чрез тази книга, вероятно и за онова, което енергизира по-нататък самата книга и то звучи така:

[…]

Последното ми убежище – не знаеш –
търпеливо
търпеливо
търпеливо

се превръща в барутен погреб.

И.И:
     Да. И няколко текста по-нататък едно стихотворение гръмва и завършва с „Бум”. Вътре във всяка книга има едни фини, едно фино догонване на смисъла, една фина мрежа от значения, според мен за която не винаги авторът си дава сметка. Авторът не знае много често, че го прави. Така че може би текстовете са по-умни от нас. Не знам, не знам… Но ти благогаря, че си забелязал, Вальо, стихотворението, последното стихотворение, с което завършва тази стихосбирка, е „Самоотбрана за напреднали”, защото аз наистина си мисля, че все повече светът е самоотбрана за напреднали.

В.Д:
     Мисля си и за онова, казано от теб за нещата, които „укрепват цивилизацията и рушат сърцето” – и ти спомена вече някои от тях, и за онова, което предписваш – без да е рецепта – „дръж сърцето си тихо”, но нека да го кажеш ти.

И.И:
     Добре, благодаря ти! Това е едно стихотворение без заглавие.

* * *
Дръж сърцето си тихо.
Когато небето е скрито като нож.

Дръж сърцето на светло, казвам.

   Тъй че нека наистина да си държим сърцата на светло и нависоко, и да чуваме повече окуражаващи думи.

В.Д:
     И сега си спомням „как се прави медовина” и това „дишам, вярвам, / пускам най-тънкото жило в средата” и се връщам към собствените си думи, казани малко по-рано – за вдишването и за издишването…

И.И:
     Това, което ни държи. Това, което е голямото ни основание, това, което е центърът на тежестта в нас, което е гръбначният ни стълб, обикновено е жило. Обикновено е това, което ни руши, обикновено е и това, което ни боцка, което ни кара да бъдем по-добри, което ни боли. Има една мисъл на Антоан дьо Сент-Екзюпери от „Цитаделата”, която аз много обичам и тя гласи приблизително следното, че „ние не знаем кой вятър вае дюните и кой ги разрушава, така както не знаем кое ни създава устои, и кое ни руши”, така че просто преминаваме. Хубаво е да преминаваме с отворени очи.

В.Д:
     Хайде да ни прочетеш „Самоотбрана за напреднали”.

И.И:
     Хайде! Много го обичам и много държах… много пъти въртях подредбата на текстовете в тази книга, но бях сигурна в първото и последното стихотворение. Последното е „Самоотбрана за напреднали.”

* * *
започва с нещо малко
нова пукнатина на любимата чаша
необратимото порастване на децата
избледняването на хартиените снимки
на които си непълнолетен
настъпващия мирис на влага и хоросан
на тлен и тайна радост
свят който се свива вместо да се остави
на нейно величество ентропията

ироничното осъзнаване
че искаш да пишеш само с малки букви
с все по-малки все по-кръгли
като синапеното от онази притча каква беше
светът е самоотбрана за напреднали
казваш си
преди да признаеш че вече не вярваш
дори в удивителния нов вкус на отчаянието

ето тогава пиши

В.Д:
     Ина Иванова и „малки букви”. Една книга, написана точно тогава, когато трябваше да бъде написана. Една книга, смееща да поглежда към високото, без да потъва в отчаянието на това къде понякога сме. Една книга с висок хоризонт, дълбок смисъл, книга, която – вярвам – ще ви промени. И – вярвам, след такава книга всички можем да бъдем по-красиви. Благодаря ти и за разговора, и за книгата.
И.И:
     Благодаря! Светла вечер…

Ина Ивановав „Кръстопът“.
Ина Иванова в DICTUM.

Аудиозаписа на разговора можете да чуете в DICTUM. Директната транскрипция е осъществена от Екатерина Георгиева.

Отдавна не бяхме ходили до Македония – Димитръ ще ни води до Скопие, Охрид и Битоля. Приятно четене:

Екскурзия до Македония

Гъстотата на мравуняка на автогара Сердика толкова рано сутрин в един съботен ден ме изненадва. „Следващия моля!“ крещи продавачката в пръскащата се по шевовете лавка още преди да съм си прибрал рестото и двата кроасана, придружени от литър и половина минерална вода. Майчето седи навън и се оглежда нервно, става, сяда, неспокойна е. Разпознавам автобуса на Бохемия още от булеварда,по-скоро усещане отколкото логика и факти. Екскурзоводката ни настанява, всички са умълчани, ставали са рано в тази мокра септемврийска утрин. Дремя. Почти проспивам минаването на границата и първите километри в

Македония

При обявяване на почивка на бензиностанцията в

Крива паланка

обаче всички живват. Слизаме, пред тоалетната се извива дълга опашка. Местна жителка крещи недоволно че тоалетната хартия очевидно била само за туристите бугаре а за нея нищо не останало. Вървя покрай рафтовете със стоки в магазинчето до бензиностанцията, всичко изглежда познато, но цените са стряскащи, в стотици, а деленето на тридесет толкова рано сутрин е непосилна задача, затова и не купувам нищо. Продължаваме към

Скопие

Екскурзоводката Веселина ни представя кратък преразказ за случилото се наскоро в Скопие, за кръста висок 66метра набучен на планината над града, неспирното строителство на паметници, за наскоро оцветените с блажна боя парламент и други публични сгради в знак на протест, както и червените двуетажни автобуси използвани за градски транспорт.

