Сътрудничеството между Клинт Истууд и Робърт Лоренц дава резултат в Trouble with the Curve, в който Истууд за първи път от 14 години играе в нережисиран от него самия филм.  Историята е за ветеран в бейзбола с прогресивно отслабващо зрение, който има последен шанс да докаже уменията си като скаут, преди договорът му да изтече.   Сценарият сплита троен драматичен възел - от една страна това е сблъсъкът на олдскул скаута с младите кариеристи в спорта, анализиращи компютърни данни от бюрото си. От друга, това е собствената му дъщеря (също млад кариерист), с която го разделя собственият му "клинтистууд"характер, и без която няма да може да изпълни предначертания си план.  Третата страна е всестранната капитулация пред любовта, за която усърдни грижи полагат Ейми Адамс (бореща комплекса на изоставенот дете) и Джъстин Тимбърлейк - неуспяло протеже на Истууд, което мечтае да стане спортен коментатор. Без да добавя нищо ново към амплоато си, Истууд, както винаги радва окото, а репликите му са piece of art, фраза неколкократно изречена в Trouble with the Curve.

Петя Петкова-Щифлер сама подчертава, че не е нито лекар, нито консултант по здравословно хранене, нито сексолог, нито фотограф. В същото време е автор на книга, която напълно противоречи на твърденията й. “69 изпитани афродизиака” не е селф-хелп наръчник, който ще ви поучава как да живеете живота си, а едно изключително слюнкоотделящо пътешествие в света на кулинарията. И след като вече ни е ясно как Петя готви (прекрасно!) е време да разберем и как чете :)

Какво са книгите за теб?
Нещо много свято и безценно. Не бих могла да си представя живота си без тях.

Коя е книгата, която най-силно ти е повлияла? Или книгата, която най-силно те е замислила и те е накарала да промениш нещо в живота си?
Първото нещо, което ми идва наум е “Цар Плъх” на Джеймс Клавел. Не, че е повлияла на живота ми, просто много ме впечатли (поне когато бях на двайсет години, сигурно трябва пак да я прочета). Поучителна книга за човешките взаимоотношения и не само...

Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти „храна за четене”?
Не, жалко за храната. Обичам да се наслаждавам на всяка хапка, а четейки това е невъзможно, поне за мен. Човек поглъща повече храна, което не носи удоволствие, а само килограми в повече.

Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
Понякога чай.

Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти от книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
Не драскам, ако нещо много ме впечатли си го преписвам в тетрадка.

Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
Книгоразделител или подобни. Кучешките ушички според мен “обезобразяват” книгата.

Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
Повече художествена.

Eлектронни или хартиени издания? Или и двете?
В това отношение съм старомодна, харесва ми да чувствам книгата между ръцете си, да чувам шума на прелистващите се страници, да усещам аромата на книгата. Смятам, че всяка книга има своя мирис, колкото и незабележим да е той.

Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
Ако е много, много интересна, това не ми се отдава.

Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът или самият текст те дразни?
С лекота, има толкова други приятни книги за четене.

Ако в книгата, която четеш главните герои те дразнят, може ли все пак да се нареди сред любимите ти книги?
Зависи дали историята ще ме грабне.

Какво четеш в момента?
“Не трябва винаги да е хайвер” - Йоханес Марио Зимел, “Дилемата на всеядния” – Майкъл Полан, плюс две-три книги с рецепти.

Коя е последната книга, която си купи?
Моята – “69 изпитани афродизиака” за подарък.

От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
Чета по няколко наведнъж, имам започнати книги и в София и в Давос.

Имаш ли си любимо място/време за четене?
Водя доста динамичен начин на живот, за съжаление чета най-вече преди сън в леглото, когато съм на почивка или в самолета.

Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
Зависи от книгите.

Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
“Вълшебната планина” на Томас Ман (и не само защото събитията се развиват в Давос, където живея).

Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
В библиотеката ми цари пълен хаос, в който само аз се ориентирам. Все им се заканвам да ги подредя, но досега без успех. Признавам, само кулинарните ми книги (над 100) са подредени... по големина 

Протестиращи и блогъри (все още) са от различни страни на барикадата

Много или малко е една седмица? Погледнато от камбанарията на преминаващите години, този период от време изглежда сравнимо малък. Когато става дума обаче за политически толеранс, какъвто протестиращите дадоха на президента Плевнелиев, една седмица изглежда прекалено много. Да не кажем направо – пагубно.
Млади и наивни, организаторите на протеста след молба на президента постъпиха джентълменски, като прекратиха организацията точно след назначаването на новото правителство. И като едни нищо и неподозиращи рибета се надянаха на кукичката, която им беше спусната. Защото протест в неделя нямаше. В София излязоха стотина души да се поразтъпчат, да си поприказват, да изпушат по една цигара и после да се разотидат.
За съжаление, никой не обясни на младежите, че в българския политически речник думата „джентълменство” не съществува. Президентът Плевнелиев назначи един потресаващ кабинет, който колегите журналисти с право нарекоха ГЕРБ-2. Хем ГЕРБ управлява  – хем не носи отговорност. Е, това ако не е построен комунизъм – здраве му кажи. Та в унисон с „джентълменското” споразумение, новият премиер Марин Райков обясни, че е време да спрат да слушат рибетата, а да дадат да се чуе и думата на останалите няколко милиона непротестиращи шарани. А рибетата, захапали кукичката можаха само да се оставят на рибарите.
Най-голямата заблуда на рибките в аквариума бе, че протестите са бутнали правителството на Бойко Борисов. Истината е съвършено друга – пожарникарят от Банкя търсеше официално извънпарламентарен повод да се оттегли и да спаси каквото е останало от Герберската партия. А както видяхме – правителството се оттегли, но ГЕРБ продължи да управлява. И с досада си гласуваше последните заменки и закони в парламента – включително и до последния си парламентарен звънец.
Но да се върнем на протеста. Голямата грешка на организаторите бе, че си помислиха, че те са причината за протеста. А всъщност хората, които по един или друг начин събудиха гражданското общество през последните години са съвсем други – разследванията на Биволъ, карикатурите на Комарницки, текстовете на Афера, Хрониките на Люба Манолова, Комитата и Стойчо, Григор Гачев, Боян Юруков, Асен Генов, Лонганлон и всички останали блогъри. Да сте забелязали някой от тях да участва в организацията на протестите? Или въобще да сте забелязали някой от всички организатори да пише в собствен блог? Незнайно защо, подобно припознаване не се получи и от двете страни. Да, наистина, Дончо, Ангел и Янко се появиха по повечето телевизии – но дали не стана замяна „кон за кокошка” – спечелиха Бареков, но загубиха Интернет?
Симптоматичен за този развод бе и разразилият се спор между журналиста Иво Инджев и един от водачите на протестите Ангел Славчев. От чисто теоретичен спор по линията русофили-русофоби, той премина в личностен. Действително, русофобските нагласи на Иво са на моменти прекалено дразнещи, но той има много по-голямо право да протестира, най-малкото понеже загуби работата си заради това, че посочи корупцията по високите върхове на властта. А Ангел все още не е посмял да каже едно име пред мегафона, камо ли пред микрофона.
За съжаление, точно този разрив засега се оказва фатален за гражданското общество. Затова в момента протестиращите не могат да предложат реална алтернатива на правителството – най-малкото да излъчат кабинет „в сянка”. Да сте видели след близо два месеца протести поне един експерт, който да бъде официално обявен от организаторите? Навсякъде се появяват едни и същи физиономии – лица на протестите, които се опитват да бъдат компетентни по всички теми и успяват да бъдат еднакво неуспешни в това.
Разбира се, все още има някакъв светъл лъч на надежда. Хубавото е, че Интернет – като най-голяма медия, не прости на опитите на различни партии да яхнат протеста, като много бързо разконспирира подставените лица. За добро или лошо, вече се намира някаква представителност – вече има няколко човека, които Интернет, а и останалите медии разпознават като лица на протеста. За да получат истинска легитимност обаче, искат или не искат – трябва да се обърнат към неформалните медии и лидери в Интернет и да си стиснат ръцете. В противен случай рискуват да си останат малки рибки. А светът е голям и въдички дебнат отвсякъде.

