Този петък (25 юли) празнуваме пак денят на системния администратор, в “Кривото” на ъгъла на “Дондуков” и “Будапеща”, след 19:00. Всякакви админи и хора, които искат да почерпят админи са добре дошли.
(добре, че някой ми напомни, щях да пропусна)

 Днес Цветан ще ни води до турския Трабзон, за да ни покаже тамошната джамия-църква-музей Света София. Приятно четене:

Света София в Трабзон, Турция

Черноморският град Трабзон е по известен у нас със силният си футболен отбор „Трабзонспор“, който се опитваше да привлече нашия Бербатов. Намира се на 2 дена път с автобус на „Метро“ от Варна. Билетът е само 100 лева, благодарение на курса на турската лира паднал след политиката на Ердоган. (всъщност лирата падна след събитията около парка Гези в Истанбул през 2013 г. До тогава бавно и постепенно растеше – бел.Ст.)

Символ на града е църквата „Света София“ построена през 1238 –1263години от Мануил IВелики Комнин, когато Трабзон е бил столица на византийската империя Трапезунд. Днес тя се намира на крайбрежния булевард „Мехмед Фатих“ сред парк, заобиколен от антични руини и турско гробище с кафене.

На върха на купола на църквата висок 13 метра е кацнал гордо полумесецът. След завладяването на града, турците варосват стенописите и я превръщат в джамия Айя София.

Сградата е била използвана като военна болница от руските войски по време на Първата световна война. След това отново става джамия до 1964г, когато след реставрацията става

музей -Ayasofya Müzesi

Това бижу на късната византийска архитектура кандидатствува да бъде включено в списъка на световното културно наследство. Но турските ислямисти и десни националисти от управляващата партия на справедливоста и развитието (АКР) решават да я превърнат отново в джамия през 2012 година.

„Населението на този град се състои от мюсюлмани. Ако мнозинството са мюсюлмани, местата за поклонение трябва да бъдат джамии. Да предположим, че по-голямата част от населението на този град бяха християни или евреи, как мислите: те щяха ли да запазят това място като музей?“ Adnan Ertem, генералният директор на ислямската фондация заяви, че Света София отново ще бъде джамия. Sadık Albayrak, роднината на премиера Ердоган, също присъства на откриването й като джамия и отправи благодарствени молитви. Управляващите остаха глухи за протестите на турските археолози и културното министерство, както и на европейските спонсори, финансирали реставрацията.

Ислямистката програма на правителството на Ердоган е напълно в противоречие с универсалните ценности на светската демокрация на Ататюрк. Тяхното разбиране за свободата на вярата е ограничено до свободата единствено на сунитските мюсюлмани.Твърдоглавият Ердоган показа на Европа, че не му пука за мнението на протестиращите студенти срещу въстановянето на съборената от Ататюрк казарма на еничарите в парка Гези, Истанбул .За щастие, голяма част от хората в Турция живеят много добре и докато е така, няма да излязат на улицата. В Истанбул студентите излизат на улицата не по икономически, а по морални и естетически причини!

Любопитен съм да видя резултатите от трансформацията на този музей в джамия. Може ли нашето мюфтийство да приложи този челен опит в Карлово?

Външният облик на православен храм е съхранен . Каменните релефи и орнаменти над южният портал са изпълнени съгласно местните традиции и в стил запазен и до днес в Грузия и Армения.

Едноглавият орел, най-отгоре на императорската арка символизира 275годишното управление на династията на Комнините в Трапезунд.

Ктиторските портрети на византийските императори не са оцеляли.Но ръкописът от Ватикана ни дава представа за Мануил IВелики Комнин. По време на ремонта са открити уникалните стенописи под дебелия слой вар. Те са реставрирани с пари и под ръководството на университета на Единбург.

Таванът на южното предверие е изписан в 13век със сцени от Новият Завет. В центъра е младият Христос като ученик в храма.

Херувимите пърхат под тавана на предверието с евангелистите, където младоженците обичат да се снимат за спомен.

Пред северният портал на джамията си събувам обувките и влизам бос без пари в джамията. Слава Богу, когато беше музей се плащаше билетче

В прохладната тишина безмълвно се молят няколко мюсюлмани. Пъстрите фрески на тавана са скрити зад опънатите платна .Зад завесата вляво е женското отделение, където любопитни мъже не пускат.

Централният купол и олтарът след реставрацията, преди да бъде забулен от Дианета – Дирекцията по вероизповеданията в Р. Турция. Църквата Hagia Sophia е важен образец на византийската архитектура с характерен централен купол и 4големи колонни арки подържащи теглото на купола и тавана.

Христос Пантократор -стенопис над олтарна ниша. Днес е скрит в женската част на джамията…

Под завесата над входа, която се престраших да открехна открих образите на светии, като на св.Симеон Стълпник.

Подът под купола е покрит с мозайка от цветни полускъпоценни камъни. Днес тя е скрита под дебелия молитвен килим.

Под свода на южният портал все още се вижда популярната сцена на Сватбата в Кана Галилейска, където Исус превръща водата във вино.

Може би затова мястото е харесвано за сватбени снимки на младоженците.

Наблизо е камбанарията, висока 24метра.Тя е построена в 1427г. и в нея също има фрески. Днес тя е заключена от мюезина, който я ползва като минаре за да призовава вярващите за молитва. Едно старо оръдие ни напомня за стратегическото положение на Трабзон, като бивша американска ракетна база.

Панорамният парк около Ayasofya Camii

е любимо място за разходка на местните жители и туристите. Те се снимат за спомен като това мюсюлманско семейство от 4 жени с децата. Как ли ще ги различи на снимката мъжа им фотограф, като всичките са с еднакво забулени лица? По различния тъмен цвят на робите: зелена, черна, синя и сива!!!

Не останах назад и се снимах за спомен пред забулената Света София с единствената си съпруга и вярна спътница.После огладняли се отправихме към кварталното ресторантче.

Двата вида Черноморско пиде (Karadeniz Pide) (кавърмата е с мляно месо, а лодката е със сирене) и Байрам айряна бяха разкошни.