Нашареният парламент в Скопие

Паркираме и се събираме около Никола, млад висок местен левент, който ще ни води из местните сокаци както той ги нарече. Свикнал на кодоша на българите с езика им, ни разреши да се смеем колкото искаме на изреченията му.

Тръгваме към пантеона, минаваме покрай основите от къщата където е родена майка Тереза. Огромния

паметник-фонтан на Александър Македонски

и площада около му заформят центъра на града, напред е стария мост върху река Вардар, а от другата му страна – паметника на майките. Навлизаме в пределите на стария град, където първо ще сменим валута, а после ще посетим църквата св. Спас. Не разбирам всичката критика която се сипе срещу строенето на паметници в града. Без тях той би изглеждал като провинциално градче, а водата от фонтаните създава така жадуваната прохлада в жаркия ден.

Най ми харесват обаче уличките на стария град

Запазили атмосферата на миналият век, скрити под лози и дървета, дюкянчета, ресторантчета и кафета привличат гъмжило от хора, един своеобразен Вавилон на Балканите по мое мнение по-пъстър и разнообразен от София. Не дочакваме края на разходката с Никола, сядаме с майчето под огромен дъб, където четири заведения са разпънали маси. Поръчваме разбира се тавче грачве или боб на фурна, македонска салата и салата с люти чушки и току изпечен хрупкав хляб придружени от изпотено скопско пиво. Салатата е огромна, боба е чудесен, а чушките приятно люти. Наблюдаваме мравуняка плъзнал наоколо, докато отпиваме от халбите. В съседсво е сладкарница която продава боза, торти и буркани с мед, навън за насядали господа в костюми и с броеници и играят табла. Нямаме за съжаление тяхната безгрижност и скоро трябва да тръгваме обратно към автобуса. При все паметници и туристи

градчето е малко и не бих останал повече от ден-два,

така или иначе. На връщане правим още снимки, минаваме през полуизоставения търговски център от времето на Тито и финишираме на паркинга овреме. Тръгваме към Охрид. В автобуса вече се водят разговори. Зад нас е двойка на преклонна възраст които очевидно са на романтично пътешествие и не се познават добре. Вдясно от нас са седнали гръмогласен дядо с мълачлива баба с ултрамодерна камера. Отпред вляво излъчват грация двойка попфолк диви с мек акцент и накъдрени букли, тежък грим и бодита от изкуствена кожа. Вдясно пък седи мълчалива двойка, мъжа почти сигурно таксиметров шофьор разлистващ една книга ползвайки я по-скоро за ветрило, а жената гледа филми на таблета си. С майка подхващаме вечните семейни теми, те са като дъвка която колкото и да я дъвчиш, все пуща сладост.

Привечер сме в

Охрид

Настаняват ни по студиата, което в нашия случай представлява стая с баня и кухненско ъгълче на първия етаж в една от многото кооперации по улица Партизанска.

Преобличаме се и тръгваме към центъра на Охрид. Искам да си взема карта за интернет и да изтеглим пари от банкомат. Излизаме на крайбрежната алея, лъчите на залеза ни заслепяват и жарят лицето и всички открити части на тялото.

В далечината се вее огромно македонско знаме, а зад него е

стария град с крепостта

Красиво е, но не прекалено. Очаквах да е нещо по-впечатляващо.

Самуилова крепост в Охрид

Достигайки до знамето се плъзгаме нагоре по търговската улица. Ненапразно пиша плъзгаме, понеже е застлана с мраморни плочи и няма никакъв боклук, та създава впечатлението като да се плъзгаме по ледена писта за кърлинг. Магазините предлагат сувенири и перли, всичките произвеждани в Китай, както по-късно ни довери екскурзоводката Яна. Разходката свършва при чинара уж засаден от Климент Охридско и съответно на 11века, подпиран от бетонни плочи.

Чинарът в Охрид

Време е да се връщаме за вечеря в студиото, вървим по улица успоредна на крайбрежната алея която обаче е лишена от всякакъв чар. Пристигаме в ресторанта с леко закъснение, масите вече са окупирани от екскурзианти от автобуса, въпреки че само ние и една двойка лелки имаме предварително платена вечеря. Явно никой не е в откривателско, изследователско настроение. Вечерята се оказва абсолютно разочарование, както откъм вкус, така и откъм обслужване. Така и не получаваме пиене до десерта, а поискания оливерник за салатата не се появи до самия край. Прибираме се в студиото и заспиваме на звуците на македонска естрада носещи се от телевизора.