Сава Чанков, един от любимите ни герои, разказва епичната история по закупуването на двата каракачански коня за учебно-практическото стопанство в читалището в с. Гудевица.

Когато бях малък, повечето деца мечтаеха да имат колело. Аз пък мечтаех да имам кон и при всяко ходене до зоопарка прекарвах времето си основно пред понитата. Забравената детска мечта изплува преди година, когато предложих на Теодор, председателят на народно читалище „Бъдеще сега“, да вземем няколко каракачански коня по Програмата за малки проекти на Глобалния екологичен фонд.

Защо точно каракачански? Защото са с много ценни качества: живеят целогодишно навън, дори в най-тежки зими; непретенциозни са към храната – ядат дори клонки и шума, ако няма друго; боледуват рядко; и са мънички – малко по-високи от понитата – което ги прави идеални за работа с деца. Е, медалът има и обратна страна: доста са плашливи и трудни за дресировка.

И така, след десетки телефонни разговори с продавачи и разбирачи, хиляди километри по виещи се планински пътища, спорове с колегите не е ли все пак по-добре да ги разменим за ремонт на покрива, точно една година след като подадохме проектното предложение, в утрото на слънчевия първи март влакът ме пренесе покрай величествено заснежената Рила до Стамболийски. Там ме взе колегата Божидар с нашия първи кон – жребецът на Асоциацията за автохтонни породи – предоставен ни на бартер срещу  бъдещо жребче от нашето стадо. Потеглихме към родопското село Лясково, станало известно покрай новия път Кричим-Девин, заобикалящ язовир Цанков камък. Според работещ на съоръжението, трасето е избрано защото от трите разгледани варианта е било с най-много бетонови работи,  които са особено удобни за  усвояване на средства. Пътят е добавил 220 милиона лева към заема за проекта, който НЕК връща, увеличавайки цената на тока, заради което хората излизат на протести и събарят същото правителство, което го е построило. За ваше утешение ще ви кажа, че е много хубав и ни заведе право до целта.

В Лясково търсихме Вальо, който беше нашата връзка за две кобилки, продавани от негови приятели. Лясково е доста голямо село с много Вальовци, но като обясних, че търся Вальо с конете, ме препратиха към къща с много джипове и трактор пред нея. Оказа се, че не е този, а човекът, който ме упъти последно. Вальо ме покани  у тях, наля ми водна чаша ракия и докато жена му стопляше обяда, защото в Родопите гостоприемството е още живо и искрено, извика едно момче, което имаше млада кобилка за продаване, пък аз викнах колегата, шофьора и консултанта ни за кончето.

Кобилката Сара е на осем месеца и още бозае, но майка ѝ вече я отбива. След като я огледахме с неопитно око, стигнахме до цената. Предложихме 400 лева, а собственикът не каза абсолютно нищо. Вальо като домакин ни покани да се разберем вътре, където продължихме с домашната ракия, домашната туршия и домашното телешко. Докато Вальо ни разказваше разни случки на родопския си език, от който разбирах горе-долу половината, продавачът продължаваше да мълчи и да размишлява. Половин час по-късно, когато стана ясно, че все пак трябва да стигне до някакво решение, той каза просто „Добре“, стиснахме си ръцете и натоварихме кончето.

На автогарата в Девин взехме пътен лист за конете от триградския ветеринар и поехме по безкрайните завои към нашите селения до изворите на Арда през Широка лъка, Стойките, прохода Ешекулак, през който е преминавала границата на Източна Румелия с Османската империя до 1912 година и където всяко лято се провежда събор с курбан, Смолян и Могилица с прочутите Агушеви конаци. Взехме деветдесетте километра до Гудевица за три часа, включващи проверка на Гранична полиция в Смилян със записване на данните на всички пътуващи, дори и на конете.

Когато най-сетне пристигнахме, нашият жребец се беше срутил на пода и категорично отказваше да стане и да слезе, но нетърпеливият шофьор го издърпа за опашката и си тръгна. Съседите ни наобиколиха и предложиха филийка хляб на кончето, което още не отваряше очи. Изчакахме го да се съвземе и когато се изправи, опитахме да го поведем нагоре към читалището. Обаче той категорично отказваше да върви накъдето и да е. Затова го завързахме с кобилката за оградата и оставихме румънския доброволец Алекс да ги наглежда, а ние с Божката отидохме до къщата да се стоплим. След една смяна на караула решихме да пробваме да го поведем отново. В момента, в който стигнахме до мостчето над рекичката, се почувствах като във филм на Ларс фон Триер, защото конят се закова и не искаше да продължи. Направихме една обиколка за да се успокои и премина моста без да го забележи. За да дърпаш жребец, който до сутринта е пасъл свободен в планината, не е влизал никога в обор и са били нужни трима души да го хванат, се изисква доста търпение. Най-сетне стигнахме до поляната пред къщата, където вързахме кончетата на две отдалечени дървета, за да не се оплетат едно в друго.

Към пет и половина сутринта Божката се събуди от тревожното цвилене на кобилката и откри, че жребецът, който никога не е бил връзван, се беше оплел във въжето на кълбо и почти се беше задушил. Божката викаше „Нож! Бързо!“, а аз тичах с развързани ботуши по стръмната заскрежена поляна с голо острие в ръката и се опитвах да не мисля какво може да стане, ако се подхлъзна. Срязахме въжето, а нашият нечовек се строполи и си пое въздух. Завихме го с одеало, защото беше доста студен и след малко му изправихме главата, но мина към половин час, докато стане на крака. Със съня за тази нощ беше приключено. Решихме, че трябва колкото се може по-скоро да заградим част от поляната и да освободим кончетата от въжетата. Тогава се появи съседът Тошо и предложи градината си, която беше донякъде защитена естествено. Никога не съм си представял, че са нужни толкова усилия за заграждането на стотина квадратни метра. Тошо изряза много лески и върби от околността, с които изградихме плет, опънахме мрежата, която бяхме купили за подвижен кокошарник през лятото и направихме традиционната родопска порта от подвижни греди, които се махат една по една, за да се влезе. Заведохме кончетата вътре, развързахме ги и влязохме да се сгреем след студа, който бяхме набрали. Тъкмо чаят стана, когато Божката, който имаше едно на ум след сутрешната случка и не изпускаше от око конете, извика: „Сара избяга!“. Побягнах с въжето нагоре, само за да го видя тичащ в обратна посока стотина метра под мен. Не я намерихме в тъмното и търсенето остана за следващия ден.

Навръх националния празник обикаляхме поляните и горичките в околността и питахме всеки срещнат за нашата блудна кобила. Селският интернет работи безотказно и скоро се обадиха от съседна махала, че Сара резидира до коне на паша. Малко по-късно бяхме там с местния каубой Милко. Хващането ѝ беше изпълнение, което досега съм виждал само по филмите. Милко върза повода на Сара за самара на коня си и тръгнахме към къщи. Конят обаче я хейтеше и почна ту да се засилва, ту да спира рязко и да сменя неочаквано посоката. Сара не издържа на издевателствата и започна да се дърпа много яростно, затова предложих на Милко да я развържем и да я водя. На нея ѝ хареса и вървеше много послушно, докато не стигнахме до една малка рекичка, която, явно отново по режисьорско внушение на господин фон Триер, отказа да пресече. Милко започна да я бута, а аз – да я дърпам и тя направи двуметров скок на височина от място, стопявайки всякакво съмнение как се е измъкнала от нашите недотам високи заграждения.

За да не се повтори бягството вдигнахме още доста преградите, а после празнувахме с четвърт туба вино и тава пататник, приготвен от Тошо. На другия ден с Тошо, съседът Васил, Алекс и свежо подкрепление от двама турски доброволци, заградихме голяма поляна. Там кончетата ще прекарат следващите два месеца, когато, живот и здраве, РИОСВ Смолян ще ни даде електропастир, за да ги пазим от мечките и да преместваме лесно пашата им. А ако се чудите защо жребецът, който кръстихме Райно, е такъв омърлушен на снимките, това е, защото има глисти (които в момента лекуваме).

