“Механичната глава”е сред отличените стихотворения на 9тия международен конкурс Castello di Duinoв Италия.
Ще изпълнявам стихотворението на 24 март на официалната церемония в Замъка Дуино – мястото, на което Рилке започва да пише “Дуински елегии” през 1912 година.
МЕХАНИЧНАТА ГЛАВА
Ню Йорк е градът на шахматната свобода,
доброто и злото са ясно разграфени,
небето е плоча и господ е диджей.
Кой ни мести и къде ще ни постави?
Механичната глава надава вой.
Това е духът на нашето време.
Nevermore. Nevermore. Nevermore.
Навитата пружинка на гарвана.
Децата на града драскат бетонните стени
с графити и превръщат улиците в музеи,
кралят бил мъртъв педофил, кралицата на CD,
в студио 54 умирали и на 27, и на 33,
черният принц шмърка бяло, маха си главата,
coca cola добре чистела кръв, има и църкви,
превърнати в пицарии, а духът на един младенец
с име на река и феникс все още бди и броди, бди и броди.
Механичната глава надава вой.
Това е духът на нашето време.
Болни цветя. Кораб с махмурлук.
Градът на земните удоволствия.
Безименните пешки: бели и черни, стрейт и гей,
уличници и мадони, безсмъртни и обезглавени,
кой ги мести и къде ще ги постави?
Механичната глава надава вой.
Това е духът на нашето време.
Разглобената Луна. Осмият ден на сътворението.
Вертикалното предчувствие, че последният етаж ще бъде първи.
По улиците съвсем неусетно, без никой да я види,
някаква огромна твар отваря 666 очи
в града, който никога не спи.
След безплодна война с няколко доста слаби книги, които изпитаха до краен предел иначе високия ми толеранс, се бях отказала от новата вълна юношеска фентъзи литература. Дезертирах от този модерен и свеж жанр, защото се оказа, че да попаднеш на добро заглавие сред десетките, залели книжарниците, е въпрос на риск и голяма доза късмет. Многократно се подвеждах по красиви корици и интригуващи анотации, за да се убедя в крайна сметка, че слабото място на много от тези романи е ужасното творческо изпълнение на иначе оригинална идея.
Съставките на young adult литературата са безспорно привлекателни – свръхестествени същества, романтика, магия и приключения. Или поне така стоят нещата на теория. На практика обаче се натъквах постоянно на кух сюжет и сладникава любов между дразнещи персонажи, които така ме вбесяваха, че просто се молех до края на книгата да им се случи нещо ужасно и мъчително.
Убедих се, че изобилието от заглавия е както предимство, така и недостатък на този жанр – на десет книги има едно късметлийско попадение.
Натъкнеш ли се на него обаче, оказва се, че си открил съкровище.
„Създадена от дим и кост” и „Дни на кръв и звездна светлина” ни запознават с Кару, героиня с много лица и таланти. Синята ѝ коса, странните рисунки на чудовища, изпълващи деветдесет и двата ѝ скицника, татуираните на дланите ѝ хамси, колекцията ѝ от езици, които сам човек не би могъл да научи за цял живот, ножът, затъкнат в ботуша ѝ, и мистериозните ѝ изчезвания са само част от странностите ѝ.
Тайните ѝ ни се разкриват, когато гарванът с прилепови криле Кимшиш я призове в дюкянчето на Търговеца на желания. Бримстоун и помощниците му са оживелите образи от неземните рисунки на Кару - те са я отгледали и научили на всичко, което знае. Кару обаче не е просто храненица на Бримстоун, а и негова помощница. Преминавайки през портал, който може да я отведе до всяко кътче на света, тя изпълнява поръченията на своя покровител, а именно – да събира зъби в замяна на желания. Желания с различна степен на сила – от какво зависи тя обаче, няма да ви разкривам.
През портала в дюкянчето Кару може да отиде където си пожелае. Има обаче една тайна врата, която е забранена за нея. Но, точно както в приказката за Синята брада, рано или късно настъпва моментът, в който героинята ще пристъпи прага ѝ и ще открие Ерец – земя, родена и обречен да загине в кървавата война между химери и серафими.