Взехме една маршрутка (долмуш) за 1,75лири до Мейдана (центъра). Над чаршията висеше гордо байрака на „Трабзонспор“.

Тук попаднахме на

католическият манастир „Санта Мария“,

но вратите му бяха здраво залостени. Страхът след убийството на свещенника Санторо, който бе застрелян тук пред олтара през 2006г. беше още жив сред монахините, въпреки че убиеца е в затвора.

Византийска църква „Света Анна“ в съседният сокак беше отворена. Пуста, като някоя от Несебърските църкви с редки следи от стенописи. Няколко човека отпред пиеха чай и бистреха визитата на Ердоган в Трабзон. Присъедихме се към тях на дебелата сянка с бутилка студена минерална вода от Узунгьол .Гюле гюле Ердоган! Довиждане Ердоган! – и ние тръгнахме любопитни към неговия митинг. (Какво се случи на митинга – очаквайте в продължението – бел. Ст.)

Цветан Димитров, 15юни 2014

Очаквайте продълженито

Автор: Цветан Димитров

Снимки: авторът  

Други разкази свързани със Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Още пътеписи от близки места:

1. Пътешествие в черноморска Турция, Грузия и Кападокия (2): Трабзон и Батуми
2. Истанбул – обиколка (1): Света София и Цистерните
3. Света София и некрополът на Сердика
4. Екскурзия до южната ни съседка Турция и до единствения в света град на два континента – Истанбул
5. Турция отблизо: Адапазаръ – Истанбул – София (2)
6. Турция отблизо: Адапазаръ – Истанбул – София (1)
7. Из Турция на мотор – 2009г(2)
8. Пoклонение в етрополския манастир „Света Троица”
9. Пътуване до черноморска Турция, Грузия и Кападокия (1)
10. Исфахан, Иран (3): Кервансараят – най-големият в света
11. Пътешествие в черноморска Турция, Грузия и Кападокия (6): Довиждане, Тбилиси! Добре дошли в Кайзери!
12. За локум и таваджигер (Одрин, Турция)

Има сгради, чиято визия е изцяло подчинена на функцията. Такива са многоетажните паркинг сгради. Архитектурният образ на този вид сгради е сведен до минимум.

Наскоро попаднах на добър пример за това как е възможно да се реши обликът на един многоетажен паркинг. Garage Prater е четириетажен паркинг с 370 паркоместа, пуснат в експлоатация през ноември 2013 година. Намира се във Виена до най-стария увеселителен парк в света - Виенския Пратер.

Сградата на пръв поглед не е нищо особено. Растерът на фасадата е дефиниран от монолитен стоманобетонен скелет, греди и колони. Но това, което ми направи силно впечатление и ме убеди, че от една проста откъм функция и визия сграда може да излезе нещо добро, е пластичното решение на фасадата. По цялата главна фасада откъм улицата са монтирани декоративни пана от перфорирана ламарина.

В първия момент се запитах дали освен естетическа имат и практическа функция, но след няколко метра намерих своя отговор - до самата сграда е посадена увивна растителност, която е започнала да пълзи по декоративните пана. Зеленината все още е рехава, защото паркингът работи отскоро, но си представям след година-две как зеленината ще е „облякла” напълно фасадата и сградата ще остане скрита.

Другото нещо, което прикова вниманието ми, е прецизността, с която беше изпълнен видимият бетон - с изключително еднородна структура и без шупли, стоящ тежко и монотонно. При покрива не са спестени средства - вместо характерните битумни изолации, той е озеленен.

Това, което намирам за добър пример е, че на първо място сградата притежава своеобразна естетика. Освен това, тя е екологична: зелената стена-параван пред нея ще улавя вредните емисии и шума от двигателите. И трето, инвеститорът е голяма международна компания, която явно е разбрала, че си струва да се вложат малко повече средства в името на устойчивата архитектура.

В момента тече обжалване на обществена поръчка за инженеринг на многоетажен паркинг в бъдещия „София тех парк”. В такъв иновативен център е хубаво да се наблегне на детайла, дори и при паркинга. Наистина икономическият фактор е водещ при този тип сгради, но нека проектанти и строители да вложат мисъл. Garage Prater е добър пример, от който всички ние - инвеститори и специалисти в сферата на архитектурата и строителството можем да почерпим идеи.

Този пост не е за кино, но изключението си заслужава. Поводът е  изявата на Галя Йотова наречена “Тренировка” (21.07. – 31.08. 2014) намерила място в Stick Place/Галерия Аросита, ул. Врабча 12А

глагол Дъвча, сегашно време
аз дъвча ние дъвчем
ти дъвчеш вие дъвчете
той дъвче те дъвчат
тя дъвче
то дъвче

По принцип, освен в поръчковата агит-проп, в изкуството нищо не е банално еднозначно, а дълбочината в прочита зависи от взимането предвид на редица фактори около автора, контекста, в който той се изявява, и разбира се, качествата на интерпретатора. Затова и смисълът на последната работа на фотографа Галя Йотова“Тренировка” далеч не се изчерпва с лаконичното граматическо спрежение на безобидния глагол дъвча, хоризонтално допълнение на вертикалната визия. Моделът на Галя дъвче в упор, фазите на моментното доволство затварят цикъл. Нещо се случва, след това изчезва, после отново от същото. Бодър фрагмент от отчайваща по смисъл тайм-лапс тренировка. Критически коментар към политическата говорилня или към артикулацията на (поп)културни комплекси? Каквото и да избереш, едва ли ще сбъркаш. Капанът на дискусията е отворен.

Oбразът на човек произвеждащ балончета от дъвка е дежа ву от света на модата, където не една и две лоши красавици демонстрират целулоидна еманципация в лицето на комерсиалния фотограф. Импотентен бунт, въздух под налягане. Нещо като да покажеш среден пръст, без да показваш среден пръст. В една друга възраст дъвченето и пукането на балончета е синоним на юношеско безгрижие и инфантилни(в добрия смисъл) страсти – кой не е събирал картинки от дъвки като дете? В подредения речник на възрастните дъвченето на дъвка на публични места често е признак на лошо възпитание. Инфантилизъм в лошия смисъл на думата. Освен когато – Внимание! – не става въпрос за дискусии, дебати и анализи – необятното поле на Оралната любов, там където любовта към предъвкването на едно или друго, винаги има какво, конкурира по реализация сексуалния нагон. Тогава дъвченето става основно и най-важно за оформянето на дискурси социално занимание. От ентусиазма, с който произвеждаш балончета зависи собственото ти статукво. Колкото по усърдно участваш в колективното преживяне, толкова по-върховно е преживяването ти в частност. Умислените челюсти да му мислят.