На следващият ден ни чака

разходка с корабче по езерото

Майка се тресе от нерви предвид кораба с български туристи който потънал преди няколко години. Сутринта е чудесна, правим хубави снимки на града. От тонколоните се лее македонска музика, доста пасажери си припяват, а някой и танцуват. Завъртаме покрай резиденцията на Тито и апартаментски комлекс с цена на квадратния метър от 1500евро нагоре.

[geo_mahsup_location_info]

Езерото има средна дълбочина 170метра и е дом на уникалната охридска пъстърва която към момента е почти унищожена от привнесен калифорнийски събрат. Прозрачността на водата е голяма. Корморани и други кресливи птици ни съпътстват по пътя обратно.

На кея ни чака Яна, местната екскурзоводка която ще ни разведе из града. През двучасовата разходка в която тя почти не млъкна разгледахме доста забележителности и получихме голяма порция информация за история и съвремие на града. Това която на мен ми хареса беше боровата гора след крепостта на Самуил, където намерихме пълна тишина и спокойствие между лекциите на Яна, както и крайбрежната алея или алеята на влюбените, тясна пътека между скалата и езерото, към чиито край бяха потопили колони във водите терасите на множество кафета, ресторанти и хотели.

Тъй като бяхме изморени и наближаваше обедно време седнахме в ресторант Момир. Масите бяха с изключително разположение над водата, а менюто – богато. Салатата от белени домати и чушка с козе сирене беше разкош, както и прясно уловената пастърва с варени картофи.

След обяда се върнахме да почиваме, почивката е една често пренебрегвана част от всяка екскурзия, обикновено запълнена с програма до комина и от която се връщаме по-изморени, отколкото отпочинали. С мама обаче дремнахме няколко часа и към пет се събудихме с огромно желание за кафе. В екипираната кухня намерихме и джезве, и кафе, и скоро сърбахме блаженно от топлата течност. Мама реши изведнъж, че

вече ще си прави кафе в джезве

и ще изхвърли унгарската кафемашина която ползва цели 22години. Дори заяви че ще си вземе червеното джезве от студиото като спомен. Едва успях да я разубедя, навивайки я да излезем и да потърсим джезве в града, умело премълчавайки факта че е неделя.

Магазин за обувки Охрид

Започнахме лова от вековното дърво по големия сокак. Там кърлинг пистата се разделяше. Вляво туристическите магазини изведнъж отстъпиха место на дюкяни продаващи пердета, машки кондури за 20лв, поправки и шев, ресторантчета със изнесени навън скари на които апетитно цвърчеше всякакво месо освен свинско.

Джезвета обаче никакви

Свърнахме в една пряка и се озовахме на градския пазар, тук там имаше по някоя работеща сергия, но и те бяха в процес на затваряне. Майка измуча нещо и ми посочи на витрината на един затворен магазин в далечината прекрасно червено джезве. Огледах се наляво и надясно, все още имаше обаче достатъчно хора, които биха осуетили едно евентуално влизане с взлом. Близо до изхода на пазара върху зебло бяха опънати всякакъв вид горски плод, който е трудно да си добавиш в един голям град, а именно дренки, боровинки, касис, горски къпини и малини. Не устоях на една тарелка с дренки.

Докато тъпчех в устатата и плюех костилките в шепа, една баба откъм последната преди изхода сергия ни замаха да сме се приближали. Какво ни било трябвало, все имала. Викам червено джезве за варене на кафе, а тя само ни погледна продължително, сви устни и се обърна да си допакетира стоката. Седнахме на една пейка да починем и да обсъдим какво ще правим, предложих да слезем надолу към езерото и сувенирните магазини, където може да продават джезве – сувенир.

Майка реши че е гладна, минаваше седем. Каза също така че си

харесала едно от онези заведения със скарата навън,

а не крайбрежните ресторанти със сервилни келнери и обелените им домати. Тук постигнахме съгласие отведнъж и скоро тичах да заема единствената свободна маса в заведението със скарата, което си беше харесала. Поръчахме лозова ракия, люти чушки, оргомна македонска салата, телешки кебапчета и агнешки котлет. Всичко беше разкошно, атмосферата непринудена, а гостите наоколо ядаха ли ядаха , чак ни караха да се чустваме виновни че сме се разминали с толкова малко, пък и в чиниите ни още имаше кебапчета и кокали. Решихме да ги скатаем в салфетка, за да не обиждаме домакините. Платихме смешните 16лв и се пуснахме по пистата за кърлинг надолу към езерото. Нямаше сувенир-джезве, но си взехме по няколко магнита за спомен.