Огнените ангели и химерите, стотици племена полухора-полузверове не познават друго, освен враждата и насилието. А войната сама отглежда чудовища, защото не може да съществува без тях. Така мечтите на миротворците и пацифистите биват пресичани още в зародиш, тъй като на чело на войските са най-кръвожадните и безскрупулни представители на двете раси.
Този красив, но потънал в насилие и разрушения свят, крие отговорите за миналото на Кару. А те не са никак лесни за преглъщане.
Лейни Тейлър е авторката на два прекрасни романа, които дават сериозна заявка за много силен завършек на трилогията. Книгите са написани красиво и богато, пренасят ни с лекота в артистична Прага, в шарения и изпълнен с живот Маракеш и в Ерец, фантастична земя, опустошена от войната между невероятните създания, съставляващи двете враждуващи раси. Любовната история, която, разбира се, рано или късно се озовава в центъра на случващото се, е драматична, но не лигава, а героите са изградени с много въображение – от ексцентричната Кару до химерите, чиято външност позволява безброй експерименти.
Нещото, което особено ми хареса, бе, че двете книги имат своя собствена индивидуалност. Докато „Създадена от дим и кост” е изпълнена с изкуство, мистерия и романтиката на Прага, то „Дни на кръв и звездна светлина” е тежка, драматична, много по-кървава и мрачна от предшественичката си и задава въпроси за войната и как да съхраниш надеждата си във време, което не ти дава никаква перспектива за покой, освен в смъртта. Интересно ми е накъде ще поеме еволюцията на поредицата в следващата, последна част, където ни чака Голямата битка.
„Създадена от дим и кост” и „Дни на кръв и звездна светлина” са истински находки в тийнейджърския жанр, в който е трудно да различиш добрата книга от плявата. Бих казала даже, че в един момент успяват да надхвърлят рамките на този тип литература и да избегнат характерните за нея клишета, създавайки един много интересен и богат свят. Горещо ви ги препоръчвам и за първи път от доста време чакам с нетърпение филмовата адаптация на дадена поредица.
Мъничката Тери е малко бебенце, което се е озовало само и беззащитно на улицата в кв. Овча Купел. Добри хора са я намерили с много подута главица и шуртяща от носа кръв – ударена силно по личицето, най-вероятно със здрав ритник.
Когато я приехме Тери едвам успяваше да диша. Направихме и голям коктейл от лекарства и постепенно ужасният оток започна да спада. За неин късмет нямаше нищо счупено и просто трябваше да мине време, за да отшуми болката, подутината да спадне и да се избистрят очичките.
За няколко седмици при нас Тери порасна доста, успя да се възстанови и се показа като едно наистина чудесно малко куче! Тери е на 4 месеца – добра, умна и безкрайно симпатична.
Моят подарък за годишнината на Лиса се оказа голямо предизвикателство – тя беше преживяла толкова празници, имаше толкова подаръци, че би било съвсем невъзможно да я изненадам. От друга страна нещата, които тя няма, нямам и аз – личен самолет, яхта, имение във Флорида, шато в Южна Франция и частен паркинг на Луната. Но не виждам защо трябва да се охарчвам за което и да е от тях, след като те биха могла да ми свършат работа и на мен. Стига да можех да си ги позволя, разбира се.
Накрая решавам, че едно безплатно и удачно решение за подарък е да отърва Лиса от излишните неща, които има. Например склерозата и болките в ставите, които я държат през повечето време затворена у дома ѝ. Когато ме посреща с пистолета в ръка на прага, Лиса вторачва блуждаещ поглед в мен: “Не помня да съм поръчвала пистолет за вкъщи!”
И като трясва вратата под носа ми спестява и на двама ни някои неудобства.
Радостина Ангеловав “Кръстопът”.