* интервюс Галя Йотова в рубриката “Story ми се”

24 юли 2014, точно на 401-вия ден от непрекъснатите #ДАНСwithme протести, “премиерът” Пламен Орешарски подадему подадоха #ОСТАВКА-та.

400 изгубени дни за България.

Това го намерих в мазето онзи ден… Плакат от първите дни на протестите срещу #КОЙ и марионетките, скрили се зад щитовете на жандармерията и полицията и претруващи се, че “управляват” в Парламента, а всъщност подчинени на #КОЙ и на мафията… ПарламEND. Кратко и ясно.

* * *

Всъщност, “премиерът” подаде оставкавчера, 23-ти юли, точно една година след Нощта на Белия автобус, когато хиляди полицаи и жандармеристи биха невинни граждани пред парламента, за да могат 240-те мафиоти да се приберат по къщите необезпокоявани… и да продължат да ни ограбват и през следващите 365 дни.

А днес циркът, наречен “парламент” я прие. Малко е закъсняла тази оставка — с повече от година, и не, не се радвамособено… Необходима стъпка е, да, безспорно! Да, също и малка победа за гражданското общество и крехката ни демокрация… Но е ужасно закъсняла.

Преди време “царят” обеща да ни “оправи” за 800 дни. Не мислех тогава, че може да стане по-зле… а ето че г-н Заден Изход, нашият “премиер”, марионетката, подчинена на олигарси и мафиоти, ни опроверга само за 400 дни — наполовина от времето, което беше необходимо на “царя-спасител”…

Ще запомним “премиера” с неговото публично неприсъствие. С металните огради и камионите на жандармерията, с които се огради от “любовта на народа”. С десетките хиляди полицаи, окупирали центъра на столицата в продължение на 400 дни. С медиите-”бухалки” на Пеевски. С огромните заеми, които взимаше и харчеше с лека ръка, с цел да заблуди обществото, че произвежда “реформи”. С “ниската цена на тока”, която сега всички ще плащаме, за да не фалира енергетиката ни. С незаконния “Южен Поток”, донесъл ни само нови заеми и също и санкции от Европейската Комисия — проект, изцяло задействан и прокаран чрез руската енергийна мафия, с помощта на “тройната коалиция” БСП+ДПС+АТАКА. С обещанията му за ново АЕЦ “Белене” и нови многомилиардни “инвестиции”. С неговата ехидна, подигравателна усмивка, “протестирайте си! аз си имам мисия и докато не я свърша, ще държа властта на всяка цена!”…

Ще го запомним с металните огради, и с това че никога така и не призна публично, #КОЙ предложи Пеевски за шеф на ДАНС.

Един човек без достойнство, без собствено мнение, и без и грам самоуважение. Дано си е струвал, “г-н Премиер”, целия тоя цирк, който направихте, цялата тая жандармерия, която ви пазеше, и всичките онези пари, които откраднахте и помогнахте да бъдат откраднати от “правилните хора” от обкръжението ви и от подкрепящите ви олигарси, застанали зад гърба ви в сенките… докато бяхте на власт.

Ще ви запомним. Дано. За да не повтаряме старите грешки пак и пак…

* * *

А наесен, живот и здраве, на нови парламентарни избори. И дано не сме забравили дотогава… за да има макар и мъничък шанс България да се съживи след “управлението” ви…

След 400 дни протести, Сагата приключи. Следва ново начало… и Нова Надежда. Може би…

„Най-сетне“ вече мислят не само противниците на това правителство, но и поддръжниците му. Не зная дали сте забелязали, че ден преди оставката Орешарски първо заяви, че няма да я подава на следващия ден, но след няколко часа се коригира. Свържете това с призива в БСП ден по-рано те да му поискат вот на недоверие. До какъв извод стигате? Аз лично – че той се е държал за креслото, докато собствените му мандатоносители не са му заявили в прав текст, че ще го отлепят с динамит. Връзва се чудесно с психологията на човек, известен като „г-н Заден вход“ и „г-н Смажи ги с полиция“.

Толкова за премиера и правителството. Оттам нататък обаче са въпросите.

Протестите и протестиращите ли свалиха това правителство? Уви, не. Българският народ за пореден път доказа, че дори да се намерят сред него шепичка хора с глави на раменете си и достойнство в сърцата, огромното мнозинство са добитъци. На няколко пъти се събрахме по двайсетина-трийсет хиляди протестиращи, един-два пъти може би доближихме петдесет хиляди, но това е нищо. Ако дори само една седмица бяхме излизали по двеста хиляди, това правителство щеше да падне.

Щеше ли да има разлика? Ситна и дребна като цяло стадо камилчета:

- нямаше да са взети намсиколко нови милиарда заеми, и ситуацията докарана дотам поне още година-две да трябва да взимаме още. За само една година. В период на възстановяване на световната икономика, с която сме тясно обвързани, от криза. При положение, че на върха на кризата успяхме да не вземем повече заеми, отколкото върнахме. И че това беше постигнато от безспорно неподходящия по европейски критерии за премиер Бойко и от атомно некадърния Дянков. (Казвал съм го и преди – да си стиснат не е достатъчно, за да си финансов министър. Иначе всеки ротен старшина щеше да е велик финансист.)
- нямаше да е даден ход на „Южен поток“ на условия, които са в пряко нарушение на европейските наредби. Съответно, нямаше пред нас да стои въпросът дали да изплатим милиарди обезщетения на Русия, или да ни спрат милиарди от Европейската комисия.
- и най вече, нямаше политиците да знаят от опит, че българинът колкото и да го доиш и дереш, само мучи и се подлага да ти е удобно. Познайте как действа това на кандидатите за доячи и дерачи, как – на кандидатите за съживители на България, и как се отразява на бъдещето ни.