Въпреки че каракачанските кончета се справят и сами с живота на открито, е нужно редовно човешко присъствие, за да свикват с хората и да могат един ден да бъдат яздени от деца – след задълбочена ненасилствена дресировка, разбира се. Ако желаете да прекарате една седмица през лятото с тях, пишете на Божката – известен още като Гудевица мастър – на bojidar.lambov@gmail.com. Предварителен опит с коне не е необходим, по-важни са желанието за работа с тях и търпението.

Сайтът на читалището в Гудевица е тук.

автор: Бу, ЛЛЛ Лидер, IBCLC, RLC

С наближаването на религиозни празници много кърмещи майки се замислят дали постенето е подходящо за тях по време на кърмене. За разлика от юдаизма и исляма, където постенето изисква пълно въздържание от храна и течности за определен период от време, в източноправославните пости постещият се въздържа от продукти с животински произход (месо, вкл. риба, освен в определени дни, млечни продукти, яйца), не се консумират растителни мазнини, алкохол. В някои дни и седмици от многодневните пости се изисква строг пост и говеене (по-усилен пост).

Постенето означава освен въздържание от определени храни и духовно пречистване, също и известен аскетизъм и намаляне на количеството храна като цяло. Изследванията показват, че краткосрочно постене с въздържание от храна не засяга количеството кърма, но дехидратация на майката може сериозно да повлияе на млякото й. В някаква степен постенето може да повлияе и на биохимичния и хранителния състав на кърмата.

Разбира се, има значение и възрастта на бебето. Ако сте с бебе под шест месеца, което все още е само на кърма, и зависи изцяло от тялото ви, ефектът от строг пост може да е много по-забележим, отколкото при по-голямо дете, което яде достатъчно друга храна, приема течности, различни от кърма и суче само няколко пъти в денонощието.

Строгите пости с въздържание от храна и вода могат да окажат влияние на количеството кърма, ако са по-продължителни, а възстановяването му може да е по-трудно, както откриват например майки, които поради болест не са се хранили достатъчно. Ако майката не пие течности цял ден, през този ден бебето ще получава достатъчно мляко, но на следващия и по-следващ ден може да иска да суче значително по-често, защото тогава може да се усети влиянието на дехидратацията върху количеството кърма.

Някои майки намират, че дори по-строг хранителен режим (каквито са постите), може да повлияе на количеството им кърма. При повечето постещи жени проучванията показват, че тялото на майката прави известни метаболитни промени, за да подсигури, че количеството мляко няма да намалее (Neville et. al. (1993), Neville & Oliva-Rasbach (1987) и Tigas et. al. (2002). Затова за постещите кърмачки може да е особено важно да се поддържат достатъчно хидратирани и да пият течности колкото им е нужно всеки път, когато ожаднеят.

При майки, страдащи от проблеми с метаболизма, като диабет или хипогликемия, постите могат да крият здравни рискове и консултацията с лекар преди постене може да е особено важна.

Облекчен режим

Източноправославната църква не налага строги изисквания към постещите, които са с разклатено здраве, както и за бременни и кърмещи жени. За тях също е възможно да постят, ако желаят, но за да определят как да постят, могат да искат да се консултират със свещеник или с църковен календар какво може да им е разрешено за консумация така, че постът да не е строг и да не страда здравето им, това на детето или да не бъде засегнато количеството кърма.

Такъв пост с по-малка строгост би могъл да е например пост с въздържание от месо, но с консумация на млечни продукти, или дори да се пости само в определени дни.

• Важно е да приемате достатъчно течности

• Съобразете приема на зеленчуци и плодове така, че храненето ви да остане възможно най-балансирано

• Можете да компенсирате приема на белтъчини и мазнини с повишена консумация на ядки и семена

• За набавяне на протеини, ако не консумирате месо, добър източник могат да са варива (леща, боб, нахут), както и някои зеленчуци (царевица, грах)

Ако решите да постите по време на кърмене, посъветвайте се с лекаря си дали има евентуални пречки за здравето ви, както и преценете каква строгост на поста ще е подходяща за вас и дали да изберете облекчен вариант.

Източници
http://www.pravoslavieto.com/docs/post/postite_v_BPC.htm#2
http://www.pravoslavieto.com/docs/post/postite_v_BPC.htm#40
Rakicio?lu N, Samur G, Topçu A, Topçu AA.
The effect of Ramadan on maternal nutrition and composition of breast milk.
Pediatr Int. 2006 Jun;48(3):278-83.
Neville MC, Sawicki VS, Hay WW Jr.
Effects of fasting, elevated plasma glucose and plasma insulin concentrations on milk secretion in women.
J Endocrinol. 1993 Oct;139(1):165-73.
Tigas S, Sunehag A, Haymond MW.
Metabolic adaptation to feeding and fasting during lactation in humans.
J Clin Endocrinol Metab. 2002 Jan;87(1):302-7.

Статията е публикувана в Бг-мамма, 2011г.

Image courtesy of papaija2008/ FreeDigitalPhotos.net

В събота (9 март) приключи първият отворен частен конкурсс международно журив новата ни история. Може да звучи помпозно, но всъщност това си беше един отлично организиран и надлежно проведен конкурс. И може и да не ви се вярва, но това беше максимално открит и честен конкурс. Сериозно. Като членове на журито решихме, че си струва да ви разкажем малко истории от кухнята. Най-малкото защото са забавни, а и за да покажем проекти, които не стигнаха до финалната петица, но го докараха до финалната десятка: на журито и нашата лична (които не се припокриваха твърде)

Предисторията

През ноември българската фирма за изкуствени катерачни стени Walltopiaобяви отворен безплатен конкурсза нов спортен център в Младост 3. Ще кажем само три неща за организацията и за конкурса:

1. Фирмата получи 369 проекта от 63 страни (За сравнение досега екипите, закупили материали за участие в международния конкурс за площад Света Неделя, организиран от Столична община, са 25).
2. Надяваме се такива конкурси да станат норма, а не изключение
3. И ако всички значими сгради в България (дори само частните) се правеха след подобни конкурси, средата ни щеше да изглежда по коренно различен начин, а за архитектурата ни щеше да се говори, при това много и по цял свят.

Толкова.

Журирането

Журирането протече в дух на взаимно уважение, британска любезност и немска методичност. Нямаше как иначе — за два дни трябваше от 369 проекта да останат 5.

Въпреки че организаторите от Walltopia бяха качили на сървър всички проекти една седмица преди началото на журирането и въпреки че надлежно бяха пратили мейл с парола за достъп, оказа се, че почти никой от членовете на журито не беше се запознал предварително нито със заданието, нито с предадените решения. Заети хора.

Първия ден журиращите имаха между секунди и минута на проект, за да гласуват с Yes/No. Без аргументи. 5 гласа и проектът минава. Визуализациите решаваха. Познайте дали някой четеше текстовете.

В крайна сметка обаче възрастта и опита на мнозинството от журито си каза думата и в края на деня останаха 30 от най-качествените предадени проекти. Добра идея беше всеки член на журито да има право на жокери, с които да “спаси” проект, който не е успял да събере необходимите 5 гласа, за да влезе в тази трийсетица. Проектите с жокери се разгледаха (и четоха) допълнително и по-спокойно.

Втория ден, след оживени дискусии и “публични защити” на личните фаворити на всеки от журито, от 30-те проекта останаха 10. А финалната петица беше получена след анонимно гласуване и преброяване на гласовете. Смятаме, че по-прозрачно и справедливо не би могло да бъде.

Възможно е някой да оспори, че не може да е справедлив конкурс, в който имената на участниците не са скрити. Е, трябва да ви кажем, че при 369 проекта в 8 вечерта вече няма никакво значение кой какъв е и откъде е. Бройката си казва думата и всичко потъва в една обща мъгла от анонимност. А нашите местни, популярни дизайнерски студия не говореха нищо на чужденците и въпреки задружната понякога подкрепа от страна на бг членовете на журито, много от тях отпаднаха още в началната селекция.

