Димят скарите

Боговете пируват

Тълпите ликуват

Жреците сънуват

Световете лудуват

Тихомир Димитров 

е доста дълга книга (поне 900 хартиени страници), но описаното в нея обхваща сравнително кратък период от време – няколко месеца от живота на трима братя и някои от техните съграждани в малко руско градче през 19 век – времена, на политически и икономически реформи, когато в Русия все повече хора поставят под въпрос Бог, размишляват за морала и свободната воля.

Карамазови имат трудни семейни отношения, наситени с противоречиви и силни чувства и заплетени с драматични взаимодействия с други хора. Книгата се чете лесно, но е мрачна и някак театрална. Не бих искала да преразказвам сюжета, тъй като не мисля, че много хора биха искали да знаят предварително какво ще се случи.

Докато я четох, отново си дадох сметка, че не знам нищо за Русия и че бих искала да знам повече. Бих прочела още книги на Достоевски, но не бих разчитала само на тях за да науча достатъчно за Русия. Ако съдя по „Братя Карамазови“, творчеството на Достоевски може да е дълбоко потопено в руското битие и душевност, но все пак поставя общочовешки теми и е на първо място литература, а не антропологическо изследване.

Как реших да чета Достоевски? Май стана заради Jordan B. Peterson, нашумелият напоследък канадски психолог, който често споменава творби на Достоевски в лекциите си и ако правилно си спомням, го смята за добър психолог. Вярно е и това, че Русия винаги ме е привличала и че отвреме навреме чета руски разкази и приказки и следя все повече съвременни руски художници и книгочитатели.

Дали бих препоръчала книгата? Не знам. На мен ми хареса, но не мисля, че би се харесала на повечето съвременни български читатели. Все пак можете да пробвате – намира се безплатно в Читанка.

Продължаваме пътуването на Тони из Лазурния бряг, което започнахме в Милано, НицаиМонако,продължихме в Кан, Антиб и Ез,в Сен Тропе, Каси, Марсилия и Мартиг. Бяхме в Марсилия и замъка на граф Монте Кристо, после – в делтата на река Рона и град Арл,Монпелие и в Пещерата на младите дами и Нарбон, а за последно ходихме доАфриканския резерват Сижан– при лъвовете и слоновете. Днес ще тръгнем из каналите Миди, ще се разходим и Безие и Каркасон.

Приятно четене:

Ден 10

Канал дьо Миди, Безие и Каркасон

07.07.2015 г.

част десета на

Лазурният бряг с деца

Заобиколени от толкова много очарователни плавателни канали нямаше начин да пропуснем да се повозим по тях и отново да минем през уникални по рода си съоръжения. Петя отново с много мъка беше извадила от къде и в колко часа

тръгва корабче от Безие

Имахме адреса на пристанището и часа на тръгване, бяхме сравнително близко, но искахме да стигнем поне 30 мин. преди потеглянето на корабчето, тъй като не беше много ясно как точно ще стане товаренето. Информацията беше най-оскъдната за цялото ни пътуване. Имаше няколко варианта за маршрути, като цените бяха строго неясни. Повечето варианти бяха пакетни с обяд и за цял ден. Ние не искахме цял ден и обяд, а и цената беше доста солена на човек. Имаше един вариант, който трябваше да ни закара до пристанище на 8км от началната точка и после да има осигурен автобус за връщане.

Хапнахме набързо и тръгнахме. Пристигнахме на пристанището и се оказа отново, че има проблем с паркирането. Гледах някакви се бяха напаркирали в тревните площи и реших да се мушна там. Не ми беше много приятно, само си мислех как ще ми цопнат дебела глоба, но и местните там спираха. Слязохме до пристанището и междувременно се освободи едно нормално парко място, сложих Петя и децата да го пазят и изтичах да преместя колата. Така вече ми беше по-спокойно.

На снимките от интернет имаше извадени няколко корабчета, които обслужваха туристи. Едното беше паркирано точно в началото на пристанището. Когато пристигнахме нямаше никой и започнахме да се чудим дали сме на правилното място. В един момент започнаха да се раздвижват, показа се екипажа и започнаха да си подготвят корабчето. Насъбраха се хора и решихме, че няма грешка. Малко е затънтено това място и туристите бяха 100 %Французи, като изключим нас :). Повечето държаха някакви ваучери от туристически агенции и започнахме да се замисляме ще може ли да се качим свободно като си платим.

По едно време изкараха една маса на кея и сложиха една много интересна кутия, тип детски сейф Застанаха две жени, едната се оказа капитана на кораба, другата и помагаше. Почнаха първо да привикват тези с ваучерите. Няколко човека си платиха пари и останахме ние и тук проблем. Не говорим френски и почнах да плещя на английски. Нищо не можахме да се разберем. Запоказвах им това, което Петя беше разпечатала от нета и се опитвах да им обясня, че искаме краткия курс. В крайна сметка капитанката извика някаква жена която говореше развален английски и някак си се разбрахме. До тук добре, но ни обясниха, че това го няма вече в програмата и може само пълния курс с обяда, цената обаче хич не беше добра, а и не разполагахме с толкова време. Вече си мислихме, че няма да може да се возим, което щеше да е провал, защото тези канали са изключително интересни и изживяването да плаваш по тях е неповторимо. Казахме, че искаме все пак до първото пристанище ако е възможно. След преговори между англоговорящата и капитанката все пак се съгласи да ни вземе на нейния кораб. Ако капитана казва не, няма как да се качим. Обявиха ни някаква сума пари, която ни устройваше и се натоварихме.