Повечето протестиращи срещу това правителство са закалени българофили и патриоти. Иначе щяха да са напуснали България много отдавна. Като трите милиона, които вече го направиха за последните двайсет и пет години. От мизерията ли избягаха, или от нас, дето останахме тук – преценете си сами… Но протестът отвори очите и на доста от тях. Разбраха, че да будиш българския народ значи да будиш мъртвец, и че единствено правилното е да се махнеш по-далече от него, преди да е почнал да гние. Доколкото знам, много от тях вече обмислят как да се махнат оттук завинаги. И това го правят хора, издържали и борили се по над двайсет години…

Това правителство вдигна масови протести и сред българите в чужбина. Сред избягалите оттук, понеже са разбрали това с буденето на мъртвеца. Дори много от тях се надигнаха отчаяно. Други им се подиграха, че се надяват на чудеса. Че вярват, че за България има каквато и да е надежда. И се оказаха прави.

Докато пиша това, ми се реве от яд и срам. От това докъде е стигнал народът ми, владял неведнъж Балканите. Отблъснал османската армия на Шипка по начин, който би възхитил спартанците от Термопилите. Газил като валяк враговете си в Балканската, Първата и Втората световни войни… Стигнал е дотам тези българи, които могат да напишат изречение без правописна грешка и знаят коя е столицата на Франция, да се срамуват от народността си. Иска ми се да се събудя в една друга реалност, в която може да сме потъпкана и малка държава, но сме народ. И в която този запис да е само един гаден кошмар… Уви.

Сега сигурно тези или онези протестиращи ще си припишат заслугата за падането на това правителство. Или част от нея. За съжаление ще е лъжа. Бесен съм от това, но истината е, че ще е лъжа. Това правителство се срина под собствената си некадърност и неспособност да се справя с пасенето дори на на най-кроткото и послушно стадо на света.

Засега смятам на следващите избори да гласувам за Бойко. Причината? Като премиер се показа като страхливец, който с отстъпките си пред протести научи шепа хора, че има смисъл да протестират и да се борят. Орешарски се справи да ги отучи обратно, това е единственото, за което го биваше. Може Бойко да е разбрал, че може да е нагъл колкото си иска, че не рискува нищо, че сме безнадежден добитък. Но може и да е толкова безгранично и неповторимо тъп, че да не го е разбрал, и пак да се плаши, и пак да понаучи този-онзи на смелост. Защото свястната държава се прави единствено от решителен народ, готов на всичко, за да държи управниците си с желязна ръка.

Ще се оправим, ако един ден станем такъв народ – иначе ще се затрием, за щастие и поука на останалото човечество. Бих работил и бих се борил да уча хората да бъдат такива. Ако успявам, ще търся начин да остана тук и да продължа да се боря. Ако не успявам, ще търся начин да се махна оттук, за да спася бъдещите си деца.

А истински бих гласувал за Живко Тодоров, ако си направеше партия. Кметът на Стара Загора, който срина без колебание незаконните цигански къщи. Не мразя циганите, напротив – мисля, че те имат нужда от разбиране и помощ за интегриране. Но смятам, че тази помощ трябва да се състои в това да бъдат научени да работят честно и да спазват закона, а не да бъдат хранени от джобовете ни и недосегаеми за закона. Второто е помощ единствено за шепичка криминални барони. За обикновените хора е помощ първото. И спирането на беззаконията с твърда ръка е част от него.

Дано този път денят ни за размисъл да е този преди изборите, а не този след тях. Дали сме мислели правилно ще си проличи по нещо много просто и очевадно. Ако загражденията около парламента изчезнат, значи сме избрали правилно. Ако останат, значи сме избрали пак старото, без значение под какво ново лице е.

… Ще пиша и още по въпроса, но някъде по-нататък.

Браво!На всички пробудени! Всички, които тези 14 месеца не заспахме, не се уморихме, не се отказахме!
Браво на Юлия Берберян-Малеева, която неотменно вечер след вечер водеше шествието! Браво на Протестна мрежа и щурите глави там, които непримиримо бдяха и не позволиха хиляди извращения да се случат задкулисно! Браво Лъчо, Жоро, Тони Цонева, Асен, Боби, Иво, Миряна, Михаела, Мартин, Ивет, Ники, Алекс, Жана, Ивайло, Тони, Юлия, Иван, Йордан, Кирил, Людмила, Райна, Вася, Сашо, Ники, Борил, Анет, Ванка, Боби, Яска, Яшу, Мишо, Емо, Дарин, Мария, Люба, Веси, Милена, Киро, Боби, Ани, Росен, Лео, Галя, Митко, Пепи, Яна, Събина, Крис, Мишо, Ивчо, Пенко, Рени, Руми, Деси, Марто, Мими, Лили, Поли, Здравко, Мая, Аля, Марта, Гиби, Боби, Васко, Калин, Дани, Димо всички, всички, всички! Браво Ранобудни студенти! Браво ДАНСwithme World! Браво хора!!!

14 месеца с най-арогантното, алчно, мазно, анти-българско управление на България!
14 месеца на неуморен протест, който за да уцелее и успее намери невероятни форми и превъплъщения.
14 месеца на промяна ако не на цялото общество, то поне на една не малка събудена част от него. Необратима промяна.

14 месеца, след които сме по-сплотени, по-силни, въпреки че се опитваха да ни разделят през цялото време.
14 месеца, в които показахме, че моделът #КОЙ вече не може да продължи да съществува безнаказано.
14 месеца, в които въпреки медийните лайномети и манипулации хората се научиха да различават кой кой е.

Браво България! Най-големият урок по демокрация в посткомунистическа България бе тежък, но го минахме! Дано се поучим от него!