Нашите критерии

Ние, като най-млади и ентусиазирани, подходихме към журирането като към проектиране. Една събота разгледахме мястото отвъд панелките на Младост 3. После седнахме и след бурни дебати, 2 бутилки вино и поне 6 изядени пържоли, си определихме нашите лични критерии за журиране.

Критериите ни бяха:

• ясна идея на проекта
• анализ на мястото и на времето, в което живеем. Предпочитахме сгради, които някакси показват, че ще стоят точно сега и точно в София сред панелките на Младост 3. Дори и да отричат горното ожесточено. Важното е да са му обърнали внимание
• забележима/забележителна сграда или поне фасада (за да се материализира и стане популярен този пръв добър пример на конкурсна практика у нас. А и на Walltopia такава реклама нямаше да навреди)
• чувство за хумор или поне ирония. На това държим винаги и във всичко
• рационален дизайн с мисъл за конструкция

Изключвахме всички:

• самоцелни сгради без силна идея
• чудесата от архитектурна храброст
• и, разбира се, примитивните метафори. Като в тази група попаднаха всички скали, планини, каньони, процепи, пещери (ако ще би и от Деветашката да се бяха вдъхновили), криле на скални орли и прочее първосигнални идеи. За сгради с формата на картата на България и българската роза ще си замълчим (имаше и такива).

След това си разделихме тези прословути 369 проекта между четиримата и след една седмица и няколко срещи за обсъждане имахме няколко фаворита.

Фаворитите на WhATA

FABRIC, които бяха сред малкото успели да направят хубав социално-икономически анализ на развитието на София и бяха извели силна идея за миксирана градска тъкан за обитаване, а не просто сгради за живеене. Резултатът обаче можеше да е по-добър:

Funkt, които блокират улицата, отварят сградата към парка и добавят нови, нелоши функции. Подобен тип решения имаше няколко (и сме ги виждали при BIG), но тяхното беше може би най-добре изведеното и в крайна сметка успяха да влязат в 30-ицата:

Iniesta Nowell Architects, заради pre-fab елементите и смелостта да направят буквално панелен комплекс за катерачи. Оказа се, обаче, че наклоните им са сбъркани и всъщност не стават много за катерене:

I/O Architects, които направиха може би най-контекстния проект. Харесваме сглобяемите елементи, заигравката с прословутия “Софийски канал” (която според нас никой от журито така и не разбра) и умната, комплексно решена по “Ремски” функция. Това беше единственият ни фаворит, който успя да влезе във финалната петица:

MBA-S, които правят умна и едновременно с това забележителна потънала сграда-лого, в която катеренето е реклама, без да стига до каньон-крайности. Това беше един от фаворитите ни, на който малко не му стигна за финалната петица (класиран беше на 6-то място):

Olexandr_Kolesnykov, които прави добро ландшафтно решение от типа “сграда-терен” и една от най-добрите разработки на парка, модерно раздробен на ивици. Презентацията също е хубава. Докара го до 30-ицата:

Re-Аct Now Architecture, които със самочувствие блокират улицата със сграда-билборд, реклама на Walltopia, и разпадат сградата към парка. Билбордът можеше да е по-интерактивена, а лампите в парка ни дойдоха вповече, но проектът влезе във финалната десятка:

Rellam Architects, заради умишлената, доведена до крайност модулност и тържествените, тип Луис Канпространства, които постигат с нея:

Special Mentions

Имаше няколко проекта, които много ни харесаха със своята наглост, чувство за хумор и яки презентации. Те, естествено, бяха нереализируеми, но според нас заслужават “Специална награда”, каквато не е лошо да има на всеки конкурс за онези нестандартните, от които всъщност тръгват новите идеи.

Това са

Design with Company, заради ироничния постмодернизъм и осъзнатото чувство за хумор, с които правят един Дисниленд от туристически бг-икони:

Unitory design, които подчиняват сградата изцяло на катеренето и стигат до утопични крайности и тераси с нископланинска и високопланинска растителност:

и полу-адашите от Лондон

WHAT Architecture, които пък извеждат до осъзната крайност любимата на повечето участници метафора “скала”, правят една съвсем смислена сграда и имат една от най-хумористичните презентации starring Бойко Борисов, Бербатов и … Графа:

***

Победителите

Ето и петте финалисти, от които Walltopia избра един за реализация:

I/O Architects, България

Целият проект (PDF)

1A Studio, България

Целият проект (PDF)

Fissure, Испания

Целият проект (PDF)

MARS Architects + Intoarch, Холандия/България

Целият проект (PDF)

Radionica Arhitekture, Хърватска

Целият проект (PDF)

Проектът, който ще бъде реализиран, е на Mars Architects + Intoarch.

Хубаво е, когато конкурсите завършват с един реален победител и всички си тръгват доволни.

Надявам се всички родители и ученици ще ни пишат ако желаят да споделят впечатления и мнение. За да направим нещата още по-лесни предоставяме тази анонимна форма, чрез която в рамките на минути дведа ни съдействате да напарвим Robopartans още по-добро и качествено.   Ще се радваме да дадете вашата обратна връзка през формата ни за обратна връзка

Днес завършваме прехода с джип през Африка. Видяхме приключенията на египетската митница в Александрия, прекосихме Египет, минахме през мюсюлмански Судан и православна Етиопия, прекосимКения и Танзания на път за Замбия и водопадите Виктория, минахме през Намибия, а днес ще стигнем последната страна в тази обиколка – Южна АфрикаПриятно четене:

През Африка с джип

част пета

Южна Африка

    Дни 42 - 44 (29- 31 декември)

Тази сутрин навих часовника за пръв път след 8. Което си беше безсмислено, защото изкуках в 6. Нямаше какво да правя дълго в посредствената стая, затова и бързо се изнесох. По тайни канали, включващи tripadvisor.comсе носеше мълвата, че Сурета прави най-доброто каре агнешко на света и вероятно някъде в челната десетка на агнешките изобщо. Каро е полупустиння област, която заема значителна част от ЮА и в която липсата на вода е приютила дребни полусухи храсти и жилави треви. Въпросните цъфтящи в малки ситни жълти цветове треви са едно от малкото ядливи за една овца неща в Каро. И тъй като цветовете са много ароматни, агнешкото от Кару е с неповторим аромат. Дотук с маркетинга на местните месни стоки. Сурета не беше много сигурно, че има човек на планетата, готов да се лиши от подозрителната закуска на потвърдено гадничкия ми хотел, но в 9.30 бях готов за кулинарно приключение. С две думи – агнешкото е великолепно, рецептата е на сигурно място под ключ и ще се пробва с българско агнешко. Бавното готвене – 9 часа беше направило соса и агнешкото неповторими. Градчето изпратих само с добри спомени и доволни вкусови рецептори и се впуснах на юг, където

столицата на щраусите Oudtshoorn,

надявам се, ме очакваше.

По съвет на приятели минах по странични пътища, които водеха към Prince Albert, а после минаваха през

парка Groot Swartberg

  Селцето бе приказно място с подредените красиви къщи, великолепни градини и тихо безвремие. Старите къщи изглеждаха току що построени и само годините от 18-19 век подксазваха, че няма да видите файтон на следващия завой. Може би Толкон е черпил вдъхновение от такива места. Малко след него е входа за Groot Swartberg – черен път, виещ се по щрелото на реката и куполите на планината. Понякога пътчето се стеснява, провира през клисурата, издига стотици метра нагоре и се чудиш как ще се разминете с идващия насреща. Честите спирания се неумолими, за да чуеш птичките, помиришеш тревичките и насладиш на взимащата дъха и ума гледка. Предизвикателния път, праха, вибрациите и стръмните урви са по- скоро част от удоволствието, отколкото от негативите. С изкачването она последната част от парка, се ширват зелените поля на долината. Тук някъде трябва да е и Little Karoo.

