животното застина
цялата стена от звуци се разпадна
животното се скри
яма от страх, болест
пристъпвам,
намирам захвърлена уста
и един оголен врат
животното се върна
и почна да бълнува
тялото му се отвори

    Александър Байтошевв „Кръстопът“.
    Александър Байтошев в DICTUM.

Ура за Ива и Йоана, които разработват Jamba – един специален проект, с много смисъл и с нужда от подкрепа от всеки от нас.

Разкажете как се роди идеята за jamba.bg? Как се случи, как се развива до момента?

Хората казват, че една хубава и смислена идея никога не отива само в една глава, но пък съдбата рядко дава шанс на тези двама-трима човека заедно да случат въпросната идея. Може би ние сме едни от малкото късметлии, които са имали подобен шанс

Двете с Йоана се срещнахме преди около 3 години, когато и за първи път имахме възможността да се запознаем отблизо с хора с различни възможности, да комуникираме и да работим заедно с тях. Веднъж двете се заговорихме и се оказа, че точно по едно и също време сме си мислили, че в България има огромна нужда от създаването на организация, проект, инициатива или просто нещо, което да има за основна цел осигуряването на равен достъп до образование и старт на професионален път за хора с различни възможности /така ние наричаме т.нар. група ”хора с увреждания”/. И не просто за една от групите, например само за хора с нарушено зрение, а за всички, защото е важно да започне едно обединение в обществото като цяло и хората с различни по вид увреждания да не бъдат допълнително изолирани на малки социални групи, а напротив – да бъдем всички заедно.

Затова и преди година, октомври 2016 г., успяхме да съберем смелост и да започнем реализацията на тази наша смела мечта – JAMABA /”опора” от старолатински/. За това кратко време успяхме да постигнем резултати, които всички са плод на страшно много упорит труд, безкрайна вяра в смисъла на каузата и най-вече благодарение на подкрепата на много хора, организации, фирми, а вече и на институции. Достигнахме до 400 човека, обучихме 50 от тях и 40 вече работят в различни професионални сфери. Имаме още много, много работа, но сме сигурни, че ще постигнем голяма промяна.

Към кого е насочен сайтът и намирате ли достатъчно подкрепа?

Сайтът има две основни целеви групи – от едната страна са хората с различни възможности, а от друга таргетираме и бизнеса, тъй като развивайки нашите младежи, давайки им знания и умения, ние успяваме да преборим и още едно голямо предизвикателство за бизнеса – липсата на достатъчно квалифицирани кадри и постоянното текучество на персонал, с което компаниите ежедневно се сблъскват.
В началото нито едната група, нито друга ни вярваха – мислеха, че сме поредната куха неправителствена организация, която нищо няма да свърши и не срещахме почти никаква подкрепа, но година по-късно все повече и повече хора и фирми се обръщат активно към нас и желаят да действаме заедно.

Кои са основните предразсъдъци или теми, които сте си поставили за цел да преборвате с този проект?

Това, че хората с различни възможности не могат, не знаят, няма как да се справят с нищо. Предизвикателство е отношението на обществото към човек с инвалидна количка или с куче-водач – обикновено свеждаме неудобно поглед или извръщаме глава. Това не е правилно, дори е грозно и тъжно. На първо място трябва да спрем да приемаме хората с различни възможности по този начин. Трябва да се държим с тях като с равни, защото те са равни и имат същите права като всеки един човек. Не трябва да има ние и те. Всички сме заедно на този свят.
Оттам нататък вече работим за осигуряване на равния достъп до образование, работа, професионално развитие и интеграция, показвайки успешните примери.

Добри примери или любопитна случка, за която да разкажете накратко?

Любопитна случка е тази за наемането на работа на нашият първи JAMBA герой. Буквално преследвахме работодателя в рамките на един месец – звъняхме му, писахме му, какво ли не, за да даде изобщо шанс за интервю на нашето момче. След като се запознаха го харесаха много, наеха го на работа и не веднъж сме получавали обратна връзка, че това е най-мотивираният и бързо развиващ се човек в екипа на фирмата.