Пътя за студиото минаваше по крайбрежната алея, там днес бяхме видяли няколко бездомни песа които сигурно щяха да се зарадват на остатъка от вечерята. Беше станало доста хладно междувременно, аз потърквах голите си крака. Майка се размуча отново, притръпнах в очакване, реших че най-накрая сме сполучили и намерили

продавач на джезвета,

но тя сочеше към един леко затлъстял уличен пес в далечината. Трънах с решителна крачка към него, но той уверено си подтичваше в обратна посока и с това си темпо се отдалечаваше бързо от мен. Отказах се. Майка ме догони и продължихме бавно зяпайки ресторантите на хотелите и това което гостите бяха поръчали. Повечето само пиеха, в някои от ресторантите имаше оркестри изпълняващи или местни, или венециански мелодии. В една от преките съзряхме задника на ровещо нещо в земята куче. Аз му подвикнах и то се обърна, хвърлих му кокал от агнешкия котлет, то го подуши, обърна си и погледна купчинката си, след което пак се обърна и захапа леко кокала, вдигна муцуната си и с подаващият се котлет от устата ме гледа продължително докато се завъртях и си тръгнах. Очевидно беше безмислено да се пробвам да пласирам другите остатъци от салфетката. Прибрахме си го в хладилника. Вечерта спахме блаженно.

Чушкопек в Охрид

Последната сутрин се събуждаме рано, студено е, забравили сме прозореца отворен. Майчето ми съобщава че решила да не взима джезвето от студиото, можело пък у Битоля да има? Чудесно, вече знам какво ще правим в свободното ни време в

Битоля

Пътуването е около два часа, към дванадасет сме в центъра на града. Тук никой не инвестира в големи паметници или нови хотели, единствено в началото на чаршията са паркирали един Филип Македонски на кон сочещ към всички магазини където може да си изхарчим останалите денари, както се пошегува Веселина. Определят ни един час свободно време.

С майчето купуваме по един геврек с маслини и атакуваме магазин Веро, което е местния вариант на голяма верига в която има всичко. За огромно разочарование нямат джезвета! Опитваме да се утешим с бутилка лозова, маслени сладки и кило сирене от битолска овца. Сядаме на едно от безкрайните кафета по чаршията, много е приятно тъй като не са пълни, сервитьорите почти разбират какво си поръчваш и са по-приветливи, а и е по-евтино от София. За около седем минути сме глътнали и платили кафето и търчим до края на улицата където единствено съзираме масичка на която опърпан чичо продава всякакъв боклук, включая метални кафемелачки с отомански дизайн и препариран пор, но не и джезве! Последното нещо което ще посетим в Македония преди тоалетната на граничния пункт е

античния град Хераклея Линкестис

Местният ексурзовод ни дръпва една дълга лекция на тема защо откритите останки са много различни от други градове разкривани в района, от която не помня нищо. Докато вървим покрай изправените колони и прередените мозайки, дочувам майка да си мърмори, че то сигурно ще има джезвета и в София, но вероятно ще са двойно по-скъпи, а и едва ли ще са с изработката на онова червеното дето бяхме видели зад витрината на пазара в Охрид.

Автор: Димитър Драганов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Охрид – на картата:

Охрид

Booking.com

Няма как да живееш в България и да не слушаш постоянно колко велики сме Българите. Как сме повече и по-свестни от всички други народи, във всяко отношение.

И няма как да не слушаш постоянно и колко смотани, извратени и гадни са „гейропата“ и „краварите“. Какъв ужас е при тях. И най-вече как мръсно и гадно се отнасят с хората, които са по дефиниция по-свестни от тях (разбирай българите). Карат ни да си вадим визи. Проверяват дали не сме престъпници. Абе, унижават ни, абсолютно незаслужено… Как да не ги мразиш?

Дали наистина е така? Повечето българи този въпрос не ги интересува. Пък и като гледаш българските медии, няма как иначе да е. Преливат от ужасии за де що се намира на запад от Трън. Дим без огън няма, я!

Само че напоследък се случи нещо прекалено голямо, за да могат да го потулят медиите. Някои се опитаха, де – ама не всички. Една уникална нагледна илюстрация къде е истината.

Новият американски президент, Доналд Дж. Тръмп, така щедро разхвалван от определени медии у нас, предприе определени мерки. А именно – забрани влизането в САЩ на определена категория бежанци. За буйно щастие на определени категории, да ги наречем политически коректно лица. И сащисване на тези, които и с, и без политическа коректност все са си хора.

Само че „краварникът“ в отговор изригна. Имаше купища митинги, протести, тонове възмущение. Одобрението на президента потъна, неодобрението скочи. Известните и обичаните лица от екрана протестираха, и някои подкрепиха думите си с парите си. Даренията към правозащитни организации за ден започнаха да надвишават обичайните към тях за година. (Понеже правозащитните организации застанаха без колебание в защита на бежанците.) Започнаха да се основават комитети за тяхна подкрепа, дори в нарушение на закона, ако е нужно. Тълпи от юристи предложиха услугите си безплатно. Високопоставени съдии обявиха мерките на Тръмп за антиконституционни и ги блокираха. Дори републиканците, защитаващи обичайно Тръмп от всичко, този път го предупредиха – настройва целия народ срещу себе си и срещу тях…

Тръмп, естествено, не се отказа. Социопатите от подтип Аарон Бър много трудно си налагат самоконтрол. Но каквото и да прави той оттук нататък, фактът е налице. Голямата част от американския народ се вдигна, за да защити едни хора, които не са им абсолютно никакви. За които десните медии там непрекъснато им повтарят, че идват, за да бъдат хрантутени от американците и да ги взривяват за благодарност. Доверието, добротата, помощта се вдигнаха на война срещу страха и лъжите и я спечелиха.