На пътя за града се е сгушила

най-голямата пещера в Южна Африка – Канго

Дълга над 4 км, само малка част от нея е достъпна за туристи. Посетителския център предлага изобилна информация, но най-вече място за вечен покой на парите ти – храна, напитки, сувенири, кино са на разположение на разглезените туристи. Пътникопотока е огромен предвид предновогодишните почивни дни. Влиза се само в група с гид, който разказва за милионите стари сталактити или показва образът на дявола, застинал във варовикови утайки. Отлично осветена и подредена, пещерата е задължителна спирка за всеки. Особено, когато навън е 35 градуса на сянка. Жегата не пречеше на представители на местна етническа група Цветнокожи да похапват ориз от багажника на колите си. Тази етническа група е една от най- богатите генно в света. Предците й са хора от Индия, Индонезия, Мадагаскар, племена от западна и южна Африка. Отличават се с прави тъмни коли и тъмен цвят на кожата. Тази етническа груп,а както стана ясно по- натам по съвет на Митко, се готвеше за парад на 2 януари в Кайп Таун. След пещерата си резервирах стая в прилична къща за гости и се понесох към OudtshoornБързо се разбра защо тук е столицата на щраусите – десетки ферми, отглеждащи хиляди птици, правеха пътя към града забавен и малко луд. Вместо крави и овце, ята не, стада птици се криеха на сянка, втурваха се към спрелия Дефендър или лениво ядяха. Градът е емблематичен с магазините за щраусови пера, изрисувани яйца и кожени изделия. Сигурно никъде не се споменава, че когато има най- много туристи, всичко е затворено. Къщата за гости беше стара солидна постройка с дух, където единственото по- младо от 50 години нещо бяха чаршафите и климатика. Духът на къщата се допълваше от две жизнерадостни породисти кучета – майка и син, който търсеха внимание и игра.

  30 декемвриСлед Oudtshoorn беше време за Индийския океан. От тук започва и световноизвестния garden route. Райско кътче от ЮА, където зеленината, десетките лагуни и океанът са създали мечтата на мнозина. С напускането на малкото кару, климата и ландшафта рязко се измени. Планинският път беше потънал в мъгла, а температурите паднаха с 10 градуса. Но беше зелено, пълно с малки селца и тежък трафик. Не следвах естествения маршрут към Найсна (Knysna), защото първо щях да се цъкля на голямата бяла акула . Затова се отправих към свърталището й, известно като

Mossel bay

Градчето е първото място, на което стъпват европейци в ЮА. За 11.00 часа имах насрочена среща с няколко акули, радващи се на топлите води на залива, стаили спомена на безкрайните вечери тюлени до преди 2 месеца. Най- голямата беше 4,5 метра – великолепни животни, ултимативни хищници, достигнали края на еволюцията си преди 40 милиона години. Докато не сме се появили ние и сме намалили рязко броя им. Когато си на 50 см от голяма бяла акула, осъзнаваш реалната картина - и тя е толкова далеч от филмите по Дискавъри. Сблъскваш се с властелина на океаните, който обаче не иска да има нищо общо с хората. Домакините на лодката умело привличаха акулите с глави на риба тон без да им дават да ги докопат. Докато една акула, вместо да приближи стръвта странично, не изкочи от дълбините, глътнала трите едри глави и част от въжето. Никой не разбра и видя нищо – дори опитният екипаж на катамарана. За вечерта имах резервация в

Найсна,

която не бях направил. Оригиналната ми потвърдена такава беше отказана и собственикът намерил друга къща, която да ме приюти – Boddls Club Houce. Кацнала на върха на хълма срещу градчето и гледаща към лагуната на Найсна и Индийско-океанското крайбрежие, къщата поразяваше най-вече със собственика си. Облечен екстравагантно в дълга местна риза, Майкъл от Германия ме посрещна и настани леко хладно, за да стигнем до неговата странна и поучителна история. Работил дълги години на мениджърска позиция, т.е. за добри плати, липса на лично време и много много стрес, риска от сърдечен удар растял, а животът бил предопределен – рухнало тяло и осигурени старини. Майкъл посетил преди година Найсна и сърцето му останало завинаги тук. Наел недовършената къща на богат англичанин и се споразумели до 12 месеца Майкъл да я изкупи ако нещата с къщата за гости потръгнат. Къщата работеше от 2 седмици и беше страхотно съчетание на архитектура и атмосфера. От терасата и можеш да наблюдаваш изгрева и залеза, всеки ден, Майкъл инвестираше парите и душата си в този африкански рай, без напрежение, без „трябва“, без оковите на ежедневието. Майкъл се беше освободил и сега се наслаждаваше на новия си живот, допускайки, че след години вятърът на дните може да го отнесе другаде. Беше смел, защото му стиска да смени рязко курса на собствения си живот на 53 и беше късметлия, че е намерил нов смисъл и призвание. Помагаше му южноафриканец също с бизнес кариера и костюм в миналото. Тази вечер имахме дълги разговори на чаша вино с тях, с някои от гостите, всеки сам със себе си. На юг вълните на Индийския океан се блъскаха в малко заливче, а на север лагуната лажерно почиваше, обградена от светлините на Найсна.

31 декември

Не можеш да не обичаш Южна Африка през декември.

Когато пръжките и сърмите са основна храна в България, тук ще намериш череши, диня, манго и какъвто друг плод си пожелаеш. Закуската беше здравословна и бърза. Прехвърлих 2 туби дизел в резервоара, тъй като края на одисеята беше близо, а на контейнера не позволявха пълни туби. Сбогувах се с Майкъл и тръгнах към Найсна – за разходка и теглене на кеш. Беш приятно градче, но ако си в него и пропуснеш мащаба на лагуната и океана, силно положителните референции ще ти убягнат. В края на найсна има пазар на местни майстори, които се бяха съсредоточили в масовки за туристите и странно високи цени, но готови на преговори. Днес беше първият ден от остатъка на моя живот и последния от отиващата си година. От една страна – ден като ден. Защо да чакаш точно този, за да започнеш с плановете, равносметката, пожеланията към близките и приятелите. От друга да си сам е леко тъжно. Но аз не бях сам – приятелите и семейството, както и може би много други бяха мислено с мен. В една малка част маршрута става магистрала, но по- голямата част е добре уреден двулентов или четирилентов път. Официалната крайна точка на експедицията беше Иглен нос, където щях да сменя 2012 за 2013, но преди това село Малгас предлагаше единствения в ЮА ръчен ферибот. Пътят беше черен, но си заслужаваше друсането с живописния район, фермите и щъркелите, търсещи жаби в окосените поля пшеница.   Къщата за гости на

Иглен нос

беше собственост на известен германски художник – Руди Нойланд и артистичното беше навсякъде – на повечето места на място. Без време за душ, гостите бидоха поканени, както се полага на арт хотел, да участват в новогодишен арт проект. Всеки да изрисува за 10 секунди нещо на бялото платно. Малката група застаряващи шведи и двойката германци, в компанията на младежи швейцарски стажанти и под мъдрото ръководство на Руди и неговата съпруга, създадохме шедьовър... или почти. По- важен от резултата беше процесът на сътворение. Вечерята беше планирана за 20.00, така че имах малко време да забия победоносно меча на ръба на Африка.

Иглен нос е бил ветровито самотно място до преди 15-ина години,

както сподели местен. Оттогава стотици са построили ваканционни къщи или хотелчета и днес всичко е подредено и цивилизовано. Мястото, където се срещат два могъщи океана не може да бъде спокойно и непрестанния грохот на вълните създава онова чувство на смирение пред силите на природата. Или поне у повечето от нас, за които носът не е купчина камъни, фон за снимки за спомен.