Какво се случва в момента и как читателите тук и всеки може да ви подкрепи?
Съвсем скоро бяхме много позитивно изненадани от номинацията на Grazia България за престижния конкурс “Жена на годината” в категория Интернет. За нас е наистина чест, че попадаме в подобен вид формат, особено сред още толкова изключителни жени.
Бихме били благодарни на подкрепата на всеки, който вярва в смисъла на каузата на JAMBA

Jamba – кариера за всички – дайте по един лайк

Mtel Media Mastersвинаги са били специално и очаквано от мен събитие и тази година, за 7-ми път, не изневериха на себе си и поднесоха силна среща – специален гост на събитието бе Мери Хокадей, ръководител на BBC World Service English.

Темата на церемонията по награждаването през тази година бе „Петата власт”, като тя бе основен акцент и в речта на Мери Хокадей. Мери Хокадей говори за световните тенденции и предизвикателства пред журналистиката като фалшивите новини, влиянието на новите технологии и социалните мрежи и опитите за вмешателство в работата на медиите. Много силни примери даде тя и за нови начини за информиране на хората през онлайн формати.

За сложността на журналистическата професия, за предизвикателствата да останеш верен на аудиторията и обществото, но и на себе си, за новите търсения на журналистите и възможностите, които идват с digital. Страстта, с която Мери Кохадей говори бе заразна!

За седма година конкурсът Mtel Media Masters отличи най-добрите журналистически материали в сферата на технологиите, иновациите и науката. Участваха 130 кандидатури в шест категории.

Ето и победителите:
„Печатни медии – дълги форми” – Христо Николов от в. 24 часа с материала си „140-грамова джаджа спасява човешки животи”

„Печатни медии – кратки форми” – Женя Милчева от сп. Осем с „Установихме ръста на Хаджи Димитър”

„Интернет медии – дълги форми” – Ваня Милева, Наука OFFNews за „Науката доказва: Ако има хаос по пътищата, правителството е корумпирано”

„Интернет медии – кратки форми” награда не бе присъдена по решение на журито

„Електронни медии – дълги форми” – Живко Константинов от NOVA телевизия за материала „След края на света”

„Електронни медии – кратки форми” – Петър Георгиев от БНТ за репортажа „Заразени с омраза, социалните медии търсят лекарство”.

Тази година бе връчена и специална награда на Антон Оруш за цялостен принос в отразяването на историята на технологиите.

На победителите – честито! Очакваме Mtel Media Masters 2018!

One of my most problematic experiences from all Indiegogo projects I back. Not because of Crazybaby, the company who ran it! They had some performance issues when it came to relying on shipping questions. It’s understandable given the vast volume they had to ship.

My experience was because of the illogical, hard to cope with Bulgarian Customs authorities, and more specifically – the Bulgarian Post station, responsible for receiving and keeping items pending Customs release.

I backed two pieces of Air. One white (for Vesi) and one black (for me). Due to overload, Crazybaby shipped one of the items first item (the back Air) somewhere September. It was sent from the EU, but for some weird reason 20 days later it got stuck in Bulgarian Customs’ Post station. They asked me to supply them with documentation for releasing the order, as they wanted to charge me (probably) VAT.

Now, the logistics issue was the fact I had one order, on which I had two items. But I received half of the order. Bulgarian Customs are not among the most flexible ones: they refused to accept half-delivery and said that if I go like that, they’ll have to charge me full VAT. I was okay with that, but I required from them to confirm that when I receive the second half of the order, they won’t charge me again full VAT, based on the paperwork (which is, still, for two items). Customs Officer in charge said that there’s no way they could do that: when the second thing comes, they’ll charge me again based on the paperwork, e.g., 20% VAT on the full order.

I was not very happy. I don’t like being screwed, especially by inflexible and bureaucratic government authorities. It seemed incredibly unfair to pay 40% VAT just because some government clerk cannot divide one by two! Because of this, I asked the Post Station to keep my item, until the second shipment arrives.

The Post Station employee assured me they’d do so. I happily came home (actually, at the office), and I continued my wait.

Twenty-something days later I received the second shipping tracking number! Good times, I thought, soon I’ll get both Air. I phoned the Bulgarian Post to share the good news with them. When I told them the first shipping number… they were not able to find it in their database!