Радостина Ангелова в DICTUM
Военните все по-често ще трябва да помагат в бедствени ситуации, предизвикани от измененията в климата.
Повечето нормални хора смятат явлението армия (в най-добрия случай) за нещо като необходимо зло. Вярно е, че преобладаващите армии са с акцент върху зло. Редки, но значими изключения, все пак се наблюдават. Очертава се това да става все по-разпространена тенденция – високопоставен служител в щатската армия споделя своите възгледи относно мястото на войската в борбата с климатичните изменения.
Говорим си за армията на САЩ, обект, който е погълнал 711 милиарда долара през миналата година. Това е повече от бюджета за същата година на следващите 14 армии взети заедно. В смисъл – не е шега работа. Та въпросният високопоставен служител, адмирал Самюел Локлиър, споделя наскоро в интервю, че най-голямата заплаха за сигурността, произлизаща от Тихия океан, не са нито китайските балистични ракети, нито митичните севернокорейски ядрени оръжия. Според него заплахата идва от климатичните изменения, независимо дали става въпрос за природни бедствия или покачването на нивото на световния океан.
Адмирал Самюел Локлиър.
80 процента от хората по света, казва адмирал Локлиър, живеят на не повече от 300 километра от брега. И продължава с печалния случай на изчезващи острови от република Кирибати, заради които администрацията си прави планове за изселване на цялата популация от някои от островите. Ако нещо подобно се случи – не спира да алармира нашият далновиден адмирал – с части от Китай или Индия, където има концентрирани стотици хиляди и дори милиони души, тогава може да се стигне до жестоки проблеми със сигурността.
И още нещо, добавяме ние – армията има уникален шанс да измие от лицето си петното на злото, ако вземе под внимание опасностите предизвикани от измененията в климата и произтичащите от тях природни бедствия. Ако се подготви да реагира в такива екстремни ситуации и започне да служи за спасяване (вместо за отнемане) на човешки животи.
—
повече на BOSTON GLOBE
„Съкровището от Зеленото езеро“ на Луис Сакър е хубава история.
В нея малкият калитар Станли Илнатс се оказва в изправителен лагер, където глупа хлапета по цял ден копаят дупки. Що ги копаят тия дупки, метър и половина дълбоки, та и метър и половина широки, никой не може да каже. Едно само е условието – ставаш в 4,30 сутринта и след като си изкопаеш дупката, можеш да се върнеш в лагера изранен, изприщен и жаден.
Готиното при Сакър е, че изгражда около Зеленото езеро (където няма нито каквото и да е зелено, нито пък езеро) нелошо структурирано микрообщество. Няма демокрация и такива булшити, има си строга йерархия, всеки знае кой си и какво му е мястото, цари расова толерантност, а като във всяко село лудия в семейството все е изтикван извън общите дела.
Според Алекс Кръстев „Съкровището от Зеленото езеро“ спокойно може да се нареди до „Повелителят на мухите“ в уроците по социология.
Аз не съм съвсем убеден в това, защото човек трябва да има малко респект пред раковината
и доста по-дълбоките и сериозни междуличностни отношения там. „Повелителят на мухите“ ми се струва следваща и всъщност доста сериозна стъпка в четенето.
(А сега съм ужасно разколебан дали просто не съм чел Голдинг преди толкова много време, че аз да съм прескочил доста стъпки в четенето?)
Така или иначе – „Съкровището от Зеленото езеро“ е хубава история. Има история, има малко интриги, има съкровище, има дупки, а на всичкото отгоре има и две допълнителни сюжетни линии, които се пресичат помежду си и с основната.
Книгата се чете страшно леко, много бързо, а особено може да се насладиш на чудесния превод
на Владимир Молев, който прави текста да звучи на български.
Просто това е детска книга – но от онези „детските“, които всъщност са за възрастни като „Часът на чудовището“. Тази е по-скоро в категорията на „Братята с лъвски сърца“ (с която сравнява Книжния Жор). Завладяващ ритъм, поносимо клиширана история и кофа с добре поднесени морални ценности. Воала – „Съкровището от Зеленото езеро“.