Огрян от слънце през почти цялата година, проправяйки си път сред безкрайни лозя и романтични крайбрежни вили,

Канал дьо Миди

е част от световното наследство на ЮНЕСКО. Изграден от Пиер-Пол Рике през 17в., този стратегически канал съкращава търговския път, свързвайки Атлантическия океан със Средиземно море. Дьо Миди е част от най-дългия плаваем канал във Франция, първият в света минаващ през тунел (Malpas) и първият в Европа, построен на този шлюзов принцип.

Канал дьо Миди представлява 360-километрова мрежа

от плавателни водни пътища, свързващи Средиземно море и Атлантическия океанчрез 328структури. Това е едно от най-забележителните постижения на гражданското инженерство в модерните времена.
Построен между 1667и 1694год., той проправя пътя за индустриалната революция. Техническо постижение всъщност е и едно истинско произведение на изкуството.
Комисията на ЮНЕСКО решава да впише обекта като част от световното културно наследство заради голямата му значимост. Мястото е с изключително световно значение поради това, че е едно от най-големите инженерни постижения на модерната епоха.

Предоставя възможност за разцвет на технология, която води директно до индустриалната революция и модерният технологичен растеж. Освен това се съчетава с технологични иновации за висок естетически, архитектурен и ландшафтен дизайн, който има няколко паралели. Комитетът на ЮНЕСКО одобрява наименованието Канал дьо Миди като изключителен пример за проектиран пейзаж.

Канал дьо Миди има пет компонента

Общата дължина на водния път е 360километра. Проектът е много мащабен, затова е признат и за най-великото дело на гражданското строителство за времето си. Това е един от символите на властта на 17-и век във Франция, а освен това осигурява функционална водна комуникация.

Качеството и архитектурата на канала са на много високо ниво. Свързващите структури са били проектирани с монументално достойнство и простота. Постигната е и хармония с пейзажа по време на преминаването.
По изпълнението на проекта са ангажирани две хиляди работници през януари 1667год. В процеса на работата броят достига дванадесет хиляди, включително шестстотин жени, наети, за да компенсират недостига на работници от мъжки пол. Работниците са разделени в дванадесет дивизии, всяка от които се контролирана стриктно.

Проектът претърпява много перипети и финансови кризи в следващите години на изпълнението му, но през 1681год. до голяма степен вече е завършен. Крайните елементи на цялата система са завършени през 1694год. Неговата обща стойност е над петнадесет милиона ливри, надхвърляйки първоначалните прогнози с около 70%поради множество неочаквани проблеми.

Ето го и първия шлюз, през който трябва да се качим едно ниво нагоре. По-късно във видеото ще видите как се плава по канал.

Вече сме вътре, няма помпи, има само врати и малки шлюзове, които се отварят и пълнят големия на гравитационен принцип. Съоръжението е направо уникално и на времето си е работило точно така без нужда от ток, просто всичко се е отваряло ръчно, а сега е с хидравлични бутала.

Ето ги и пътниците

Има малка къщичка с оператор, който следи издигането или спускането и отваря шлюзовете

Както и преди споменах, във Франция жените изпълняват мъжките задължения. В случая

екипажа на кораба беше смесен,

няколко мъже и няколко жени. Мъжете ги видяхме в началото и това беше, те си седят в кабината и управляват кораба от вътре, жените тичат скачат, връзват въжета и направляват кораба. Капитанката, хърбава но жилава на всеки шлюз изскача, връзва кораба с едно въже и по начина показан на следващата снимка държи целия кораб да не ходи назад докато се пълни с вода шлюза. Разбира се от вътре помагат и малко с двигателя. Мъжът, който си говори с нея е оператора на този шлюз и не ѝ помага, просто разговаря докато се напълни достатъчно за да преминем, а пък женицата си се напъва като глист на сламка да удържа кораба

Изравнихме се и потегляме

Има много спрени яхти тип кемпър отстрани и чакат да преминат през шлюза

Плавайки по канала се откриват и първите гледки към града – тук Катедралата на Безие

След първия шлюз ни предстоеше да преминем по уникално по рода си съоръжение, което ще видите по-късно във видеото и на снимки на връщане. Съоръжението представлява каменен мост, но не си представяйте обикновен каменен мост над река, а такъв по който върви вода и корабите преминават по него.Да точно така, мост над реката от редени камъни и тече вода по него, и не само тече, но и е достатъчно дълбок за да преминават големи плавателни съдове. Такова нещо не бяхме виждали до момента и не бяхме чували даже, че съществува, докато не започнахме да подготвяме пътуването ни из прованса. Някой ден трябва да си наемем лодка и да плаваме по тези огромни канали, французите го правят много и с целите си семейства.

Първоначално, преди да дойдем не бяхме наясно, но Петя беше попаднала на сайтове които предлагат лодки под наем и се чудехме можем ли да си наемем, сега разбрахме за какво точно става дума :). Предполагам, че трябва да имаш някакво свидетелство за правоуправление, защото хич не бяха малки и не е като да караш в язовир и да има достатъчно място, а в същото време гъмжеше от такива водни кемпъри.

След като преминахме по моста ни раздадоха по един френски кроасан и едно сокче. И продължихме по канала.