И още няколко мнения:
Дарин Стойков
Началото на края. Денят, след който нищо няма да е същото. Нощта, след която всичко ще зависи отново от нас, от всички нас. Запрятайте ръкавите, навивайте крачолите, имаме работа. Ще празнуваме после

Мирела Заричинова
Разбира се, протестите имаха значение за тази оставка. Разбира се, че е важно, че бяхме там, че писахме и снимахме, че не бяхме безразлични, че задавахме въпроси и се противопоставяхме. Че се запознахме. Че ги изнервихме, изолирахме ги от света, разклатихме плановете им и направихме отношенията помежду им нестабилни и чупливи.
Разбира се, че е едно да правиш шашмите си тихомълком, съвсем друго – на цената на подобно унижение, на фона на гласовете на някогашните ти приятели, крещящи срещу теб под прозореца.
Може да не живеем в перфектната демокрация, но от нас зависи да си я градим и поддържаме. Това няма да стане с омаловажаване на личния ни принос. Гражданската енергия беше фактор за фиаското на това правителство.

Георги Грънчаров
Оставка. Преди една година сигурно бих се зарадвал страшно много. Сега, след толкова помия, след толкова нелепости, на които станахме свидетели, не съм оптимист, въпреки оставката. Най-кошмарното правителство в посткомунистическа България си отиде. Дано не дойде някое, което да ни покаже, че има още някъде…

Борислав Сандов
Контролираното подаване на оставка не може да обезличи гражданския натиск, който над 400 дни неуморно и неизменно беше на площада, в медиите и в мрежата, изобличавайки престъпните деяния на зависимата от мафиотското задкулисие нелепа власт. Поредната победа на неуморимите, безкористни активни граждани трябва да ни дава увереност, че живеем в една променена към по-добро България.

Снимката е на Васил Гарнизов

 Миналата седмица си направихме една раходка до Цари мали град край Белчин – днес ви представям кратък отчет за това пътуване. Приятно четене:

Цари мали град

В неделя ходихме до Цари мали град. Причините първо бяха – затоплянето на времето в София (което винаги ми докарва допълнителни нерви), задоволството на най-малкия член на фамилията от скорошно посещение там и желание да повтори (бяха ги водили единия ден от зеленото училище) и трето, че не е далече от къщи. Алтернативата беше Съевата дупка, но мене жестоко ме домързя да карам по магистрала него ден, затова избрахме посоката Бистрица – Железница – Ковачевци – Поповяне – Белчин, за да стигнем не толкова отдавна наново-откритата

крепост Цари мали град над село Белчин, Самоковско

Пътят от София е хубав, с изключение на минаването през селата Ковачевци и Поповяне, където все още има забележителни дупки, както и един очастък от 50м преди Железница (посока София), където пътят е на сериозни бабуни. Останалата част е с нов асфалт, мантинели, завои, изкачвания и спускания – за едно приятно планинско шофиране.

с.Белчин, Самоковско гледано от фуникульора за Цари мали град

Цари мали град се вижда още от Поповяне на отсрещния склон – най-лесно се забелязва правата линия на фуникульора, увенчан отгоре с крепост. За да стигнете до крепостта, трябва да минете през цялия Белчин (има достатъчно табели, няма да се загубите), за да стигнете до един от двата паркинга. Платени са, с цена от 3лева/кола/ден. Ние спряхме на първия, защото пазачът ме предупреди, че на втория (малко по-нагоре) едва ли има места. Защото беше ПЪЛНО С НАРОД!

Северната порта с едната от двете кули

От паркинга нагоре, води кратка пътека – то по-скоро е затворена улица – до долната станция на фуникульора, който трябва да ни изкачи до крепостта горе. Обстановката обещаваше приятно презивяване – направено е мерклийско, като всички тоалетни в района (вкл.и в заведението) са доволно чисти и … безплатни. Точка в плюс!

Точката в минус е, че фуникульорът е с капацитет 8човека, което води до сериозна опашка пред касата, която опашка ние преодоляхме за около 45 минути. Според инвеститорите са били доста по-песимистични за успеха на начинанието си, защото са предвидили реално един асансьор с осем места, опериращ нагоре-надолу само с една кабинка, за разлика от обичайните фуникульори, които имат две, насрещно движещи се вагончета. Успехът на Цари мали град обаче просто изисква по-голям капацитет на изкачващото съоръжение.

Разбира се, има алтернатива и тя е една стръмна еко-пътека с дължина 1500и максимална денивелация 33% (33метра разлика по вертикала, на всеки 100метра на по хоризонтала – или поне така мисля), която се изкачва за около 15минути, но… аз съм с две жени, и още не съм измислил начин да ги убедя в подобно начинание.

Грънчарство на „пазара“

Интересното е, че на горната станция опашката от слизащи беше не по-малка от опашката за нагоре, та по този повод вече имах достатъчно доводи да слезем пеша по нанадолнищито, когато се връщахме в края на деня. Пътеката е хубава, стръмна и романтична.

За най-мързеливите има и трети начин да се качите – с кола. Горе, зад крепостта има още един паркинг, до който води стръмен земно-насипен път. Т.к.съм голям противник на качването с кола до забележителности, когато има нещо по-интересно като вид изкачване, няма да ви кажа откъде да минете, за да намерите този „макадам“.

За да се чувствате прецакани обаче, мога да ви кажа, че цената за посещение на Цари мали град е една, независимо от начина ви на изкачване Долу си купувате билет и се качвате на фуникульорчето, а горе само само показвате билета на входа. Ако сте се изхитрили да се качите с кола или пеша, билета за вход си го купувате от касата на входа (там, където другите само показват билетите си). Във всеки случай само на горната каса можете да наемете екскурзовод или да си вземете аудиогид. Това е първото място в живота ми, в който мога да си взема аудио-гид на български! Което и направихме (цените, работното време ще ги спомена в края на разказчето, за по-добра прегледност)

Бой между „тракийци“

Цари мали град,

което подозирам, че е съвсем съвременно име (от последните 2-300години) е частично възстановена крепост и кули, намирала се на това място в късната Римска империя – III – IVвек сл.Хр. По моя преценка възстановката е направена с вкус, като в стените, които са малко надградени е оставена видима линия, за да се знае кое е реална останка, и кое е ново.

Нямах кой знае какви очаквания по отношение на усещане за бутафорност, характерна за много от този вид градежи (Царевец, или Охридската крепост), но в случая с Цари мали град е вложено умението, което прави разликата между „бутафория“ и „възстановка“. Тук нямам усещане за бутафорност.