Препоръчва се за лица, които още не знаят, че обичат да четат.
Посетих Венеция за първи път през юни 1998 г. Сега 15 години по-късно отново имах възможността да я обиколя за 4 дни в началото на март.
Различните сезoни имат различни предимства и недостатъци. През юни беше топло, слънчево, смрадливо и пренаселено.
През март беше дъждовно, облачно, почти пусто (доколкото може да е пусто във Венеция) и свежо.
Лятяхме с Wizz на цената на 300 лв. общо двупосочни билети за двама. Който не е летял с нискобюджетна компания трябва да знае, че е необходимо да си разпечата електронния билет и да носи точно предплатения брой багажи. Всяка „екстра“ се заплаща допълнително между 10 и 30 евро. Например седалка до аварийните изходи на самолета, която има повече място за краката е ваша срещу 10 евро директно в самолета.
Wizz кацат на летище Тревизо. На изхода за пътници има гише на ACTV (венециански градски транспорт) с голям надпис „Автобуси до Венеция“. Цената е 7 евро в едната посока и 13 за двупосочен билет.
От главното летище Марко Поло до Венеция работи корабна линия „Blue line“, която има спирка и на площад Сан Марко.
Най-ценният съвет, който мога да дам за посещението на Венеция, а и на който и да е град е да се отседне в или близо до центъра на града. Същият съвет, който дават при закупуването на имот- Местоположението е всичко!
Абсолютно не препоръчвам да се отседне в хотел извън лагуната, най-често в Местре, макар че е на около 20-25 мин. с автобус от автогарата на Венеция. Първото сравнение, което ми хрумва е да отидеш на море и да се настаниш в квартал Меден рудник, Бургас. Пари може да се спестят от всичко друго, но е хубаво човек да не губи много време в път от и за мястото от основен интерес.
На мяколко метра от автогарата Piazzale Roma се намира забележителност
1. Канале Гранде- главният воден булевард на Венеция.
На всяка спирка се продават билети и карти за градския транспорт за едно пътуване (7 евро), за 24, 36, 72 часа или за 7 дни. Картите са много изгодни и препоръчвам да си вземете, особено ако обичате да се возите на корабчета. 72 часова карта за всички линии, включително до Мурано, Бурано, Лидо, струва 35 евро.
Венеция, Канале Гранде, бърза доставка
Най-живописен е маршрутът на вапорето (корабчето тип автобус) с N1. За около 40 мин. то изминава разстоянието от Piazzale Roma до площад Сан Марко, като преминава изцяло по Канале Гранде и прави много спирки по пътя, включително на емблематичните мостове Риалто и Академия. С картата можете да се качвате и слизате от корабчето колкото и когато си искате.
Аз, разбира се, по стар обичай и въпреки съветите да проверя прогнозата за времето, не го направих. Съответно нямахме чадър, когато с кацането ни, навън заваля проливно. Затова пък много обичам да се пазаря. На първия завой след слизането от корабчето ни налазиха услужливи продавачи на чадъри.
Хората с „екваториален произход“, както ги определиха в един френски филм, са се заели с бизнеса с чанти и вероятно някои неразрешени субстанции, докато пакистанците – с чадъри, цветя или светещи боклучки, в зависимост от атмосферните условия.
Спазарих два чадъра (които е добре да не се отварят и затварят често), в условията на проливен дъжд, което не беше в моя услуга. Все пак взех 2 броя за 8 евро, вместо за 20 и това ми се стори сравнително добра оферта. Ако само леко припръскваше щях да се справя по-добре.
Пламен се оказа с учудващо добра ориентация във Венеция, известна в цял свят като място за 100% сигурно загубване. Намерихме хотела за 5 мин. без никакво лутане, настанихме се успешно и веднага излязохме на разходка.
Обстановката е обичайната за мега популярно място и не се е променила от преди години. Човек е обграден с туристи (има голям наплив на азиатски туристи, най-вероятно китайци, които са и главните „жертви“ на гондолиерите), а местните хора са малко и естествено по-далече от притегателния център- площад Сан Марко, около който се намират най-известните забележителности на града.