Това трябва да е някаква система на принципа на язовирните стени за изпускане на излишната вода

Опа, задръстване. Наближихме едно кръстовище на което пътя се разклонява на две и подобно на шосе и тук имаше задръстване

Трафик страхотен

Тук обаче явно важи правилото, по-големият е с предимство. Като се поотпуши малко и веднага тръгнаха водните кемпъри да се завират в кръстовището. Да, но капитанката нададе вой със сирената на кораба и нещо ги скастри на френски, при което всички дадоха заден ход и се вързаха пак на изчакване отстрани за да мине нашия кораб.

Това дето прилича на кръгло езеро е

кръстовището Ecluses de Foncerannes

В ляво ни очакваха

поредица от 9 шлюза,

с помощта на които в продължение на 300м. плавателните съдове преодоляват денивелацията от 21,5м. Вече имаше един кораб преди нас и трябваше да го изчакаме.

Ето на дясно на къде води

Отстрани на перилата на кораба бяха закачени малки чадърчета които служеха за предпазване от слънцето ако желаете, Боби се възползва

Дойде и нашият ред

Навлизаме в първия шлюз

Вратите зад нас хлопват и започва пълненото

Влизаме в шлюз номер 2. Бавно, но славно напредваме нагоре по канала

Хората от мостчето ни се радват

Водата навлиза със страшна сила

Подминаваме мостчето и сме на следващото стъпало. Към края ще видите във видеото как става изкачването и плаването по канала.

Ето ги и пътниците

Последен напън, вижда се вече нивото на канала

Продължаваме по спокойния и тих канал. От дясно има алея за велосипедисти, черен път но добре отъпкан и безпроблемно може да се кара колело там.

Канал дьо Миди

Чат-пат в канала се срещат изоставени кораби, паркирани до брега

Идилия

Минахме и под едно мостче

Ето и един по-скромен кемпър

Наближавахме

пристанището на Коломие,

където щяхме да слезем от корабчето

Оставаше да минем под моста и акостирахме

След като слязохме от корабчето ясно разбрахме, че няма организиран транспорт за връщане, всъщност това го знаехме още като се качвахме и през целия път се оглеждах за пешеходен маршрут обратно, примерно по велоалеята.

Погледнах на GPS-а и бяха около 8км. Не, че не може да ги минем пеша, но не са и малко. Тук вече

трябваше да импровизираме

По план не беше така та трябваше да измислим начин да се върнем обратно. Тръгнахме по моста, под който минахме последно, оказа се тесен колкото колите да могат да минат и за да пресечеш от другата страна на канала трябва да издебнеш когато няма коли и да притичаш, иначе няма как кола и човек да се разминат. Тази операция с Боби беше малко рискована, но се справихме някак си. Не знам тези французи как строят, но всичко им е тясно, тротоари, пътища, мостове, тунели и т.н.

Вече бяхме от към градчето. Започнахме да се оглеждаме за туристически информационен център. Всъщност GPS се оглеждаше вместо нас Намерихме го и питахме за автобус, с който можем

да се върнем до Безие

Дадоха ни разписание и номер на автобуса, както и спирката, от която да го хванем. Казаха да отидем на едно кръстовище и там спирал автобуса. Разходихме се до там и видяхме две спирки от двете страни без надпис с номер на автобуса. Започнахме да се чудим в коя посока трябва да го хванем.

След като се помотахме малко там решихме да мръднем малко по-нагоре да видим какво има и изненада, на перпендикулярната улица имаше още две спирки в двете посоки, погледнахме и на тях беше написан номера на нашия автобус. Добре, че не чакахме на погрешната спирка. Сега започна питанката в коя посока трябва да го хванем, но на разписанието имаше и карта със спирките и посоките и се ориентирахме бързо. Спирката я знаехме, оставаше да мине един час докато дойде автобуса.

Даваха електрически лодки под наем, с които можеш да плаваш сам по канала наоколо и много се чудихме дали да не вземем една, но това означаваше да изпуснем автобуса, пък времето напредваше и се отказахме. Не можахме да стигнем до тунела на канала, който беше на около километър-два от нас и можеше с лодката да минем през него, но друг път ще е явно.

Наближи време да идва автобуса и се запътихме към спирката. Петя и Боби седнаха на една пейка до спирката. Докато чакахме, една пожарна със сирени зави на кръговото рязко и и се отвори люка, при което изплиска сериозно количество вода на пътя. Въпреки, че бяха със сирени спряха малко по-нагоре да си затворят люка.

Дойде автобусът и приготвих някаква сума пари за билети от шофьора. Отваря предната врата и какво да видим една леля кара :). Качвам се аз напред и нещо скалъпвам на английски, че сме двама възрастни с две деца на съответните години. Шофьорката изломоти нещо на френски, от което нищо не разбрах, но махна да се качваме на вътре без пари. С останалите постъпи по същия начин. Дали имаше рожден ден не знам, но се возихме без пари. Като подкара този автобус тази леля, истински Фитипалди.

Кара здраво към Безие. Тук-там спира да товари разни хора и пак без пари Не знаехме точно къде трябва да слезем, но на GPS-а успях да локализирам някаква автобусна спирка, която беше преди аквадукта, а искахме да минем да го снимаме отблизо. Нещо се опитах да и обясня за спирката и май ме разбра, защото спря там където исках и слязохме. Автобуса разбира се беше климатизиран и вътре беше добре, отвън обаче си беше страшна жега. Хванахме посока аквадукта, покрай реката.