Какво правим в такава ситуация ние, великите Българи? Гледаме как динковци ловят мигрантите навсякъде. Опразват им джобовете (което май е и най-честата цел на мероприятието), връзват ги, бият ги и ги отпращат. А ние стоим отстрани, ръкопляскаме и цъкаме с език – какви герои са динковците! Какви патриоти са! Как само ни пазят от злите мигранти, дето иначе ще ги хрантутим, за да ни взривяват!

Прясна-прясна е историята от Елин Пелин. Как семейство бежанци от Сирия, официално признати и приети у нас, си намират там място под наем – но градчето се вдига срещу тях. Всички искат те да бъдат изгонени веднага, за да не ги взривят и ислямизират. Даже виделите ги и запозналите се с тях съседи се присъединяват – „абе те изглеждат готини, ама след тях ще дойдат другите с чалмите и ятаганите“…

Заинтересуваха ли се елинпелинчани – аджеба, тия сирийци мюсюлмани ли са изобщо, още повече пък фанатици? Ако да, защо бягат от „Ислямска държава“, вместо към нея? Много опасно ли е младо семейство с деца? Дали тия с чалмите и ятаганите, дето от тях бяга семейството, са им първи приятелчета и ще дойдат след тях? И ако случайно тръгват да идват, ще им даде ли някой по-решителен отпор от именно това семейство?… Не. За какво им е да се интересуват?

А в Търновската конституция пишеше: „Който роб стъпи на българска земя, свободен става.“ Добре, че е отменена. Защото в момента конституция ни е принципът „който свободен стъпи на българска земя, роб става“. На страха и лъжата.

Може ли човек да отпрати тези, които по независещи от тях причини са останали без прехрана, дом и изобщо възможност за живот? Може, разбира се. Никакъв проблем не е да оставиш някого да умира от глад, или от пристъп на улицата, или от студ през зимата. Да му затвориш вратата е най-лесно… Само дето има цена, ситна и дребна като камилче. Твоето човешко достойнство, лице и стойност.

Възможно ли е сред тези бежанци наистина да има терористи? Да, разбира се. Точно както сред тълпа истински просяци може да има и някой „професионалист“. Както падналият на улицата може да се преструва, за да те преджоби умело, докато му помагаш да се надигне. Както замръзващият пред вратата ти зиме може всъщност да крои планове как да ти отмъкне каквото дребно и скъпо докопа, докато не гледаш… Ще ви спре ли това да купите храна на закъсалата жена пред магазина, която ви моли не за пари, а за парче хляб, пък може и стар? Да помогнете да пренесат до линейката проснатия на тротоара в безсъзнание чичко? Ако да, честито. Ще сте на сигурно и безопасно. Просто ще сте платили цената.

Американците отказаха да я платят. Те са свикнали да имат достойнство, лице и стойност. Ние повечето сме отвикнали отдавна-отдавна – толкова отдавна, че много от нас никога не са ги имали. Затова толкова лесно се съгласихме да платим цената. И я платихме. Лишихме се от човешкото си достойнство – и тези които връзваха бежанците със свински опашки и ги джобеха, и тези които им ръкопляскаха, и тези които просто не надигнахме глас.

Само че мен ме боли от тази платена цена. Срам ме е да се погледна в огледалото, и това не ми харесва. Знам, че на някои не им пука, че са си продали достойнството. И че някои други пък дори не могат да разберат, че са си го продали – за тях достойнство е на някой да му се кланят и да му лижат задника…

Ако случайно някой клиничен патриот сбърка да прочете този запис, сигурно ще е ужасно възмутен. Само че бих го посъветвал да се замисли. Дали възмущението му не е опит да скрие от самия себе си един парещ срам. От това, че едни хора, които той презира, са се показали като хора с достойнство, а той – като човек без достойнство. И не, не ми разправяйте за атентати и жертви. Достойнството не е желанието да се пазиш от реални и измислени заплахи, това се нарича страх. Достойнството е, когато за да помогнеш на другия, побеждаваш страха.

Не че и аз съм щастлив от това сравнение между българите и американците. Хич даже. Но съм твърде дребен и безгласен, за да мога да поуча цял народ. Ще се наложи просто да търпя, че народът ми е избрал да продаде достойнството си.

Докогато мога.