2. Площад Сан Маркое символът на Венеция. Не знам какво да кажа, за да не звучи толкова изтъркано. Заради лошото време екваторианците не раздаваха царевица за хранене на гълъбите за по 5 евро шепата.
Piazzetta di San Marcoе допълнително площадче прилепено към главния площад с изглед към лагуната. От едната му страна е Дворецът на доджите, от противоположната е Националната Библиотеката, а пред лагуната са поставени две гранитни колони на светците патрони на Венеция.
На първата стои Св. Теодор, който пробожда с копие дракон, а на втората е крилатият лъв - символ на града.
Интересен факт за часовниковата кула, който не знаех преди е, че през юли 1902 г. се е срутила изцяло, а през април 1912 е официално открита наново.
3. На площада се намира и базиликата Сан Марко– Много пищна катедрала във византийски стил, богато украсена със златни, бронзови и каменни мозайки, символ на могъществото и богатството на Венеция. Известна е с прозвището „Златната църква“.
Тук трябва да спомена, че в нито в Двореца на доджите, нито в базиликата Сан Марко може да се снима. Затова не мога да ви покажа снимки от интериора им.
В базиликата има няколко точки, в които се изисква заплащане. Едната е, за да се изкачите нависоко и да погледнете към площада отгоре. Друга такава точка е едно вътрешно помещение в катедралата. Според мен и двете може да се пропуснат.
Във Венеция и няколкото други църкви, в които се опитахме да влезем, бяха с входна такса. Аз не съм познавач, нито любител на църковния интериор и за мен загубата не беше голяма.
4. Дворецът на доджите (Palazzo Ducale), някога резиденция на върховния глава на Венецианската република, днес е музей. Най-интересни за разглеждане са инстуционалните зали, оръжейната ескпозиция и затвора.
Залата на Великия съвет е с впечатляващи размери 53х25 метра- една от най-големите в Европа. Украсата на залите е пищна, с фрески на известни художници- Тинторето, Веронезе.
„Старите затвори“ се намират директно в подземията на двореца, а „новите“ в друга сграда, до която се стига по прочутия „Мост на въздишките“. Когато затворниците минавали по моста, поглеждали за последно към лагуната и въздишали горко. Известен обитател на стария затвор е Джакомо Казанова, чието бягство е интересно почти колкото това на граф Монте Кристо.
Докато обикаляхме площада Сан Марко, дъждът започна да ни тормози сериозно, затова решихме да се качим на корабче N41, което за около 40 мин. отива до островите Мурано.
Ако се качите на N41 от площад Сан Марко, пътуването трае 40 мин. защото се обикаля целия квартал Кастело, но ако се качите от спирка Fondamentе Nuove (до която може да стигнете напряко пеша за около 15 мин. от площад Сан Марко), то ще стигнете до Мурано за десетина минути.
5. Мураное известен със изключително фината и скъпа изработка на предмети от стъкло.
Съвет:Слезте на спирка Colonna. От нея покрай канала са наредени една след друга фабрики за стъкло. В някои от тях се провеждат демонстрации, но трябва да се внимава, защото на някои места са доста настоятелни да купите нещо. Цените на изделията са невероятно високи, затова има и магазинчета, в които се предлага китайско “мурано” на достъпни цени, но с много по-лошо качество. Красивите и хубави неща струват хиляди евро.
От хотела ни препоръчаха да посетим една от най-старите фабрики за стъкло – Mazzega.
Продължаваше да вали и премръзнали и с мокри крака седнахме да хапнем и да отпочинем.
6. Храната във Венеция не е като храната в Рим.Даже бих казала, че Венеция е известна с лошата си храна. Виното (винаги de la casa- виното на кръчмата) е отлично! Кафето също!
Вино се продава абсолютно навсякъде- в сладкарници, в кафенета.