I was like “whaaaaaat?”
They were like: “well, you didn’t come to release it on time, and a month after we initially received them, we just returned it as undeliverable.” They obviously forgot I was there, no one made a note of my case, and as a result, they did “the standard thing they do.”

It’s easy to say I was quite furious. Now I was expecting the second package in few days, and the first was already traveling back to Netherlands. Stupid, stupid, indifferent government bureaucrats. I expected the 2nd box to have the same fate… and wondered what to do.

Interestingly enough, the second package was not held by the Customs. They apparently have some filtering system, which kept the first package but let the second one go. I received the parcel directly at home, to my great pleasure. Well, my wife’s happiness, as these were her Air.

I contacted Crazybaby. I was happy to hear they’ll reship the second package again, at no additional cost. Now it didn’t matter: even if the Customs held the box, I’d just go and pay the full VAT for the import and get them. Crazybaby did the shipping shortly after I contacted them, and I started waiting.

Today, after so much waiting, I finally got them. Again, directly at my home. This time they did not get held in the Customs, it seems the Customs’ filter loved me still.

I’m one happy camper today. I can finally mark all todo items, related to this issue, as “done.” I can finally indicate to Crazybaby this whole saga is over. Also, I finally got my headset!

One of the best things about this product is the fact the buds are going entirely in your ear. They’re wireless, e.g., not connected with wire even between themselves. They’re very high tech, so their bodies are small, and they set the ear. They have very tight grip, and I don’t expect they’ll fall out easy. Another great addition is they go within a very sleek tube, which is rechargeable as well. E.g., while the buds are in it, it charges them. Excellent solution. The aluminum tube is also protecting them, making it much harder to lose one of the buds somewhere!

Next time, if I’m not too lazy, I will post about the unboxing experience of this great product. But not now: I see they’re charged, so I go and give Air a spin.

Тези от вас, които ме следват и в Instagram вероятно вече знаят, че от началото на лятото имам котка – тя се казва Атина и според дикторката й от Добро Хрумване е принцеса. Но за Атина и защо отлагах известно време взимането на котка – друг път.

Та Атина има чудния навик да организира сутрешната си дрямка в  нечий скут или облегната на нечии крака. Та заспива тя на кравайче до краката на Александър, положени на фотьойла срещу този, на който е седнал – съботна семейна идилия, всеки си чопли нещо: хлапето приготвя проект за Чили, с който да си повиши оценката по география, кака ви приготвя опорни точни за текстове… и така небрежно, споделям: скоро трябва да запишем час за кастрация на Атина, но се двоумя дали няма да бъде прекрасно да роди едно котило, да си оставя всички котенца вкъщи и да живея с десет котки и никога повече да не изляза от вкъщи…

Пауза и мълчание от всички страни.

След малко продължавам: но пък от друга страна се чудя дали да не тегля една майна на всичко, да продам малкото, което имам и да избягам да живея в малка барака край морето…

Тук Александър се намесва решително и съвсем сериозно: Нова Зеландия – ти ще живееш на южния остров, ние с Ади – на северния. От време на време ще прелитам със самолета, за да ти доставям храна, даже няма да кацам – ще я пускам от горе… без парашут, така, да се разпилява и да си играеш на нещотърсач с котката – да имаш какво да правиш и да не ти е скучно.

Вероятно е така, когато някой те познава много добре и те обича поне малко – знае всичко, което ти доставя удоволствие, както и как да те постави на място с чувство за хумор.

Каня всички, които се вълнуват от медии, свобода на словото и свободни медии на втория по рода си Wiki4MediaFreedom edit-a-thon – работилница за допълване и обогатяване на данните за свободата на медиите на онлайн енциклопедията Wikipedia – ще се проведе на 27 ноември, понеделник, в София в Червената къща!

Организатори са италианската медийна организация OBC Transeuropa, Асоциацията на европейските журналисти – България, британската организация mySociety, както и Wikimedians of Bulgaria User Group.

Целта на инициативата е да подобри достъпността до знания за свободата на медиите и плурализма в най-голямата отворена енциклопедия в света. В еднодневния писателски маратон могат да се включат Wikipedia активисти, журналисти, медийни активисти и експерти, студенти, както и всички, имащи интерес да работят заедно, за да подобрят обема и качеството на съдържанието на Wikipedia, посветено на свободата на медиите и теми, свързани с прозрачността.