Самата крепост е обърната на север, с гледка към Витоша, главната порта е оградена от две кули, в които е разположена археологическ експозиция. Тя също е направена с вкус и предполага спиране пред витрините с находки

Униформа

Останалите стени са частично издигнати над нивото на археологическите останки, колкото да се види, че има стени, а и все пак, за да не могат да влизат хора без билет

Южната (задната) част на крепостта също има останки от кули, но опреселено по-малки ит кулите при входа. Пазете си главите при качване по стълбите – успях да се халосам на едно и също място, както при качване, така и на слизане от едната ;). От другата страна на стената има ров.

Иначе вътрешността (двора) на крепостта е една приятна полянка с няколко големи дървета, хвърлящи спасителна сянка.

Не знам какъв е графикът и изобщо дали има график, но в този ден имаше възстановки на древни и средновековни бойни техники. Беше интересно, с изключение на женската демонстрация на боравене с лък. О нееее, мацката беше готина, че и красива и добре се гънеше с лъка, но… даже древните, когато са искали да кажат, че някое племе е напълно ненормално, са разнасяли срещу него черната пропаганда, че жените му са са с една гърда и/или даже са воини. Не деца, гейове е имало в древните армии, жени – абсурд. Всички са жени-воини са легенда, вкл. и Жана Д’арк (не, не споря, че не е е съществувала, а че е такава рядкост, че е станала легендарна личност и светица – т.е.напълно извънреден човек). Изобщо това много ми напомня един филм, в който Одисей (или Язон, или Орфей) беше чернокож. Не че в Древна Елада не е имало негри, но те са били роби все пак, а не легендарни герои, нито пък граждани. Малко реализъм на никого няма да навреди.

Пътеката към Цари мали град

Бойните възстановки ми харесаха – за пръв път присъствам на подобен род представления. За утешение на читателките ни, които сега вече са приготвили бухалките да ме убиват за горните думи, ще ви кажа, че успях да снимам после голи войниците от представлението

Освен бойните възстановки, наоколо бяха разположени и няколко сергии със сувенири – ние се уредихме с лично направена реплика от древна монета, но не успяхме да се уредим с лично направен глинен грънец – беше станало късно и грънчарката каза, че затваря сергията.

Голи воини в съблекалнята

То наистина беше станало време да си тръгваме – както казах не ни се чакаше втори път на опашката за фуникульора, пък и пътеката вече беше нанадолнище, та за няма и 10минути се смъкнахме до долу, където си направихме обяд със скара и салата. За тримата – три порции различна скара със салата с хляб – за 20кинта. Човещинка

И… както пише във всеки финал, на всяко съчинение на тема „как прекарах лятната ваканция“, си тръгнахме и прибрахме в София уморени и доволни

Препоръчвам за еднодневна екскурзия от София или Пловдив. Всъщност и от Благоевград не е далече Мястото е с поне 100метра наднадморската височина на София, има сянка и е добро място за прекраване на жегите 

Край

Иво Ников е написал много добро описание на крепостта– изглежда сме били заедно през този уикенд в Цари мали град. Ето и работното време:

адрес: BG-2025 с. Белчин

GPS: 42.3499985, 23.3829994

тел.: +359  886 614814, +359  886 614 814 (Веселин Хаджиангелов)

email: carimaligrad@yahoo.com

web:http://www.carimaligrad.com/

Рабoтно време:

• Понеделник: почивен ден
• Вторник – четвъртък: 09:00 – 16:30
• Петък- неделя: 09:00 – 17:30

Рабoтно време на фуникульора:

• Сряда – Неделя: 9:00- 12:00 и 13:15-16:30

Цени:4/2лв (Възрастни/деца и пенсионери) Във вторник: безплатно, т.к.фуникульорът не работи и се катериш задължително пеша или с кола

Аудиогид – 4лв наем плюс 10лв депозит

Екскурозовод на български - 10лв при поне 5души група

Екскурзовод не на български – 15лв при поне 5души група (не е ясно указано 10/15лв начовек от групатаили цената е на екскурзовод, предполагам – първото)

Паркинг (долу в Белчин): 3лв/кола за цял ден

 Послепис: една наша читателка се оказа, че участва в организацията на възстановките на боеве и ни остви програмата за всички предстоящи възстановки на линк http://calendar.badamba.info/

Други разкази свързани с Другата България – на картата:

Другата България

 

 

Още пътеписи от близки места:

1. Перник – най-ужасният ;) град в България ;)
2. Африка пеша (8): Мали: Страната на догоните (продължението)
3. Африка пеша (7): Мали: Страната на догоните
4. Виена – град като град: хора, къщи, салтанати…
5. От София до Девин
6. На фестивал в Сибиу (2): Истински европейски град
7. Един град, една местност, една жена и шест килограма злато.
8. Една разходка из цветния град Барселона – част втора
9. Рим – град на контрастите
10. Дурмитор – гордостта на Черна Гора. Каньона на Тара и Дървен град
11. Прага – град от приказките
12. Пътуване до Бургас или един ден в Пясъчния град

Случайно да не вземем да ви долипсваме, сърдечно ви поднасяме следващите три текста отКопнежа за растящо творчество:

„Другият“ на Петър Михайлов, „Самотници в пустошта“ на Ангел Назиков и „Моята родина и моето бъдеще“ на Никола Петков.

Другият

Петър Михайлов, 17 г., „Проф. д-р Асен Златаров“, Видин

Кой е най-големият ти враг?
Този в огледалото? Дали?
Кой приятел ти е пак и пак?

Същият навярно е, нали?
Кой вини те, после кой прости?
Този в огледалото? Дали?
Кой уби те, после възкреси?

Същият навярно е, нали?
Кой отказа те от 100 мечти?
Онзи ли отново е, кажи?
Вдига, спъва те, но той си ти!

Само той, до сетните ти дни…
Остава с теб! Поне го разбери!!!
Опитай се да му простиш.
В очите му вникни, и виж -
той е вътрешно красив и жив!