За ценообразуването:За разлика от Рим, където (вероятно заради затрудненията на туристите да разберат схемата с цените в зависимост от местоположението на клиента) тази схема е премахната, във Венеция си е в сила.
Накратко: Ако стоиш прав на бара, плащаш най-ниската цена. Италианците пият кафето за 30 сек. Прави на бара. Ако седиш на маса, плащаш повече. Ако седиш на маса на открито в хубаво време, плащаш най-много.
Интересно ястие, което пробвах във Венеция бяха спагети оцветени от мастилото на сепия. Черни като въглени, но бяха вкусни. За четирите дни, в които бяхме в града, намерихме една наистина хубава кръчма, в която клиентите бяха само местни.
Следва…
Автор:Марина Илиева
Снимки:Марина Илиева
Първата фаза на процеса на изпълнение на Доклада Левисън завърши с междупартийно споразумениеза създаването на регулатор за печатните издания, обявено след дебати в парламента.
Публикуван е проектът за кралска харта.Така – без да се приема закон за печата – ще се конституира регулатор, който ще замести сегашната PCC, комисия по жалбите.
Реакциите на британските печатни медии са различни – от подкрепа до резервираност и опасения за свободата на печата. Налице е сделката на политиците, остава трудното: да се изгради действаща система, която защитава едновременно гражданите и журналистите и не ограничава свободата. Ако и доколкото това е възможно.
За издателите, които не се присъединят към предлаганата система, са подготвени изменения в законодателството. Освен другото, в тези изменения е интересно как и доколко са обхванати онлайн медиите.
Процедурата по конституиране на регулатора няма да е кратка, дотогава работи РСС.
На 19 март 2013 г. стана известно решението на Общия съд по дело T‑301/10 Sophie in ’t Veld срещу Европейската комисия с предмет искане за частична отмяна на решение на ЕК, с което се отказва достъп до някои документи, свързани с проекта за международно Търговско споразумение за борба с фалшифицирането (ACTA).
През периода 2008 – 2010 жалбоподателката г‑жа Sophie in ’t Veld подава на основание Регламент (ЕО) № 1049/2001 заявление за достъп до всички документи, свързани с Търговското споразумение за борба с фалшифицирането (наричано по-нататък „ACTA“). В резултат от кореспонденция с ЕК тя получава достъп до някои документи, а за някои получава отказ, който обжалва пред Съда.
115 Комисията посочва, че въз основа на внимателно проучване на всички засегнати от заявлението за предоставяне на достъп документи е станало ясно, че при дадените обстоятелства цялостното уважаване на това заявление би имало отрицателно въздействие върху атмосферата на взаимно доверие между преговарящите страни и би ограничило по този начин както вероятността да се приключат благополучно преговорите.
123 Съдът приема тезата на ЕК и намира, че “не е изключена възможността оповестяването на становището на Съюза в международни преговори да засегне защитата на обществения интересвъв връзка с международните отношения.”
181 Съдът приема още, че воденето на преговори с оглед сключването на международно споразумение е поначало от компетентността на изпълнителната власт и тези преговори не предопределят по никакъв начин общественото обсъждане, което може да възникне след подписването на международното споразумениев рамките на процедурата по ратификация.
185 Съдът признава, че (при предоставения частичен достъп) някои заличавания не се отнасят до становища в преговорите на Комисията или на други преговарящи страни или до други данни, чието оповестяване е от естество да засегне обществения интерес във връзка с международните отношения.
15 кг CO2 се изпомпват в атмосферата с всеки произведен мегават/час в газовите електроцентрали. Фотограф: Pölö чрез flickr
В края на миналата година група еколози спира дейността на нова електроцентрала, работеща на газ в изпитателен период. Случката се случва в Нотингамшър, Англия, а собственикът на електроцентралата е френският енергиен гигант EDF. Групата се изкачва по един от трите комини на централата и се настанява от вътрешната страна, където си организира лагер, подобен на тези, които си строят скалните катерачи. Активистите от организацията No Dash for Gasимат за цел да привлекат вниманието към скандалните 20 нови електроцентрали предложени за построяване от правителството, да призоват за полагане на усилия в търсене на алтернативни енергийни източници, както и съвсем конкретно да спрат изпомпването в атмосферата на определено количество вредни емисии.