Някакви странични отклонения на канала с изоставени шлюзове

Ето го и местния пощальон, така се разнасят писмата тук

Това не е поредното безумно кръстовище, това е училищен двор

Ето го и

Акведукта на Орб,

по който минахме с лодката сутринта, уникално съоръжение. Аквадуктът е [воден]мост, по който каналът дьо Миди преминава над река Орб. Широк е 28м., дълъг е 240м., а височината му е 12м. Аквадукта е пуснат в експлоатация през 1858г.

Акведукт на Орб (Orb Aqueduct)

Искахме да минем по него, за целта обаче трябваше да пресечем един голям булевард, за щастие нямаше много сериозен трафик

Ето ни вече и до самия аквадукт

От другата страна моста за автомобили

Покатерихме се отгоре и се откри страхотна гледка към Катедралата на Безие

Хванахме този път пешеходно и в другата посока по аквадукта. Как беше изолирано това нещо, че да не изпуска вода нямам представа, особено онези години с онези материали когато е строено.

Ето го и един кемпър в нашата посока

И аквадуктът от другата страна

Приближаваме се вече към колата

Ето го и първия шлюз, през който се качихме сутринта

Поглед от горната му страна

Всички снимки от канала тук: http://www.tonyco.net/pictures/Family_trip_2015/Canal_du_Midi_Beziers/

Видео по канала Midi можете да гледате директно във FullHD

Колата си беше там, където я бяхме оставили и нямаше бележки за неправилно паркиране

Сутринта преди да излезем слязох в пекарната, която беше под нашата квартира да купя закуски, при такава миризма рано сутрин из цялата сграда нямаше как да не си купим поне веднъж. Продавачката беше много любезна и говореше английски. Заговорихме се нещо, попита от къде сме и какво правим и аз нали съм си обяснителен започнах на дълго и на широко да обяснявам от къде на къде и т.н. Та продавачката каза, че

задължително трябва да посетим Каркасон

– имало голям замък там. Сложихме го в програмата след разходката по каналите и се запътихме в тази посока. Настроихме на GPS-а на дачията замъка, който го има като POI, но е толкова голям, че няма как да го сбъркаш като стигнеш до градчето. Не сме се връщали до Нарбон, за да хващаме магистралата, а минахме по пряк път от Безие до

Каркасон

Има обособени няколко паркинга в района, всичките платени както можете да се досетите. Колкото повече се отдалечавахме от бреговата ивица, температурата се повишаваше. Около брега се въртеше около 30 – 31градуса, но при замъка достигна 35градуса.

Стените на Карксон са изключителен образец на военна архитектура

Това са най-дългите стени в Европа (близо 3км), приказна смесица от кулички, наблюдателници, назъбени парапети на бойни кули и подвижни мостове, чийто строеж започва през 7век. Изминават 13века на изменения, допълнения и разкрасявания от римляни, гали, визиготи, араби, франки и френски благородници, преди този двоен крепостен вал, най-големият в Европа, да бъде завършен.

La Cite

е старата част на града. Разположена е върху хълм висок 450м, който векове наред е бил границата между днешна Франция и Испания.

Катедралата „Сен Назер“

е от 12век и има най-интересната архитектура в стария град.

Замъкът наистина е нещо много величествено, изключително запазен и огромен. Реално вътре зад стените си е един малък средновековен град и се чувстваш все едно си в някоя цитадела от едно време.

В рова трябва да има вода, но е празен

Входът към цитаделата

Паркчето пред крепостните стени

Запътихме се към входа. Оказа се, че няма такса за влизане в цитаделата

Разбира се можеше с карета да те разходят вътре

Страшна лудница, народ от всякъде. По едно време се чуха сирени на линейка, която се беше запътила на вътре между хората, явно на някой му е прилошало, някак си се шмугна вътре между талпата през тесня вход и по тесните улички.

Стените и кулите са внушителни и зад тях се крие малък град. Можете да си закупите всякакви рицарски принадлежности

Малко площадче в центъра.

Има светофар за улицата, защото няма разминаване ако се срещнат две коли там, пък си е дълга. Точно по тази улица профуча линейката между хората.

Всякакви сувенири свързани със замъци и приключения имаше по витрините

Продължаваме към вътрешната отделена крепост, от цитаделата

Там вече се заплаща вход, като освен, че можеш да я разгледаш може и да обиколиш по част от най-външната стена замъка

Замък Комтал

Предстоеше ни разхода по тези дървени коридорчета на върха на стената

Замък Комтал Le Chateau Comtal

В рова вместо вода има градинка

Още от вътрешността на замъка Комтал

Макет на средновековен град

Тръгнахме по стената

Изглед от горе

Покривите, които виждате са от вътрешността на цитаделата

И катедралата, която също е зад стените

Това са касите, където се плаща входа за стените

Вътре в кулите – общо взето бяха еднакви всичките кули, тук продължаваме по дървените коридорчета по върха на стената

Малко каменни фигури

Боби в малък боен отвор на стената

Изглед към нормалния град

Продължаваме по стената в посока главния вход на цитаделата

Изглед навън

Имаше някакъв музей на инквизицията, но не го посетихме. За сметка на това, както си ходиш по стената и гледаш долу в дворчетата някакви обесени

Отсреща се вижда покрива на входа

Семейно селфи

По стълбите в дъното, които се виждат се слиза от стената. Като влизахме в цитаделата забелязахме при тях надпис, че е забранено качването, това е защото в другия край като си платиш вход може да се разходиш по стената и да слезеш.