~ ~ ~

Самотници в пустошта

Ангел Назиков, 18 г., гимназия „Иван Сергеевич Аксаков“, Пазарджик

Последното, което помня, е как вълната ни удари. Вълна, висока стотици метри, която сякаш изригна от нищото и за няколко секунди обгърна целия хоризонт, а едновременно с това небето притъмня. Беше просто един обикновен ден в Мелбърн, който прекарвах с приятели на плажа и разпусках, когато тази вълна ни застигна. Първоначално дори не можех да мисля, щом видях това огромно, мрачно и заплашително количество вода, което идваше право към нас, но след известно време мозъкът ми най-накрая успя да произведе очакваната реакция в такава ситуация – неконтролируема паника. Едва тогава се огледах наоколо и се изправих, като хората около мен вече се бяха разбягали, а виковете на приятелите ми се изгубваха в шума на идващата вълна, макар че това нямаше значение. Дори и да можех да чуя какво казваха, това нямаше да ни спаси и вече бях разбрал, че сме обречени, но инстинктивно се затичах напред заедно с тях и огромната тълпа хора, стараеща се да се оцелее поне още един миг. Мракът около нас се сгъсти изведнъж, а шумът на тоновете вода ни застигаше много по-бързо, отколкото някой можеше да предположи, но всъщност по вида на лицата им, успях да разбера, че никой вече не чуваше този оглушителен шум. Всеки чуваше само звука на биещото си сърце, което трептеше повече от всякога, мятайки се със страшна сила в гърдите на всяка жива душа наоколо, бореща се за живот сред настаналия хаос. Най-накрая водата се добра до голямата група ужасени хора, поглъщайки и смазвайки ги едновременно, докато други бяха изхвърлени настрани от самия сблъсък на вълната със сушата, която най-силно усети силата на морето и се разтресе.

Все още не беше стигнала мен и приятелите ми, но по писъците, отекващи зад нас усещах, че не ни остава още много живот, и затова напрягах всяка една клетка в тялото ми до крайни предели с надеждата, че ще оживея дори след бедствие от подобни размери. Изведнъж един от хората до мен, напълно изгубил контрол над себе си, ме изблъска толкова силно, че ме събори на земята, а бягащата тълпа изобщо не забеляза това и продължиха бягството си през моето тяло, което ме смаза.

Болката обаче съвсем скоро изгуби всякакво значение, защото водата погълна и мен, повдигайки тялото ми, и ударната ѝ сила беше краят ми, прекършвайки ме напълно и изпращайки ме в безсъзнание…

Тишината и мракът ме обгърнаха в този момент и това продължи за доста дълъг, може би дори безкраен период от време, когато най-накрая чух нещо. Звукът ми беше познат, но не можех да определя точно от какво идва, нито пък откъде, основната причина за което беше, че беше много слаб и някак отдалечен.

Скоро след като възвърнах слуха си, обонянието ми също се задейства, от което почти веднага надуших кръв и тогава отворих очи, а една много силна светлина ме заслепи. Когато очите ми се приспособиха към тази светлина, видях, че слънцето е високо в небето и грее по-ярко, отколкото някога бях виждал, а там летяха няколко чайки. Не знам защо, но по някакъв начин, виждайки отново лъчите на слънцето, чистото синьо небе и летящите морски птици, се почувствах много добре, много спокоен и дори мога да кажа щастлив.

Именно в този момент усетих пронизваща болка, което затвърди напълно хипотезата ми, че все още бях жив и вероятно ранен. Изправих се наполовина и тогава обърнах поглед към източника на болката, който беше дясното ми рамо, раздрано, разкъсано и кървящо частично, но не това беше най-лошото. Когато го докоснах и се опитах да помръдна дясната си ръка, усетих друга болка, която беше много по-дълбока и осъзнах, че дясното ми рамо е изкълчено.

Не успях да възпра болката, която все повече изгаряше ръката ми, и изревах към небесата, което ме накара да се изкашлям. Вероятно се бях нагълтал с пясък, докато вълната е мятала тялото ми наоколо, но вече нямаше особено голямо значение какво е станало, а какво предстоеше.

С известни усилия се изправих и, стискайки зъби, превъзмогнах болката, като се огледах наоколо, за да разбера точно с какви размери са щетите, нанесени на града от връхлетялата вълна. Когато обаче се завъртях няколко пъти и направих две-три крачки напред, веднага стигнах до извода, че изобщо не бях в Мелбърн.

Отново се намирах на плажна ивица, но тя беше доста по-дълга и тясна от тази на моя роден град и след нея следваше доста обширна гора от тропични дървета, а наоколо нямаше никаква следа от сгради или някакви останки.

Къде се намирах? Как се бях озовал тук? Колко време беше минало откакто бях в безсъзнание? Тези въпроси и още много подобни изведнъж се появиха в съзнанието ми и сякаш спореха помежду си, за да решат кой е най-важният в момента, но колкото и пъти да размишлявах, стигах до заключението, че това е първият. Единственият начин да разбера отговора му беше, като обиколя наоколо и се опитам да намеря някакви следи от живот или цивилизация.

Огледах се още веднъж, след което тръгнах напред към гората, стараейки се да притъпя по някакъв начин болката, бликаща непрестанно от рамото ми, което обаче ставаше все по-трудна задача и знаех, че няма да издържа още дълго време така. Навлязох под сянката на дърветата и тръгнах напред по една едва различима сред големите храсти наоколо пътека, надявайки се, че ще ме отведе все някъде.

Убедих се, че предположението ми е било вярно след известно време, когато бях прекосил голяма част от гората и видях нещо през тесните процепи между гъсто наредените едно до друго дървета, и се затичах напред, за да мога по-скоро да разбера къде се намирах. Отне ми още малко, но най-накрая излязох от гората, която в крайна сметка се оказа далеч по-малка, отколкото си мислех в началото, и останах на място за момент.

Бях стигнал до един град, но част от него беше напълно разрушена, а останалата беше напълно пуста и в него нямаше никаква следа от живот, а наоколо беше прекалено тихо и това напълно ме обърка. Какво се беше случило? Онази вълна не е била единствената? Възможно ли беше това бедствие да се е случило на повече от едно място? Ако беше така, как аз бях единственият оцелял наоколо? Към въпросите, които се въртяха в главата ми от по-рано се прибавиха още много нови, а едновременно с това болката в рамото ми се усили за пореден път и положението ми ставаше все по-несигурно и хаотично с всяко мое откритие.