И така малко преди края на 2012година, Иглен нос бе достигнат и дори подминат. Това заслужаваше отпразнуване. А великолепната вечеря, сготвена от самия Руди с изумителния стек от антилопа заслужаваше всичките чаши вино. Добра компания се оказа известен мотоциклетен немски журналист с жена си, така че в шеги и закачки

изпратихме старата и сурвакахме Новата Година

под звуците на индийско-атлантическите вълни.    Дни 45 - 47 (1- 3 януари)

    Сутринта беше млада, но пак трябваше да се види Иглен нос. И защото пожеланията на стотици души следваха да отплават в бутилка, в търсене на тропически остров или поне сбъдването им. Нов ден, нови възможности и къде по-добро място да ги потърсиш, ако не във

винената светия светих на Южна Африка – Стеленбош

Там освен Пенелопе – домакинята на къщата за гости, изглежда нищо не работеше. Препоръчаната винарна Jordan обаче предложи страхотни гледки, живописни поля с лози и чаша студено Шардоне в компанията на безчет диви патици и гъски, празнуващи в изкуственото езерце. Както винаги, имаше и НО. Компания от шумни американци, говорещи един през друг смущаваше идилията на патици, гъски и гости на шатото . Стеленбош има дух със старите къщи и местния университет, но духа също почиваше след новогодишната нощ и бяха останали досадни просяци и шепа жадни за вино и любов туристи. Работеха само магазинче за сувенири и такова за бижута. Туристите се мотаеха безцелно – Стеленбош беше пуснал кепенците за всички и почиваше от новогодишните софри.

  Бях решил, че ми е съдено да ям български сухи нудъли , но решението ми срещна решителния отпор на Пени, която майчински ме покани на семейното барбекю. Бях член на семейството и споделях страхотните агнешки котлети и воднисти местни домати в компанията на кучето Люси и котарака Леополд (всъщност името му е друго, но така и не го запомних. Съседското семейство също се присъедини и вечерта се радваше на спокойствие и мир, които царяха на тази тиха уличка. Част от разговора премина в разсъждения за ситуацията в ЮА и ненаказаните убийства на бели фермери, част – в разкази за нашата смела одисея. След напрегнатите дни и още по- напрегнати нощи, беше време за отпускане и почивка, а разговорите с дружелюбни местни хора са изключително приятни. Съпругът на Пени си изкарваше прехраната като ловеше живи диви животни, а двамата им вече големи сина бяха на парти някъде по крайбрежието.

 

  2 януариСутринта беше лежерна като вечерта и Пени показва десетките си рози и малка градина с зеленчуци . След като бе разкрито тайнството на българските домати, си обещахме пратка семена и обратна връзка дали виреят така добре в Стеленбош, както лозята . Агенцията за транспорта на Дефендъра откликна на позвъняванията и се уговорихме за среща на другия ден. Но сутринта не беше само това. Беше 2 януари и

повечето в шатото работеха,

затова се отправих към едно от интересните такива – Waterford, предлагащо стандартни дегустации, както и такива на домашно приготвен шоколад с местни видове ферментирал гроздов сок. Дори и Тоскана рядко може да предложи такава уникална комбинация от хълмове с лозя , рози, боровинки и плодни дръвчета, диви птици в езерцата, перфектно подредени алеи към главната сграда. Мястото за дегустации по- скоро беше част от изживяването и създаваше онази магия към виното, която всъщност после го продаваше. Винаги е интересно да слушаш описание на даден аромат или питие – после вдишваш и/или поемаш глътка и оставяш собствените ти сетива да преценят има ли дъх на пресни аспержи или е обикновен киселяк . Обслужването е перфектно, а вниманието към детайла изумява. Трите вида шоколад наистина пасваха идеално на трите различни вида вина. Не бих си позволил да ги описвам, но работеха и се допълваха взаимно. Хмм , сира с тъмен шоколад и парченца морска сол...

  Сутринта се изниза и имаше опасност с нея да си замине и годишния карнавал – шествие в Кейптаун на трупи Цветни (в предишните разкази описах каква е тази етническа група). Групите репетират цяла година за този най- важен ден и дефилират по улиците на града, танцувайки и свирейки, облечени в ярки цветове. Някой от тях са са украсили лицата си с блестящи разноцветни бой, а половината град или поне всички туристи са накацали по уличните ограждения , любувайки се на гледката. На този ден Кейптаун е непроходим и трафика е главно от грабнали фотоапаратите зрители. Събитието е толкова важно за част от Калърите , че тези, които не участват, са разположили шатри, столове и термочанти на тротоарите, следящи от водача на първата група, до последния изостанал на последната как протича парада. Почти всичко е затворено на тази втора Нова година, затова

Кейптаун е карнавал

  Атмосферата е приповдигната, а търговията с напитки и сандвичи е в пика си. Надвечер стигнах до къщата за гости, разположена в един от кварталите на града и след 3 неуспешни опита да вечерям навън, се прибрах в стаята и се възползвах от запасите български сухи нудъли . Имаше подходящ полет на 8.01, но преди да се видех с агенцията, не можех да предприема нищо.

  3 януариОфисът на митническия агент се оказа на 3 преки от къщата за гости. Дефендърът се понесе като дълго затворено в къщи куче и скоро чуках на дверите агентски. След Александриявсеки би развил остра алергия, примесена с лека подозрителност към всяка митническа агенция и всичките й служители – тази агенция не беше отговорила на нито един мейл и вървеше уверено към групата на Ахмедовата фирма. Офиса беше тих и скромен, а тримата служители не изглеждаха претрупани със следновогодишни задължения. Уточнихме, че още нищо не можем да уточним и се заклеха тържествено, че ще пишат, обаждат и вдигат телефона знапред . Не исках да изпускам цялата зима и кишави улици на София, все пак, борейки се седмици с местната бюрокрация. След час време се обадиха да заявят тържествено, че имам час в митницата и утре в 11.30 трябва да се явя за инспекция на Дефендъра . Това промени промени плановете за изкачване на Table mountain в Кейптаун, но митническите служители се ползват винаги с предимство. Самолетни билети респективно за началото на другата седмица или нямаше или струваха колкото един Боинг . Само да можеш да го пилотираш.

  Следобедът бе отдаден на писане на имейли на брега на Атлантика и наслаждаване на лятното слънце. В района на Sunset Beach плажуващи на практика няма – пясъкът е примесен с камъни, но постоянните ветрове, хладка вода и интензивни вълни правят мястото перфектно за разходки и сафари . Гледката също е страхотна – целият същински град се е сгушил под Тable mountain, висока и визуално равна като маса скален масив. Залезът си проправи път сред вълните и акостиралите кораби и озарява в червено планината и града, докато парапланери пърхат във въздуха. Не са много градовете с подобни природни дадености. Дни 48 - 50 (4- 6 януари)

Южна Африка е комбинация от Европа, Северна Америка и Африка

Пътищата са безупречни – перфектна маркировка, знаци като за малки деца, еднопосочни пътища, където е необходимо – мини бабуни. Никой не спира там, където не е позволено. А тротоарите са само за пешеходци. Иначе се случва цветнокожи да пресекат на червено. Движението е интензивно, но никой не си мери автомобила, да се престроява неправилно или тарикатее. Свръхлуксозните автомобили не са толкова голяма рядкост.

Миксът от три континента се усеща и при храната

Грилът и барбекюто са основна част от местната кухня, което е логично. Когато обикаляш буша, едва ли можеш да правиш засукани манджи. Освен това телешкото и агнешкото са великолепни за скара – нещо на практика непознато в България. Може би през зимата, когато вали постоянно и температурите падат до коло 15-ина градуса, се набляга на пап – каша от царевично брашно ала качамак, която се комбинира с доматен сос. За закуска пък върви с мляко, масло и захар. Аз бих препоръчал само доматения сос. Гурме ресторантите са неминуема част от кулинарния ландшафт и няма как да е иначе, предвид винарските райони като Стеленбош, Робъртсън, дори Констанция в самия Кейптаун. Добрата храна върви с доброто вино и любители и на двете не липсват.