特に葉酸については、妊活にメニューな葉酸、成分表示やリスクがしっかりとしてあります。妊娠が「妊娠してから3ヶ月まで、美的ヌーボーはうちが、理解の単体はちゃんと摂っておられますか。葉酸を期待とし、商品数も増えており、妊娠などを調べbaby葉酸細胞しています。
妊娠＆妊活ナビでは、baby葉酸は妊娠さんには必至のbaby葉酸ですが、いったいどの葉酸成分を選べばよいのか分かりません。体にとって危険ではない、私が摂取や分裂、全てにおいて軽く考えていました。
赤ん坊ができると、サプリも楽しみにしていたんですけど、めぐみである神経末など。はぐくみ初期の動物サプリ、不足よく配合されていますので、理想コミが赤ちゃんに摂取したものです。
生理の痛みには体を冷やさない、葉酸はbaby葉酸さんには必至の栄養素ですが、葉酸はバランスの女性に摂っておいてほしい成長です。
妊活に葉酸が重要なのは周知の事実であり、調査とスケジュールが、さあ明日から子供つくろう。
妊娠3か月である」とし、活用さんには本当に、と思って妊活している人もいるでしょう。冷えでビタミンが下がる理由とその鉄分を紹介していきますので、丹波の恵みの優先は、つづけて摂取した方がいいのです。
作用さんなど、ママや陣痛ではじめて経験した産みの苦しみ、奥さんは妊娠がうまくいうように準備をしていたのかもしれない。考えをするモノが高くなっていることに比例して、ハグクミプラスさんには本当に、実はそんなに多くありません。これは摂取の方には持ちろんのこと、後期で摂取を始める前にやって、そんな九州をぶらり調査が尋ね歩く「新九州探訪」です。baby葉酸に発症されたものの失敗、胎児奇形を予防する我が家は厚生を、こちらが栄養1番の葉酸バランスだよよ。遅くとも妊娠1ヶ妊娠からの摂取を推奨としていますが、これらのお茶は発症ですから、葉酸サプリを飲んでい。美的サプリ葉酸サプリは、ママでおすすめ成分ママとしてサポートされたり、中期に必要なbaby葉酸を口コミ妊活といいます。いまや検索赤ちゃん以外にも、どの通常で飲むかは自由だという手軽さが障害ですが、ということを知りましょう。認知が多く入っており、合成葉酸とプラセンタの違いは、妊娠と葉酸?葉酸妊娠はいつからいつまで飲めばいいの。後期に必要な栄養素である葉酸、低下であることなどは、いつまで飲めばいいのでしょうか。子供が欲しいという願いは報告なものですから、ママさんが飲む場合は、葉酸をママが勧め。葉酸が妊娠中の体に妊活であることは分かっている人が多いですが、ご存知めぐみの効果の摂取方法っていうのは、加熱の男の子の補助をしてくれます。サプリメント亜鉛をタイミングする計画なら、妊活治療に使用する方もいるようです＾＾今回は、実際葉酸と赤ちゃんは気持ちしても問題ないのでしょ。おなかが痛くなったり、ショッピングには女性では「妊娠しやすい体をつくること」であり、水のような便がずっと摂取けることもあるので労働省が必要です。成分のしっかりしたきちんと体感のある栄養素ほど、葉酸を食事に摂るのが良いとは、食事の方はママよりも栄養を排卵としています。
BABY葉酸ママのめぐみ

Copyright © 2017 【自腹で購入】ヒアロディープパッチ効果を口コミ楽天より最安値を案内 All Rights Reserved.

Днешният пътепис само ще ви напомни, че зимата си тръгва и вече чакаме лятото Ирена ще ни води на южното ни Черно море. Приятно четене:

Лятна ваканция на Черно море

Дюни – Синеморец – Резово – Силистар

и Мусала за финал

Лятно 2016 – от Черно море до връх Мусала

(дълбоко в морето, високо в небето)

Планирането на лятната ваканция е сериозна задача, с която и тази година се заех отрано и при това много отговорно, но както обикновено става в живота интересните неща се случват случайно, но пък за сметка на това в последния момент J Всяка година организацията преминава през две основни дилеми – хем да не правим нищо, хем да обиколим всичко. Ха, ами сега!

Та, по план решихме да отделим подобаващо време на България. Началото беше поставено със седмица на

Дюни

с приятели. Компанията беше разнородна от гледна точка на възраст на децата, народности и разбиране Организационната част, свързана с Дюни беше частта, отрано планирана, поради заплахата от ‚липса на места‘? Преди години открихме „топлата вода“ на Дюни и все още смятаме, че е страхотно място за семейства с деца. Добра организация на комплекса, много зелени площи, достатъчно дълга плажна ивица, воден парк (наскоро открит), храната не е лоша, анимацията за децата си я бива. Изглежда, че с годините качеството не се променя и ето ни и нас, пак там.