Все пак обаче реших да продължа напред, защото трябваше да се погрижа за раната си по някакъв начин, а и вече усещах доста силен глад, отстъпващ само на неистовата ми жажда, появила се преди известно време. Тръгнах напред и още в началото на града открих множество изоставени автомобили, спрени насред пътя и, въпреки че се оглеждах наоколо постоянно, стараейки се да видя поне едно живо същество, така и не открих такова, което силно ме притесняваше.

Как можеше този град да е напълно обезлюден? Изобщо кой беше този град? Не можех да отговоря на нито един от двата въпроса за момента, но и не смятах да се вглъбявам в тях, защото най-важното за момента беше да намеря някаква храна и болница, в която да се позакърпя криво-ляво. Тишината продължаваше да се стеле около мен и сякаш ставаше все по-силна, монотонна и потискаща за моята така или иначе изтерзана душа, по-объркана и несигурна от всякога.

Впоследствие се добрах до едно заведение за бързо хранене и реших да оставя лечението си за момента и да се заема с храненето, защото се чувствах прекалено омаломощен и не бях сигурен още колко можех да продължа да вървя без храна или вода. Влязох вътре и попаднах на познатата картинка – беше напълно пусто, но щом го обиколих, открих големи запаси от различни типове храни, както и разнообразни напитки, с които бързо утолих глада и жаждата си.

Беше малко трудно да се храня и пия само с лявата ръка, след като бях десничар, но успях да се справя с известни усилия, напълно подвластен на стомаха и гърлото си, чиито страдания сякаш надминаваха болките в дясното ми рамо. Когато най-накрая приключих с първата си задача, напуснах заведението и продължих напред, вече по-бодър и малко по-спокоен, но от друга страна дясното ми рамо ме болеше все повече и пак не можех да намеря мир за душата си.

Следващата ми задача беше да се погрижа за раната си, а след това да продължа да обикалям из града, докато разбера къде се намирам, или още по-добре, да намеря някой жив човек. Изпълнението на този план обаче се оказа доста по-трудно, отколкото очаквах, защото въпреки дългото разстояние, което бях изминал и факта, че слънцето вече се потапяше все повече и повече в далечния запад, така и не бях открил болница. Вместо това попаднах на нещо друго.

По пътя видях един зоопарк и по необясними за мен причини реших да вляза вътре съвсем внезапно. Вероятно душата ми се надяваше, че там вътре ще намери някоя друга жива твар, с която да сподели поне малко от болката и страданията си, защото самотата напълно убиваше всяко едно желание у мен да продължа напред.

…

~ ~ ~

Моята родина и моето бъдеще

(есе)

Никола Петков, 14 г., 73. СОУ, София

Високи планини, дълбоки езера, студени реки, равнини, доде окото стига, дори и нататък. Това е едно място с хилядолетна история и стотици тайни, обвити в загадъчност. Тук, където ние стъпваме сега, преди десетки години са бродили смели царе и безстрашни воини, които защитавали България през вековете. И сега аз (ние) съм (сме) тук и се гордея с това. Но колкото и велико да е миналото ѝ, безспорно настоящето на Родината съвсем не е толкова цветущо. Състоянието, в което се намира, се отразява както на възрастните, така и на младите и живота им като цяло – образование, работа, семейство и др. Сред мнозина се поражда въпросът дали е по-разумно да се „избяга“ в чужбина, или пък да се остане тук. Аз, като един от новото поколение, мога да кажа, че – макар и с многото време, което има пред мен – съм разгледал и двете възможни алтернативи и съм противотиването в чужбина.

На пръв поглед другите държави предлагат мечтаната кариера и добри пари. Ами щастие? Нима всички ще зарежем бащиното огнище и ще „ходим да се скитаме“ „по тази тежка чужбина“ „немили, клети, недраги“ (Хр. Ботев – „На прощаване в 1868 г.“)? Ще забравим своите корени и дори умишлено ще прекъснем връзката ни с Родината? Не мисля!

Дванадесет процента от участвалите в скорошно проучване на Националния център за изследване на общественото мнение (НЦИОМ) заявяват, че имат намерение да останат завинаги да живеят в чужбина… Представете си какво може да се случи, когато всички обещаващи млади таланти се „потурчат“ зад границата. Представете си какво ще стане в България тогава. Представете си колко много зависи от вас.

Разбирам, че някои не намират бъдещето си тук за приемливо; условията – също. В крайна сметка тези хора трябва да разберат, че не друг, а ние самите си създаваме обстановката, в която ще живеем. Невероятно, нали? Нарича се демокрация – като голям товарен кораб, разчупващ малките ледове в океана. Нека ние, единното общество, да сме този кораб – „Съединението прави силата“ не е случайно избрано.

Обаче ако се „разбягаме“, „великият“ и „непотопим“ кораб на обществото ще потъне, подобно на Титаник през паметната 1912-а година.

Обичта към родното и неговите красоти е вдъхновила мнозина. Започва се от Иван Вазов, пламенен патриот, възхваляващ България в своите стихотворения („Българският език“), разкази („Една българка“), повести („Немили-недраги“) и романи („Под игото“). Продължава се с Алеко Константинов, който освен вдъхновение, намерил и утеха в природата, когато починали родителите и сестрите му. А да не говорим за многото художници, обрисували природните феномени на страната. Свършва се – поне засега – с днешната младеж. Смятам, че тук е мястото да вмъкна цитат от мое стихотворение, писано по повод протестите в страната:

Българийо, нима твоите деца
не се върнаха от таз война?
Нима всички те измряха,
доде към славата вървяха?

(…)

Хората ти ще те дирят
и гайди ще засвирят.
Славата ти от Балкана,
остава още тя желана…

Смятам за редно да остана тук, където са корените ми, за да продължа своето вдъхновение; за да съм член на екипажа на онзи голям товарен кораб, плаващ към идеали и национални ценности, потънали в сянката на българските емигранти…

Побързайте, елате и вие… Да не утихне попътният вятър.