Маймуната Наруто си прави селфи с фотоапарата на британския фотограф Дейвид Слейтър. На кого са правата върху снимката? На този, който натиска бутона? На Наруто? На Брадли Купър, който заснема с апарата на Дедженерис  група  кинозвезди в нощта на Оскарите?

На Наруто, на фотографа – или снимката е в публичния домейн?

За всяка от трите опции  има субект с интерес:  Дружеството за защита на животните,  Дейвид Слейтър и Уикипедия.

Слейтър постига извънсъдебно споразумениес дружеството, сега се очаква и дело с Уикипедия. Именно по този повод вчера е излязла интересна публикацияс позоваване на практиката на Съда на ЕС: фотографията е повече от натискане на бутон  – снимката   може да има характера на художествено произведение по смисъла  на закона за авторското право, ако задачата оставя достатъчно пространство за индивидуално творческо решение – вж делото C‑145/10 Painer:

88      Както следва от съображение 17 от Директива 93/98, дадено интелектуално творение е собствено авторско интелектуално творение, когато то отразява личността на автора.

89      Такъв е обаче случаят, ако авторът е могъл да изрази своите творчески способности при реализирането на произведението, като е направил свободен и творчески избор (вж. a contrario Решение от 4 октомври 2011 г. по дело Football Association Premier League и др., C‑403/08 и C‑429/08, точка 98).

90      Що се отнася до портретна снимка, следва да се посочи, че авторът може да направи своя свободен и творчески избор по няколко начини и в различни моменти при реализирането ѝ.

91      На подготвителния етап авторът може да избере фона на снимката, позата на сниманото лице или осветлението. При заснемането на портретната снимка той може да избере разполагането в кадър, ъгъла на снимане или още създадената атмосфера. Накрая, при проявяването на снимката авторът може да избере между различните съществуващи техники на проявяване тази, която желае да възприеме, или, ако е необходимо, да използва софтуер.

92      Чрез тези различни видове избор авторът на дадена портретна снимка може по този начин да остави своя „индивидуален отпечатък“ върху създаденото произведение.

93      Следователно, когато става въпрос за портретна снимка, свободата, с която разполага авторът, за да упражни своите творчески способности, не би била задължително ограничена или несъществуваща.

94      С оглед на гореизложеното, следва да се приеме, че по силата на член 6 от Директива 93/98 портретна снимка може да бъде закриляна от авторско право, при условие — което националната юрисдикция следва да провери във всеки конкретен случай — че такава фотография е авторско интелектуално творение, което отразява личността на автора и е проява на неговия свободен и творчески избор при реализирането на тази фотография.

 

   Интервюто, което Джефри Мурдаде за читателите на Кръстопът по повод излизането на неговия роман „Клубът на изчезналите видове“(„Жанет 45“, преводът е на Милена Попова):