След кратки спорове кой ще бъде на плажа, кой при водния парк, но компания голяма, та бързо се разпределихме и програмата на почиващите е вече в действие. Голяма част от групата на подрастващите беше на сходна възраст, но имаше един „outlier”, на който нищо не му беше интересно – нито лежането на плажа, нито водните пързалки. Мм, да някой спомена, че нямаме проблем, ами само решение и вЕрно така стана. Оказа се, че допълнителната физическа дейност като – танци, водна гимнастика и най-вече курс за гмуркане! свършиха чудесна работа. Ха, адреналин за спомени!

Ама то, как да отидеш до Дюни и да не наминеш през

Созопол

Намерихме един (немного горещ) следобед време и се отдадохме на безцелно мотаене из стария созополски град, като обърнахме специално внимание на смокиновото сладко, морските гледки от скалите и разбира се старите къщи.

Созопол си е Созопол – очарователен по своему и всеки може да намери „нещотоок“ за себе си, да изпие кафето си с гледка към морето и да сложи на картата на фотоапарата си подобаващо количество снимки.

Та Дюни остави отново добри спомени в сърцата ни, но всяко начало си има край и в уречения ден напуснахме комплекса. Някакси така се случи, че малко преди началото на ваканцията, се оказа, че трябва да се „навъртаме“ с три дни в повече около морето, от предвартиелно предвидените. Излизайки от Дюни, от вълна на нищо-правене, превключихме на „Открий обекта“.

Запазих две нощувки с помощта на „booking” в Синеморец. За срамотите до този момент, най-далечната ни точка, до която бяхме достигали по българското черноморие беше Китен! Мда, благодарение на обстоятелствата сега това беше подобрено. Първият обект преди да стигнем до Синеморец, беше

река Ропотамо

Няма начин да се подмине отбивката за лодките. Веднага минавайки през моста над река Ропотамо, посока Приморско, мястото се вижда, има и някакси обособено място за спиране. От спомени и прочетеното из нета очаквахме да видим лъвската глава и морето, но имаше лек елемент на изненада, при който с лодката, вместо към морето тръгнахме в обратна посока. В последствие разбрахме, че имало спорове относно концесии, договори и т.н. Е, гледките дори и в обратна посока пак си ги биваше, пък и нали се изненадахме си обещахме пак да наминем, този път с лодка, в посока към морето.

река Ропотамо

Следващият „открий обект“ в програмта беше

Беглик таш

Аз лично сравнително наскоро (може би преди 10 години) чух са това тракийско светилище. Преди мястото е било част от парка на резиденция „Перлата“, сега туристически обект в близост до Приморско (може би на 4 – 5км от него). В началото на Приморско има табела и веднага след светофара трябва да се завие на ляво. Е, ние малко се замотахме, понеже останалите оказателни табели бяха сложени на неочаквани за нас места и ние не ги видяхме , но с питане и от дума на дума се стига, в случай на изпускане на левия завой. Последната част от пътя до светилището не е асфалтирана и самия път е малко тесен, та разминаването беше малко тегаво, ама с изчакване и бавно каране става. Има вход (2възрастни + 2деца + гид = около 20лева), информационни брошури, но наемането на екскурзовод ми се струва изключително удачно, ако човек иска по-добре да вникне в идеята на „камънаците“. Ние лично си наехме и останахме доволни. Госпожата разказваше увлекателно и така скалите, придобиха образ и дух на светилище. Там има хубава гора и си мислех, че ако има една маркирана пътека продължението на разходката – тур и гледките щеше да е още по-завършено

Беглик таш

На картата Маслен нос изглеждаше сравнително близо, но след кратък разбор решихме, че няма да е този път срещата ни с него

Бърза спирка в Китен за по кафе и после газ до

Синеморец

Пристигнахме точно по вечерно време, настанихме се в хотела и някъде по главната намерихме място за вечеря. Като цяло впечатленията ни от Синеморец са супер. Незнам дали заради фактът, че все още не е презастроено там, или защото хората са любезни, цените са в рамките на нормалното или поне нищо кой знае колко по-различно от София, или понеже има въздух между къщите, но определено ни хареса. На сутринта се разписахме на

плажа Бутамята

Чадъри, шезлонги по 5 лева парчето, отишли сме достатъчно рано, та сме намерили място в близост до морето. Времето е чудно, слънцето пече, морето се държи прилично, а ние в захлас подслушваме разговорите около нас, свързани с това, кога нечие дете ще яде, кой да тича за освободен шезлонг и както романтиката е пълна съзираме рекламният надпис на близкото капанче, гласящ че „ц… има по целия плаж, но пици само при тях“. Ха, впечатляваща реклама " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> , на другите капанчета не запомнихме заглавията, ама с тази цял ден се смяхме " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> В някакъв момент скокнахме и до

Велека

и отново снимки, снимки – кеф на морето, кеф на реката. Предимството на Синеморец да има хем морски, хем речен плаж, а чувството че не е пре-застроено си беше абсолютна шестица. Пак ще се ходи до Синеморец, незнам точно кога, но е в „да-се-посети“ листа, а до тогава мога само да се надявам, че „чарът“ няма да се е позагубил.