Отправихме се към катедралата

Боби с Пинокио

Катедралата Сен Назар

И отвътре

Площадчето пред катедралата

След катедралата се насочихме към изхода. Попътно минахме по уличка с много занаятчийски дюкянчета

Ето тук магазин за обувки с часовник от обувки

Пред входа на цитаделата имаше и влакче за разходка, който желае около нея, но ние вече се бяхме возили на такова на друго място и решихме да пропуснем.

Всички снимки от Carcassonne тук: http://www.tonyco.net/pictures/Family_trip_2015/Carcassonne/

Това ни беше и последния ден във Франция. На Боби му

бяхме обещали плаж

още от предния ден, като не мислихме да ходим до замъка, и нямаше как да му се размине. Решихме да се пуснем до

плажа на Нарбон,

който е част от онази голямата ивица с мокрия пясък. За наш лош късмет обаче, след като много бързо се придвижихме до Нарбон, малко преди да влезем в града огромно задръстване, края не му се виждаше. Пътя си изглежда наред какво става не е ясно. След като мъчително минахме 3км за повече от час се оказа, че на магистралата има катастрофа и едно от отклоненията е затворено, а от там и тапа по нормалния път. На магистралата беше кацнал медицински хеликоптер, това кога ли ще стане в България

Доста се замотахме с този плаж и вече беше станало към 19:00ч., когато пристигнахме.

На това му се казва голям плаж. Толкова широка плажна ивица не бяхме виждали. Дължината е 5км. Пясъкът по цялата широчина на плажа е влажен и дава много приятна хладина. А водата е кристална. Плажът се води на Нарбон, но реално е към Грюисан

Падна игра

На някой му се скача на дама

Беше вече залез слънце, и трябваше да си тръгваме за наше най-голямо съжаление. Пътят от плажа до Нарбон минава през малка планина и е доста приятен.

Отбих се на едно място да щракна малко снимки от високо

И една панорама:

Оригиналът тук: http://www.tonyco.net/panoramas/France_2015/Narbonne.JPG

Утре сутринта трябваше да върнем колата в офиса на фирмата, който се намираше на гарата и от там да си хванем TGV влака за Барселона. Искаше ми се да заредя от вечерта, за да може сутринта да не губя време, а и трябваше да я върнем до 9:00 ч., за да не ни таксуват с наем за още един ден. Ударихме на камък отново – една, втора, трета бензиностанция, всичко което имаше на GPS-а в района прослушахме и нито една не иска да ни приеме картите за плащане. На една от бензиностанциите забелязах, че има и нормална каса която пише, че работи от 8:00 ч. сутринта. Обикаляйки намерихме и къде точно се намира офиса на Europcar. Пред самия офис имаше бензиностанция, която също не ни приемаше картите. Опитах се на една от бензиностанциите да уговоря едни французи да ми заредят дизел с тяхната карта, пък аз да им дам кеш пари ама не говореха английски и нищо не стана. Явно нямаше нужда повече да обикаляме и реших сутринта да отида на бензиностанцията с касата и да заредя там гориво, примерно към 8:30 ч. и после да се върна да взема Петя с децата и да върнем колата с пълен резервоар.
Прибрахме се при квартирата, бяхме напазарували от сутринта, тъй като знаехме, че няма да има възможност вечерта да напазаруваме с това работно време на магазините. Трябваше от вечерта да изчистя всичко по GPS-а на колата, ресетнах всичко на дифолтните настройки, изтрих Bluetooth устройствата закачани с колата, след което почистих хисторито на навигацията, за да не си личи къде сме ходили, лог друг освен търсени места не се пази. Сега трябваше да вкарам медията в режим на търсене на пинкод. Отворих книжката, която беше на френски, и след кратко търсене намерих разписание на предпазителите на френски. Лесно се ориентирах кое е медията, бушон номер 13 съответно го извадих за няколко секунди и воаля, вече системата беше на пинкод. За да им е по-гадно, навигацията беше на френски, аз обаче я обърнах на български, след което преди да ресетна всичко я превключих на английски, те нали не се обичат много с англичаните :). Всичко изглеждаше готово, остана само да заредя гориво на следващия ден сутринта.
Вечеря отново си спретнахме на балкончето и събрахме основния багаж, вече опакован като за ръчно носене, а не като за нахвърляне в багажника

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

• Всички снимки от Мартиг тук: http://www.tonyco.net/pictures/Family_trip_2015/Martigues/
• Всички снимки от делтата тук: http://www.tonyco.net/pictures/Family_trip_2015/Rhone_River_delta_Camargue/
• Всички снимки от Арл тук: http://www.tonyco.net/pictures/Family_trip_2015/Arles/

Изгодни нощувки в района на Канал дьо Миди:

Booking.com

Други разкази свързани с Лазурен бряг – на картата:

Лазурен бряг

Изгодни нощувки из цяла Франция:

Booking.com

В този момент от моя живот изпълнен с всякакви рецепти за бисквити, смело мога да нарека тези тук най-хубавите бисквити с парченца шоколад. След няколко години може и да открия още по-хубава рецепта, но точно сега тази е любимата ми и като изпълнение и като вкус. Комбинацията от шоколад и лешници не се среща само в Нутела, а малдонската сол не е само за завършване на ястия, затова виж как няколко добри продукта се обединяват в един, още по-добър.