– От името на читателите на Кръстопът и слушателите в Dictum казвам „Добре дошъл” на Джефри Мур. Изминали сте дълъг път, за да стигнете до София, дълъг ли беше пътят до книгата, заради която сега сте тук – „Клубът на изчезналите видове”?
– Както обикновено – много дълъг. Много объркан и свързан с жонглиране между няколко различни работи. Обичам да преподавам, да превеждам и да пиша едновременно. И разбира се да отлагам.
– Имаше ли други книги, които са ви вдъхновили, за да напишете „Клубът на изчезналите видове”?
– Има всъщност един филм, който ми даде идеи за някои от случките в книгата и това е „Леон”, френският филм. Мисля, че това беше нещото, което задвижи процеса на писане на книгата, преди това имах идеите, но нямах образа на отрицателния герой, както и на младото момиче, не бяха изкристализирали и този филм ми помогна. Питали са ме дали „Лолита” ме е вдъхновила и трябва да кажа, че аз съм голям фен на Набоков, но по никакъв начин „Лолита” не е била вдъхновение за мен, понеже персонажът е съвършено различен. Има и още една книга, която ме вдъхнови, автор е Доналд Лис, заглавието е „Етичният убиец”. Историята е на един човек, който се опитва да предпази околната среда, но чрез много жестоки средства.
– Има ли писателят своето място в Клуба на изчезналите видове. И ако да, какво е то, а ако не, какво го е спасило от него?
– Писателят изобщо или аз в частност?
– И двете.
– Мнозина мислят, че романът няма светло бъдеще, всички технологични нововъведения предсказват смъртта на романа и идва време, когато нещо ще дойде на мястото на писаното слово, нещо друго ще замести романа. Писателят ще е програмист на някаква интерактивна реалност, алтернативна реалност, нещо различно от това, което в момента представлява романът като форма, така си представям нещата аз в бъдеще. Но кой знае.
– В такъв случай смятате ли, че този Клуб и книгата могат да бъдат освен пророчество също и начин да се даде друга линия на развитието на литературата, да се промени нещо, да се събудят хората?
– Каквато и да е формата в бъдеще, новата форма на романа, тя ще стига до много по-широка аудитория. Тъй че младото поколение ще има безпрекословен достъп, масов достъп до тази форма, докато в момента романовата форма има ограничен достъп до младите.
– Тоест това има и своите добри черти?
– Ако пророчеството ми е вярно, мисля, че да.
– Относно книгата, Светлозар Желев, с когото ще се срещнете, написа, че след „Вечерята” на Херман Кох не е мразел така представителите на човечеството, но след вашата книга не е можел да спи, направо му се е повръщало от това докъде може да стигне жестокостта на хората, но по думите му книгата е страхотна. Това ли е била целта или част от вашата цел?
– Докато проучвах книгата, прочетох няколко мистерии, романи, свързани с убийства, криминалета, един от тях беше ужасно зловещ, имаше в него много насилие. И аз реших, че в духа на тази книга, както и в духа на творчеството на Дейвид Линч или на „Криминале”, наличието на насилие в едно произведение на изкуството има някакъв преднамерен смисъл. Ролята на графичното насилие е да шокира и да накара самия читател да реагира насилствено на това насилие. Но впоследствие, след като много хора прочетоха книгата ми, получих отзиви, както от този критик, така и от други хора, колко отвартени са се почувствали от прочита на тези сцени и сега със задна дата би ми се искало да махна една или две сцени, защото ми се струват твърде жестоки. Така че продължавам да си задавам въпроса дали не съм стигнал прекалено далеч.
– Кое е което имате пред себе си сега, след тази книга, като свръхзадача? Изобщо във вашето бъдеще, дали е свързано с нова книга или друго?
– Напоследък спрях да жонглирам между няколко професии. Отказах се от преподавателската работа, както и преводаческата. А следващата ми книга ще бъде радикално различна, свързана е с играта тенис и това ще бъде основното в следващия ми роман. Комедия, но черна комедия.
– Ще ни разкажете ли малко повече за другите занимания, от които току-що казахте, че сте се отказали?
– Десетилетия наред работех като преводач в полето на изкуството. Превеждах само текстове, свързани с изкуството, нищо друго. Основно каталози свързани с филмови фестивали, танцови трупи, кратки разкази, архитектура, история на изкуството, това са темите, по които работя. Що се отнася до преподавателската ми работа, доскоро преподавах превод в университета, а също и творческо писане. Чувствах се като лицемер, докато преподавах, защото нито едно от двете неща не може всъщност да бъде преподавано. Сега съм щастлив, че най-накрая дойде времето, когато ще се фокусирам върху едно-единствено нещо – романите ми.
– Във вашата преводаческа дейност имали ли сте сблъсък с български текстове и изобщо запознат ли сте с някой български автор?
– Срамувам се да кажа, че не, не познавам. Наскоро четох статия в Ню Йорк Таймс за автор на кратки разкази от България, но за жалост забравих името му, не можах да се сетя, тази нощ трябваше да проверя, но не остана време. Издирих книгата в Амазон и когато прочетох този отзив в Ню Йорк Таймс, прочетох описанието, някои от разказите са само от по 2 странички, книгата е излязла през 2010-та.
– В такъв случай коя е срещата която най-много ви е изненадала като автор, запознанството ви с някого, с друг автор?
– Бях номиниран за една награда заедно с Алис Мънро, година по-късно тя спечели Нобеловата. Предната нощ преди награждаването бяхме на купон заедно, тя седна до мен и започнахме да си приказваме. Попита ме коя е първата книга, която си прочел и която те е вдъхновила да станеш писател? „Брулени хълмове” от Емили Бронте, казах аз, тя каза – на мен също. После ме попита кой е любимият ти автор на кратки разкази. И аз й казах „Не се обиждай, Алис, но мисля, че най-добрия жив автор на кратки разкази е Уилям Тревър”, а тя каза „И аз така смятам”. И така продължихме да си говорим като двама тийнейджъри, които се срещат за пръв път, имахме много общи неща помежду си. Накрая тя каза „Кога е рожденият ти ден, кога си роден?” и аз казах „На 10-ти юли”. И тя каза „Моят също.” На следващият ден по време на награждаването, тя закъсняваше и аз видях отвън как тича, за да влезе навреме, и причината да закъснее е, че е отскочила до книжарницата, за да купи определена книга. Беше „Творците на памет” от Джефри Мур, която тя държеше под мишница и носеше. Естествено, по време на церемонията, наградата дадоха на нея.
– Коя книга на Уилям Тревър бихте препоръчали на българските читатели?
– Събраните кратки разкази на Уилям Тревър, издадени в мека корица и книгата е много дебела, нея препоръчвам. Той има осем или девет антологии, това издание е събрало всички антологии в един том. Един от романите му е превърнат във филм, той се казва „Пътуването на Фелиция”, също го препоръчвам – романа, не филма.
– Къде слагате линията между сюжета в една книга и чисто мисловното разгръщане на светоусещанията в нея. Между сюжета и духовното разгръщане на характерите?
– Никога не започвам с графика, на която да се опитам да нарисувам сюжета, както правят повечето автори на криминалета. Изключае последната ми книга другите книги, които съм написал, не се основават на сюжет, а на герои, основното нещо в тях са героите. Започвам с герои, двама герои и сюжетът се развива органично впоследствие на общуването помежду им.
– Какво ще пожелаете на читателите в Кръстопът и слушателите в Dictum?
– Мислете за разрушението на животинските обиталища, на техните хабитати от човеците. Разсъждавайте по темата за човешкото превъзходство, така наречено в Библията още, превъзходство над животните и растенията, правата, които човек си приписва над животинското царство. И се опитвайте да не бъдете анестезирани или да не ви послужи като обезболяващо огромното количество послания, които отвсякъде ни заливат, свързани с околната среда и проблемите, свързани с нея. Действайте преди повечето животински видове от тази земя да са изчезнали. Извън това – най-добри пожелания и поздрави от Канада.