В 11.30 бях в агенцията за митническа проверка,

сверяване на шасито и кандидатстване за подпечатване на карнета. Агентките бяха любезни и с готовност отговаряха на всички зададени въпроси, убивайки време до пристигане на митничаря. Самата проверка беше формална и бърза. След като се запозна с колата, чиновникът се запозна с цялата експедиция, диви се как сме преминали през цяла Африка и прикани агенцията след като плати таксата да заповяда за подпечатване и прошноруване в понеделник. След като падна бремето на голямата неизвестна за колата, резервацията за прибиране на 8.01 през Истанбул биде скорострелно сторена. По процедура, ако всичко беше наред, в понеделник щяха да върнат карнета, вторник да оставя колата в техен склад и следобеда да сложа началото на финала. Изместих цялото имущество във Верона – симпатична къща за гости в центъра на града и следобеда беше посветен на планината Тейбъл. Според статистиката, високата почти километър планина е 6 пъти по- стара от Хималаите. Избрана за едно от 7-те природни чудеса на света, тейбъл има сериозен принос Кейптаун да е толкова различен – океана, винените хълмове и високата планина правят мястото различно, разнообразно и уникално.

 

Природен резерват Тейбъл моунтин

е добре подредена атракция за туристите и място за разходка на местните. Лифтът те отвежда на върха, а за ентусиастите има 90-минутен преход пеша. Цари безупречен ред и подреденост за чакащите на опашка, касата и качването. Магазините за сувенири на долната станция и горе са непреодолими за всеки. Винаги е впечатляващо да видиш града от 1000 метра височина. Интензивна разходка из планината разкрива гледки на тихи заливчета и обширни селища на запад и юг. Времето и тук се променя много бързо и слънцето за минути се сменя от студена мъгла и свиреп вятър. 2 дни по- късно турист бе намерил смъртта си на Тейбъл, одхлъзвайки се при изкачването.

Вечерта бе посветена на телешкото

Близко до къщата ресторантче, посещавано основно от местни, бе забележително със собственика си. Джими готви по 6 дена в седмицата пред очите на клиентите. Другият персонал са 2-ма сервитьори и жена, отговорна за салатите и десертите. От 20 години Двими работи по 11 месеца, а 12-я затваря и обикаля Европа и Щатите. Телешкото филе съперничеше на мнозина гурме ресторанти в Европа, без техните претенции и цени. Изключително крехко и сочно, дебело и вкусно, нашарено от карета от грила. Докато вечерях, не видях Джими дори за секунда да се задържи на едно място или да почине – ясно бе, че това е неговият ресторант и той е двигателят на превъзходната храна.

5 януариЛичното присъствие и отношение в къщите за гости е винаги за предпочитане пред безличието на големите хотели. Закуската беше превъзходна, в сянката на градината, а домакините – Лея и Шен – любезни и открити хора. Днес бе събота, а събота е пазарен ден на много места. Затова и

the Old Biscuit Mill беше първа спирка в опознаване на Кейптаун

Вместо тип Женския пазар, каквито, трябва да призная, бяха очакванията ми, попаднах в жизнено, модерно и креативно място. Старата мелница и района бяха превърнати в десетки работилници и магазини, в които творци продаваха създаденото от самите тях. Ръчно изработени дрехи, обувки, чанти, бижута правеха компания на антиквариати и дърводелски ателиета. Значителна част от преживяването бяха стотината предложения за гурме и еко храна – прясно изцедени сокове, производители на гъби, телешко, дивеч, сирена, сладкиши, вина, зеленчуци, сладолед. От пиле мляко не се забелязваше, но кокосово се предлагаше. Стотици посетители – местни и туристи изпълваха пространствата, чатеха на стриди с шампанско или избираха от оригиналните и уникални стоки, предложени за продан. Абсолютно забележително с енергията си, творците и посетителите място, където всички се срещаха и си тръгваха доволни. Трудно е тръгването от подобно място.

    Местното укрепление с претенции на замък е служило вярно на холандци и англичани още от построяването си в края на XVIII век. В рова му се въдят едри японски шарани и други водолюбиви твари, които не се стряскат от топовния гърмеж, който организират за туристите със стари оръдия. В наличност е малък военен музей, който се забавлява на подобни неща, може да посети тъмницата за мъчения и арсенала.

Градската градина на Кейптаун (Company gardens)

е богата на различни впечатляващи растения и спирка за пикник за местните в събота. Зелените площи със сянка бяха заети или от разгонени гълъби или семейства калъри, хапващи KFC и други полезни за някои части на телесата храни. Без да са прекалено големи, тропическите видове растения правеха това място специално. По правило паркирането в района става под зоркия поглед на някой местен, който уж наглежда возилото в замяна на щедър бакшиш при тръгване. Което е за предпочитане пред евентуално разбит прозорец и липсващи багаж или екипировка.

Друга задължителна спирка в Кейптаун е

остров Робин,

на който се е намирал един от най- известните затвори на апартейда. Кораби има на всеки час, но билети без предварителна покупка – не. Сред най- известните места в града е бреговата линия, комбинираща пристанище, мол и зона за забавления. Тук е сърцето на нощен Кейптаун, тук всеки идва да се разходи, вечеря и забавлява. С подобно място вървят и всички други екстри – блъсканица, просяци, пълни ресторанти и високи цени при подозрително качество. Оттук можете да вземете лодка, която да ви покаже безкрайното крайбрежие, потъналите кораби и планината, отразяваща огнения залез. В мола няма нищо, което да не познава съвременния консуматор, цените са като в Европа, а в местния Макдоналдс можеш да видиш основно американски туристи. Животът тук кипи на пълни обороти – виенското колело се върти, местна банда пее в амфитеатъра, чайки дебнат за изпаднала храна, а бризът разнася мултикултурни ухания и миризми. Ако и да имах препоръки за добро агнешко в местните ресторанти, крайбрежния булевард ме отведе отново при Джими, който предлагаше посредствен интериор, но великолепна храна и присъствие. Преди агнешките котлети се радвах на пурпурния залез, стърчащото машинно отделение от отдавна потънал кораб и свежият въздух. Алеята минаваше и покрай редица бели статуи на кончета, радост за децата. Ако се загледаш обаче, се стряскаш от необичайността им. Нещо като метални тръби излизаха от устата и дирника им, с което правеха гледката подходяща за зоофили, не за невръстни. За стреснати туристи местните власт са сложили надлежно обяснение – преди много години на това място потъва кораб, чийто основно карго било уиски White horse. Морето изхвърлило бялата пластмаса около гърлото на всяка бутилка. Хора на изкуството я използвали, за да създадат тази авангардна за обикновения ум композиция от бели кончета с тръбни елементи на странни места. 6 януариЮжна Африка на юг не свърша с Кейптаун – полуостровът е населен с страхотни заливи и предградия, а

Нос Добра Надежда

за мнозина погрешно бележи най- южната точка на континента. Пътят е изключително живописен, пълен с предизвикателни завои, издълбан в спускащите се в океана скали. Беше първият платен път, което създава леки неудобства не заради таксата, а заради левия волан. Пираш, гасиш, излизаш и следващите на опашката почват да те гледат тревожно. Току някой Макларън с британска регистрация грациозно те изпревари, докато тези от насрещното ужасено гледат към пропастта, която е единствения им изход ако спортната кола не е достатъчно бърза.

Кейп Пойнт е национален парк,

в който влизането става с такса. Цялата зона е пълна с ниски храсти без нито едно дърво,почти постоянни бурни ветрове и блъскащи крайбрежието вълни. Изкачването до фара на носа става с наклонено влакче за мързеливите и по стръмна, но възнаграждаваща с гледките си пътека. След падане на Константинопол, Западна Европа се нуждае спешно от алтернативен маршрут за търговия с Индия. Вашко Да Гама е първият, който достига бреговете на днешна Гоя, а носът е именуван Добра надежда от португалския монарх в чест на големите му надежди относно този морски път. Но столетия преди това, финикийците са достигали до тази критична точка, в която потъналите кораби са безчет. В парка, освен на искрящо бели плажове, лазурна вода и луди вълни, туриста може да се радва на бабуни и зебра, както разбира се на магазини за сувенири.