Основата на тази публикация е рецептата на Danielle Oronза бисквити със сусамов тахан, която видях за първи път във food52.com, а след това и версията на Дейвид Лебовиц в неговия блог. Беше момент, в който тъкмо бях купила лешников тахан за да го пробвам и реших да го направя точно с тази рецепта, като заменя сусамовия тахан с него. Последваха още няколко приготвяния, едно от които и със сусамов тахан (все пак трябваше да разбера за какво говорят всички), през което време тези бисквити станаха любими и на мен, и на Вальо, но струва ми се най-много на Даниел. С лешников тахан ни харесват повече. И не си мисли, че са големи. Не, не са. Една толкова перфектна бисквита, колкото и да е голяма, никога не е достатъчна.

И понеже вече се чувствам достатъчно напреднала с рецептата, споделям алтернативи и какво е важно. На мястото на лешниковия тахан може да се използва всеки един друг тахан – сусамов, слънчогледов, орехов, бадемов или дори фъстъчено масло. Ако много харесваш приятната соленост от малдонската сол в сладки храни, тогава използвай 1/2 чаена лъжица в сместа. Може да се добави 1/4 чаена лъжица в сместа (обикновено така правя), а останалата част да се поръси върху самите бисквити (правя го само върху част от тях, заради Даниел), по моя преценка преди изпичането им.

Не подценявай жълтъка, който се добавя заедно с едно цяло яйце. Той допринася за по-пръхкави и леко дъвчащи бисквити. Използвай черен шоколад, който обичаш да ядеш самостоятелно, защото той е един от основните вкусове в тези бисквити. В този случай, също като Дейвид Лебовиц ми харесва да нарязвам шоколада от блок, вместо да използвам готови капки/калети/дропс от него. Но също така ми харесва да добавям всички парченца от този нарязан шоколад – големи, малки, на трохи и накрая старателно обирам фините от дъската. По този начин в една бисквита е пълно с шоколад. Имам предвид – равномерно пълно, доколкото може да бъде, макар че всички се радваме повече, когато ни попаднат по-големите парчета. А и на кой не би му се харесало така? Питай Даниел.

Бисквити с лешников тахан и парченца шоколад

Рецептата е адаптирана от iwillnoteatoysters.com. Бисквитите са най-хубави в деня на изпичане и се запазват добре до три дни съхранени в кутия на стайна температура. По предложение на източника, в момента изпробвам как ще се държат след замразяване на тестото, така че да имам подръка готово тесто и възможност да изпека колкото на брой бисквити искам, за да бъдат всеки път прясно изпечени. Ще допълня с информация за това, когато съм готова с пробите.

За 20-22 броя бисквити с диаметър около 8 см.

Продукти:

• 120 г меко масло
• 120 г лешников тахан ^[1], хубаво разбъркан
• 200 г захар
• 1 яйце
• 1 жълтък
• 1 чаена лъжица ванилов екстракт
• 150 г брашно
• 1/2 чаена лъжица сода бикарбонат
• 1/2 чаена лъжица бакпулвер
• 1/4 до 1/2 чаена лъжица малдонска сол
• 200 г черен шоколад, нарязан на парчета

Фурната се нагрява на 180ºC. Подготвят се две големи тави и се покриват с хартия за печене.

В купа се смесват маслото, таханът и захарта. Разбиват се с миксер докато се образува пухкава еднородна смес. Добавят се яйцето, жълтъкът и ванилията. Разбиват се с миксера докато се усвоят от сместа. Отделно се смесват брашното, содата, бакпулверът и солта. Добавят се към маслената смес и се разбъркват за кратко, колкото да се смесят. Добавят се шоколадовите парчета и се разбъркват равномерно в сместа.

С лъжица за сладолед с обем 35 мл се правят топки в една от тавите на по-голямо разстояние една от друга. Бисквитите сами се разстилат много по време на печенето. Тавата се слага на средно ниво в предварително нагрятата фурна и бисквитите се пекат 14-16 минути или докато краищата им станат съвсем леко златисти, а в средата са все още бледи и меки. След като се извадят от фурната се оставят в тавата минимум 5 минути за да се стегнат и тогава се прехвърлят върху решетка докато изстинат напълно.

Съхраняват се в кутия на стайна температура 3-4 дни след изпичането, но най-хубави са в деня на приготвяне.

Още рецепти за дребни сладки и бисквити

• Сладки линцер
• Шведски маслени бисквити с малиново сладко (Hallongrottor)
• Бу! или как да си направя духчета от целувки
• Baci di Dama – италиански сладки с лешници и шоколад
• Гръцки бадемови курабии
• Сицилиански коледни сладки – кучидати
• Пурички с локум и орехи (локумки) и среща с полското момиче, което обикаля блогърите по света
• Овесени бисквити за закуска
• Ричарели – бадемови сладки от Сиена
• Алфахорес – аржентински маслени бисквити с дулсе де лече