   Джефри Муре роден в Монреал и получава образованието си в Университета в Торонто, Сорбоната и Университета в Отава. В момента е преводач на свободна практика и преподавател по превод в Университета в Монреал. Работи за музеи, театри, танцови трупи и филмови фестивали по цял свят.
   Първият му роман, Prisoner in a Red-Rose Chain, е писан в продължение на няколко години в Канада, Шотландия, Англия, Унгария и Бали. Удостоен с Commonwealth Writers Prize, 2000.
   Творците на памет (2004) е публикуван в 15 страни по света и получава висока оценка както от критиката, така и от читателите. Романът е удостоен с наградата на Асоциацията на канадските писатели (2005) и е сред финалистите, номинирани за наградите Sunburst (2005), Rogers’ Writers Trust (2004), Hugh MacLennan (2004), WordsWorthy (2004) и пр. Българският превод на книгата на Невена Дишлиева-Кръстева е носител на Специалната награда за превод на фондация „Елизабет Костова“ на името на Кръстан Дянков (2014).
   Мур е автор и на романа Клубът на изчезналите видове (2010), „едновременно разказ за търсенето на идентичност в лишения от устои постмодерен свят, размисъл върху оцеляването на най-приспособените в една култура, чиято жертва са беззащитните, и взривоопасен приключенски роман за бракониерството и жестокото отношение към животните.“ (Quill & Quire). Живее в Монреал и Вал Морин, Квебек.
    В публикацията са използвани и текстове и снимков материал, предоставени от „Жанет 45“.