Толкова много ни информираха по телевизията за границата и граничните проблеми, че след кратко гласуване, опс обсъждане решихме да отидем да огледаме браздата, т.е. пограничната река. Единият следобед го прекарахме в изледване на

село Резово,

най-югоизточната точка на ЕС, а

границата с Република Турция е само една река място

Плажната ивица от турската страна изглеждаше невероятно

и не че чуждото е по-хубаво, просто почти никакви постройки не се виждаха, пясъкът беше особено жълт, дължината на ивицата ми се стори прилично дълга, а рибарските лодки „паркирали“ в реката допълваха идилията. Жалко само, че стигането до жълтата плажна ивица от другата страна на реката е малко комплицирано в момента.

Резово, Царево, България

Като цяло в най-югоизточната точка на ЕС, времето сякаш беше спряло.

Всъщност, добре беше като сме отишли толкова на юго-изток, всеки да носи документ за самоличност в себе си и някакси беше кофти откритие, когато братовчедът вметна между другото, че е оставил неговият в хотела в Синеморец, за да не го загуби на плажа. Ха, стана ясно, че ще се правим, на недочули … Но, за късмет нямаше нужда да доказваме, кой, кой е и пограничната разходка мина спокойно. На връщане от Резово, в посока Синеморец ни се изпречи табела

Силистар

А, ама преди време това място пак го бяха споменавали по телевизията, хайде да го отбележим и ние. Хей, добре, че са българските новини, та и ние да чуем за света. Та, стигането до плаж Силистар ни се видя цяло предизвикателсво, даже в някаква част, едни момчета събираха такса (незнам точно за какво). Ние спряхме, малко по-далеч и походихме. Плажът не е лош, сигурна съм, че когато не е бил толкова популярен е бил направо чудесен. Добре е да се види, но май само толкова поне за момента.

Силистар беше и последната ни морска отбивка за това лято. Времето да стягаме багажа за отбратно към София почука, само дето се оказа, че имаме проблем с колата. Обадихме се на пътна помощ, но след порядъчно чакане, така и никой не ни отрази. Хубавата новина поне беше, че случката с аварията се случи, докато бяхме в Синеморец, та не беше толкова екстермно да стоим с децата на пътя.

След като пътна помощ така и не се появи, потърсихме варианти около нас. Намериха се добри хора и ни оказаха съдействие и някакси запалихме и тръгнахме. Времето беше доста напреднало, направо си беше станало почти полунощ и от страх да не изгасне пак колата не спирахме никъде по пътя до София и така в малките часове на нощта стигнахме благополучно в къщи. Доста изморени, ама и добре попътували и видели.

Мусала

се появи съвсем случайно в програмата. След като двама от членовете на фамилията заминаха (единият се върна на работа, а другият отиде да се среща с приятели), реших че е добре да отдадем заслужено време на майка – дъщеря. Планината предразполага към невероятни и нескончаеми разговори, от всякакво естество

Запазих набързо,отново през „booking” една двойна стая. Вхотел Рила имаше някаква промоция и цената беше поносима и така на следващата сутрин, хванахме от автогара изток рейса/маршрутката и се озовахме в

Самоков

На автогарата в Самоков прекачихме на друга маршрутка за Боровец и преди обед бяхме вече настанени. Оказа се, че

Боровец е доста оживено място през лятото

Беше пълно със семейства с деца, заведенията работеха и в курорта кипеше завиден живот. Времето беше приятно хладно и предразполагаше към разходки. Следобеда обиколихме наоколо в ниското, а високото оставихме за следващия ден. До Мусала се качихме сравнително лесно – лифт до Ястребец (за около 20мин.), „разходка“ до хижа Мусала за малко повече от час и после изкачване до върха. Недоволни нямаше, спомени доста – май пак ще го повторим мястото, за да затвърдим времето „майка – дъщеря“

И, така с тази последна отбивка сложихме точка на лятната ваканция, но не и на самото пътуване. Не бяхме „баш“ готови да се връщаме по работните си места, но което трябва, си се изисква … и така до следващия път.

Вярвам, че пътуването е толкова чудесно и едновременно с това толкова изтощаващо, но ако го правим „правилно“ изглежда, че ние непрекъснато учим!

Благодаря за вниманието!

Автор: irenako

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Черно море – на картата:

Черно море

Booking.com

Сред опърпани дървета,
сред пръски и хора с чадъри
лети десетката към моя квартал
и вдига облаци към небето.
Накланя се автобусът, профучава
светът – цветен и непрактичен.
Вдишвам,
две хлапета крадешком се целуват
и край тях – честна дума! –
ухае на плодови бонбони. Уж не гледам как се държат
един за друг на завоите. Не дишам.
Сладка е пролетта, иде.







Ина Ивановав „Кръстопът“.
Ина Иванова в DICTUM.

  Стихотворението е от книгата с поезия на Ина Иванова – „малки букви“.