Други предложения с шоколад

• Двойно шоколадовите мъфини на Даниел и вариация за шоколадов кейк
• „Шарена торта от шоколад“ или тортата за четвъртия рожден ден на Даниел
• Чийзкейк с ягоди и великденска декорация
• Шоколадово кексче с течен център
• Шоколадово суфле с крем англез
• Чурос с мексикански шоколад
• Пай с тиква
• Шоколадов тарт с маскарпоне, рози и малини
• Baci di Dama – италиански сладки с лешници и шоколад
• Шоколадов кейк с меренг, лешници и малинов сос

Още предложения с тахан

• Брауни със сусамов тахан и халва
• Хумус с бавно печени домати и бързи овесени питки на тиган
• Козуначен хляб с плънка от сусамов тахан с мед и тахан халва
• Агнешко бутче с рози и шафран, печени пресни картофи и аспержи, майонеза със сусамов тахан и сумак
• Двойно шоколадови сладки със сусамов тахан
• Хумус със заатар, масло с пушен пипер и питки с кимион
• Шоколадово-ореховa торта с кестенов крем и карамел
• Веган кюфтенца от амарант и пресен грах с таханов сос
• Шоколадови (пред)ястия
• Дип от авокадо, сусамов тахан и сумак

Бисквити с лешников тахан и парченца шоколаде публикация на Йоана Петроваот блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ще бъде сборникът „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“. Той е директно продължение на „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“и предистория на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“.

 До 3 март подготвяме електронното му издание. (Хартиено засега не предвиждаме.) Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите– читателите, които вярват, че сборникът заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъси от сборника, в подборка на Веси (Vessey) от Goodreads.

~

…

Приятелят никога не оставя приятеля точно след като му е казал кривиците. Приятелят остава със приятеля, за да му помогне да си изправи кривиците.

…

– Аз разбирам, Жо – казва Рея. – Вътре в себе си го разбирам. Тези сблъсъци, тези… разочарования с най-близките ни, хората, които трябва да ни разбират най-добре, всъщност са изпитания. Те ни каляват. Така проверяваме дали наистина вярваме в онова, което искаме.

Разбирам и че страдам заради онова, което аз искам. Заради гордостта си. Заради… самолюбието си.

Разбирам го, но не винаги мога да си го спомня. Особено в първия момент, когато боли най-много.

Може би още съм малка…

…

Телата започват на крачка от мен и се простират… поне до другия ъгъл. Има мъжки и женски, по-дребни и по-едри, изпънати сякаш за почест или свити в кравайче… Но по две неща си приличат: всички лежат с лица към небето; и нито едно не помръдва.

…

Денят е от тези, в които зърваш безкрайността. Истинската безкрайност – не оня кошмар без край… потръпвам и се затичвам още по-бързо. Онази безкрайност – там, където небето, спокойно и сиво, среща морето, спокойно и сиво. Без да забавям крачка, оставям погледа си да се зарее към нея, да попие покоя, да го разлее надолу към щорма, който блъска в гърдите ми.

…

– (…) Само че стремежът към власт далеч не винаги ражда чудовища. У нормалната личност изборът какво е позволено, докато се качваш нагоре по стълбицата, винаги е съзнателен, подчинен на някаква логика, ограничаван от същите тези страхове – да не изгубиш препитание, сигурност, родна земя. Душевно здравият човек умее, в по-малка или по-голяма степен, да пренесе нещата, които са важни за него самия, и върху другия. И така, лека-полека, да спре да го възприема като натрапник и да започне да го вижда като съсед. Да търси как да постига целите си заедно с него, а не въпреки него.

…

Покрай нас изтопуркват боси петички, нещо погъделичква моите. Не отварям очи, няма и нужда. Дори зад клепачите им, светът буквално сияе със стаения Светлик на мъничкия ни гост.

…

Още по-убеден съм, че на нас, на всеки от нас, се полага да вземем предпазни мерки. Но не полицейските мерки, които мними загрижени властници побързаха да предложат – като засилен контрол върху свободата на словото ни и свободата да общуваме помежду си по интереси. Истинските предпазни мерки са в действията ни всеки ден, отношенията ни с всеки от съседите ни. Ако общуваме с тях повече, опознаваме ги и откриваме колко общи черти имаме под различния цвят на кожата и различните обичаи за връзване на косите ни, трагедии като тази в Каел ще се случват все по-рядко…

…

– На мен пък, Ре, ми се иска да виждаш в мен по-често приятеля. Да си спомняш защо се харесахме с тебе като приятели, преди да станем спътници. Иска ми се да не се чувствам такова чудовище, когато се видя в писмата ти. Когато се гледам в очите ти – такъв. Безчувствен и – как беше? – интелектуален… Колко пъти можеш да повториш една мисъл, без да я превърнеш в истина? Непоклатима и безвъзвратна? А най-много от всичко, Ре, искам да си в главата ми. Да видиш какво виждам аз. Защо го правя всичко това.

…

всичко остава същото
като очакване
във всички краища на
тялото което продължава

във всички ъгли на съзнанието
нещастно като наемател който събира
набързо вещите си
скупчва ги в единия ъгъл

в другия ляга върху пода
слага ръката си и издълбава таен тунел
тялото му се спуска натам в съня
твърдо

като сричката
която ще оставя
тук.









Мария Липисковав „Кръстопът”

Стихотворението на Мария Липискова е включено в новата ѝ книга с поезия „Хирошима моя“ (Същности, 2017 г.)

рибари и корабокрушенци
от далечни места
правят любов
с жените по бреговете
мнозина
оставят цвета на очите си
при някоя жена.
а после отплават
или създават дом.
затова,
когато се давиш в очите ми,
не забравяй…
някой е бил влюбен
преди да ги създаде.