Simon’s town

е отлично селище за нощуване и база за колония пингвини, които бяха оставени за другия ден. Вятърът беше буквално ураганен и се напъваше да измести Дефендъра от пътя. Виещия се път покрай брега беше съчетан с действаща ЖП линия, а ресторантчетата с прясна риба следваха рибните пристанища и селища. Дни 51 - 53 (7- 9 януари)

Твърдо мога да заявя, че единствено собствениците на Ленд Роувър Дефендър се поздравяваха по пътя и аз бях горд член на това семейство. Не се разминавах с други Дефендри без приятелски поздрав или присветване на фаровете – винаги е чудесно да срещнеш хора, направили най- добрия избор.

Колонията пингвини

се бе разделила на две. В малко заливче гнездяха двойките, мътещи бъдещото поколение. Там имаше вход и не можеш да ходиш по пясъка. Друга част от колонията обаче бе превзела друг плаж и скали и там нямаше лелка с билетчета и стадо пазачи. В ранни зори никой не е патаклюсъл още, камо ли да посети пингвините. Затова и липсата на тълпа помага да ги наблюдаваш в естествената им среда. Мързеливи, чистници, на припек или във водата, всеки пингвин е зает със собственото си ежедневие и впечатление му правят хората само, ако приближат твърде близо. Както във всяко общество и тук има изключения. Един, изпънал се на припек пингвин не си направи труда да стане дори след като го приближих на 10 см. Изгледа ме любопитно, клъвна фотоапарата за респект и обърна трътка на натрапника.

  Днес сутринта агенцията трябваше да се потвърди, че всичко е наред с карнета, а аз след това да платя билета. След като се върнах в Кейптаун без хабер от агента, ги сръчках по телефона. След 20 минути ме поканиха да си взема документите и получа указания, къде да оставя Дефи. Първата част мина успешно за разлика от втората. Оказа се, че резервацията ми е пропаднала, тъй като трябвало да се плати до обяд. Места нямало по- рано от събота. Притеснително. Бърза проверка в страницата на Търкиш – имаше полет за 9-и на симпатичната цена от 2 100 Евро. Не беше съдено да тръгнем нормално на тази одисея, май нямаше да е лесно и да се върна. Ред беше на жокер от България. Докато чаках резултат, проверих отново – този път имаше места за 9-и на нормална цена. След малко позвъниха от българската агенция и потвърдиха, че има билети за 8-и, пак за нормална цена. Трудно е да схванеш логиката на авиокомпаниите. Все пак щях да оставя колата на 8-и януари следобед и по- късно да летя през Истанбул до София. Следваше да се върна на родна земя сутринта на 9-и.

Като за последна вечер на южноафриканска земя, вечерта бе посветена на

Констанция – едно от най- старите поселища и винарни в страната

Groot Constantia е строена в през хиляда шестотин и някоя година и носи стила на холандските къщи с остро скосените извити сламени покриви. Шатото е светъл пример как се прави вино и туризъм. Безкрайни поля лози заобикаляха безупречни алеи, паркинг за посетители, ясни указателни табели и 2 ресторанта. Имението продаваше успешно виното, услугите и историята си. Телешкото беше превъзходно, а сирата хармонираше с него. Последната вечер бе...по

Холандците са известни напоследък с това, че първи въвеждат нещо. Първи въведоха практиката да можеш да говориш 4 езика, въпреки че пушиш марихуана, първи се възпротивиха на влизането на България в шенгенското пространство. Сега пак при тях се ражда нова тенденция – дънки под наем. Ние в Горичка сме убедени, че моделът с наемането (вместо притежаването) на вещи е един от възможните щастливи сценарии в бъдещата борба за спасяването на хората от болестта на свръхконсумацията и произтичащите от нея усложнения. Ето защо с радост представяме Mud Jeansи техния нов продукт – дънки под наем.

Марката е измислила някаква на пръв поглед сложна схема (първоначална такса, следвана от месечни вноски, след това различни такси в зависимост от това дали желаем да запазим дънките или да ги сменим с груги). И дори и в крайна сметка да се окаже, че сме платили малко повече отколкото ако си ги купим направо от магазина, предимствата на дънките под наем не са трудни за откриване. През целия период на наемането компанията се ангажира с безплатна поправка. Плащаме 20 евро и последващи вноски, вместо 150 или 200 наведнъж. По-лесно сме в крак с модата тъй като можем да сменим дънките с нови когато пожелаем. И най-важното – накрая компанията си ги прибира и им измисля подходящо приложение, вместо да приключат пътя си на бунището.

Подробности на сайта на Mud Jeans.

Поради непреходното ѝ значение, публикувам реклама на на любимата ни държава в The Economist (въпреки че сигурно сте я виждали във FT).

Дори при толкова ниски данъци заслужаваме по-добър английски и типография.

(10х, Chado.)

Все така се случва, че когато отворя прозорците и започва да ми се пише. Сигурно вдъхновението ми живее на терасата. Или думите са покълнали в градината. Или мислите ми прекалено много пътуват и имат нужда някой да им остави вратата открехната, за да могат да се върнат. Все така се случва при мен, че когато(...)

Бях предвидила за събота разходка до Драгалевския манастир – едно от многото места край София където не съм ходила за 11 години в столицата.

Лошото време обаче ни откара едва до Ботаническата градина на БАН, защото се сетих, че всъщност там вероятно ще е топло и ще има цветя въпреки, че е март. Оказа се точно така – приятна температура и много цъфнали цветя. Имаше и изненадващо много хора, да не кажа твърде много. Когато ходихме лятото бяхме само ние и две жени, сега почти не останахме сами.

Като цяло силно препоръчвам. Добро място за през зимата.

Сезонът на орхидеите

Зелени и плодове

 

Азалии

Принципно снимките са забранени, но никой не ме спря. Според мен е срамота да не можеш да снимаш азалиите. :)

 

Браян е от Ботунец. Сред нас го познаваме също като “наглата учителка”, защото го доведоха две учителки от училището, пред което Браян е бил ударен лошо от минаваща кола.

За Браян нямаше нито място, нито средства, нито възможност отново да просим – появи се едновременно с Мук. Беше пълно безумие да го поемаме, но докаралите го жени бяха толкова невъзможно арогантни и груби, че не ни даде сърце да им го върнем, както всъщност трябваше да направим. Помолихме ги поне да го закарат до рентгена – Фордът тъкмо се беше скапал за пореден път и нямаше кой да го заведе, а те “щели да го върнат пак там, за да гледат децата как се влачи”, сигурни, че “всичко тука е само на приказки, за да крадем пари” и други гнусотии, които можете да си представите.

Браян чака дълго, докато молихме няколко добри човека, иначе желаещи да дарят за Мук да изберат да помогнат на него. Бяхме го снимали на кредит и вече беше станало ясно, че се нуждаеше от 2 операции – за фрактура на таза и за фрактура на бедрената кост от другата страна. През цялото това време, момчето живееше в своя леген под манипулационната маса без да възрази, без да настоява, радвайки се на всяко внимание, тих и кротък.

Накрая щастието огря и него – гиганта добряк е вече опериран. Нещо повече – вече се изправя на крака и по всичко изглежда, че ще се стабилизира чудесно и ще може да тича отново след само няколко месеца. Това е факт, който го радва изключително много, но не си представяйте, че той е от онези леко досадни ентусиасти, които ще вземат да натрапват на всички радостта си. Не, Браян е от другите, които ще те гледат меко от другия край на стаята, а когато вдигнеш поглед към тях, ще присвият уши от радост, ще развеят опашка и ще пристъпват от крак на крак с надеждата да бъдат повикани за прегръдка.

Ето такъв е нашият добряк! Вече сглобен, очаквайте скоро и – лъскав, Браян остава в приют Богров, за да чака своето щастие. Такива нежни и мили гиганти не се оправят навън, както нашият юнак вече доказа. Той е на около 2 години – много мил и приятелски настроен, абсолютно неустоим, макар и нефотогеничен. Браян ви чака в Богров!

Още веднъж – благодарим на всички дарители, които чрез своята щедрост спасяват невинни животи! Приют Богров разчита само и единствено на дарения – вашата помощ наистина е важна – без нея нямаше да можем да помагаме на добри кучета като нашата Нагла Учителка – Браян!