  
Теодора Тотевав „Кръстопът”.

Стихотворение от Теодора Тотева…

Има отлични книги, за чието съществуване знаеш отдавна, но те просто не са успявали да влязат в живота ти. До момента, в който някоя случайност открехва вниманието ти към тях и започваш да съжаляваш, че не си ги открил по-рано. Но тази закъсняла среща се превръща в литературно събитие, щипка осъзнато удоволствие. Често това е някоя класика, но и по-съвременната проза крие изненади от подобно естество.

Срещата ми със Свобода Бъчваровае сред тези „закъснели“литературни събития и бе провокирана от прекрасните нови издания на петтомника „Земя за прицел“, които се появиха в началото на годината с логото на „БГ книга“. Първоначалната ми реакция беше:„О, това са твърде много томове, абсурд!“. След това любопитството надделя (признавам си, надделя над скептицизма ми към съвременните български писатели, творили през втората половина на ХХ век). Още с първите няколко страници усетих, че книгата просто ме засмуква. Скептицизмът бе заместен от безкрайно учудване, от приятна изненада. Получи се химия, която е възможна само при сблъсъка с истински добра литература. А „Земя за прицел“, бога ми, е точно това!

София, началото на ХХ век. Младото княжество вече е на картата на Европа, а в него кипи бурен икономически и политически живот – тясно преплетени, разбира се. Строителите на съвременна България са политици, военни, ветерани от Априлското въстание и Освободителната война, финансисти. Сред тях е могъщата фигура на Борис Скарлатов – банкер с огромен опит, предприемчивост, връзки и най-вече нюх към парите. Скарлатов е капиталист – възприема парите не като стока за трупане, а като нещо, което трябва да се завърти, да повлече със себе си развитието на една или друга област, да донесе растеж. Личността на стария банкер постепенно израства пред читателя в цялата си детайлност – богатата къща, противоречивия личен живот и нелеката семейна история, обкръжението, познанствата. И, о, каква изненада! Скарлатов не е демонизиран, не е представен като кръволок  без човешки образ, както комунистическата пропаганда се е опитвала да внуши в течение на десетилетия. Напротив, виждаме го в човешки образ – със своите слабости и силни страни, с емоциите, които понякога са разрушителни, а друг път твърде хуманни. И този образ, този капиталист се е промъкнал изпод зоркия поглед на литературния цензор в социалистическа България? Изненадата ми беше голяма.

Нещо повече, за първи път може би от „Тютюн“ до този момент виждаме толкова детайлен поглед над света на капитализма. Чуждестранни банки търгуват с влияние, водят се преговори за държавен заем, а основни действащи лица са банкери, финансисти, дипломати, политици. Сцените, в които Скарлатов е в стихията си и планира инвестиция в смел нов проект и търси съмишленици сред хора, на които познава дори кътните зъби, са потресаващо реалистични и толкова екзотични за роман, писан през 80-те! През цялото време имах усещането, че чета нещо твърде актуално, напълно съотносимо към днешния ден, където – каквото и да си говорим – именно силни личности като Скарлатов и неговите познати предприемачи – движат икономиката и кръговрата на паричните потоци.

Зарязах всичките си предразсъдъци и бях погълнат от роман, чието звучене е на нивото на световната съвременна класика. Усещането ми от първите 200 страници бе за български аналог на „Тай пан“, един от бисерите в Азиатската сага на Клавел.

С развитието на сюжета на сцената излиза синът на стария Скарлатов, който дава началото на втора, също така интригуваща сюжетна линия. Неговият образ, по много характеристики противоположен на бащиния, обещава повече от любопитно действие по-натам в романа. В самия край на първи том той преживява драма, която по всяка вероятност ще промени избрания от него път и ще го приближи още повече до съдбините на родината. А тези съдбини са особено присърце на Свобода Бъчварова, която изгражда удивително ярък образ на една почти забравена България и нейните строители. Парадоксално – строители, които са в забвение и немилост от същия този режим, допуснал все пак на пазара да излезе толкова дързък роман.

Продължавам към втори том с настървение и огромен ентусиазъм!

Публикувано от Георги 

Пияна бе нощта и както винаги
забрави дрехите си в тази сянка,
която хвърлят на обяд къпините
по дивно разпиляната полянка,

където съм заспала и сънувам,
на метър от света, че тук ме няма,
и в езерото на съня се образува
въртоп от твоя сън, от топла пяна.

И виждам наобратно как се случват
пътеките, горите, и ядрото ми
изтича в тази зяпнала пролука
и връща се прочистено и мокро.

Сърцето ми отваря се, примигва,
а сянката се движи като пръстите
на този сън, и бавно ме повдига
във нова форма, в дрехите на същото.










   Нели Станевав Кръстопът.

Рéзко влязох в бъдещето минавайки на https благодарение на Letsencrypt.

Вече съдържанието на тази страничка е достъпно през криптирана връзка и можете да я разглеждате, дивейки се на моето великолепие без никакви грижи освен глобалното затопляне и сексуално пренасяните зарази.

Следващо включване се очаква след +-3 години ако още съм жив дотогава.

И едно емоджи за изпроводяк: 😈

Цялата публикация "Каква е разликата между любителите фотографи в Бургас и професионалните такива?"