След края на акцията активистите се предават на полицията и всичко тръгва по реда си – те минават пред съда заради хулиганския характер на деянието си и всичко би приключило без много шум. Тук обаче на сцената излизат EDF, които в стемежа си да размахат пръст пред носа на активизма събират погледите (и антипатията) на целия свят. Понеже дамите и господата решават да си послужат с еднственото, от което разбират и се интересуват – пари. И по-точно – много пари. Завеждат дело с иск за общо 6 милиона евро към 21 активисти, което прави по 300 000 на човек. Само за протокола трябва да отбележим, че приходите на EDF за 2010 година са над 65 милиарда евро.
Активистите ползват висящи алпинистки палатки, за да блокират дейността на електроцентралата в продължение на седмица. Фото: no dash for gas
Най-забавното е, че всичко това се случва горе-долу по времето на урагана Санди. Естествено погледът на целия свят е прикован върху случващото се и то се отразява на почасова база. В тази истерична ситуация никой нямаше да забележи акцията на еколозите, ако не беше последвалото неадекватно съдебно преследване. Резултатът – случаят привлича вниманието на целия свят, активистите стават далеч по-симпатични, а EDF става за смях на кокошките и естествено оттегля иска си.
—
повече на rue89 (на френски)
3-та серия
Почерпени, отдъхнали и напапкани, тръгнахме към поредната брънка от тази морска, солена верига: 
От днес (20. март) за първи път в България децата ще могат да изберат сами своята любима книга, която ще получи националната награда "Бисерче вълшебно".
Инициативата се организира от сайта "Детски книги"по случай Международния ден на детската книга 2. април. Конкурсът е и част от кампанията „Походът на книгите“, организиран от Асоциация „Българска книга“.
Подобен проект не е осъществяван до момента в България, а целите му са да запознае децата с модерната художествена литература, издавана на български език, да им даде възможност да направят сами своя избор за любима книга и да насърчи четенето сред подрастващите на възраст между 7 и 14 години.
Желанието на организаторите на наградата „Бисерче вълшебно“ 2013 е да срещнат българските деца с новите книжни заглавия, отговарящи на техните интереси, и да насърчат активното четене сред тях. С подкрепата на българските учители и библиотекари подобна мисия е напълно възможна.
Механизмите за участие в наградата „Бисерче вълшебно“ 2013 са прости: всяко дете на възраст от 7 до 14 години има възможността да гласува онлайн за своята любима книга на сайта www.biserche.com. Заглавията, номинирани в две възрастови категории – „Млади читатели“ (7 – 10 г.) и „Запалени читатели“ (11 – 14 г.), са художествена литература на български език, издадена през 2012 г. и неприсъстваща в задължителните учебни списъци.
Когато направи своя избор от номинираните заглавия, всеки участник гласува онлайн в периода 20.03.2013 – 15.04.2013 г. и има правото само на един глас.
Двете книги във всяка от възрастовите категории, събрали най-много детски гласове, ще бъдат обявени на 21.04.2013 г. по време на Празника на детската книга в София. За своя принос към избора на най-добрата книга всяко от включилите се в гласуването деца ще получава почетна грамота. Две от тях, гласували във всяка възрастова категория, ще получат и голяма награда – комплект книги и велосипед. На още четирима участници ще бъдат връчени книги със специални послания от български издатели.
Повече подробности за наградата „Бисерче вълшебно“ 2013 и правилата за участие ще откриете в специално създадения сайт: www.biserche.com.
Наградата „Бисерче вълшебно“ 2013 се провежда с подкрепата на МОМН, Асоциация „Българска книга“, Българска библиотечно-информационна асоциация, Столична община, Столична библиотека, Детски отдела на Столична библиотека, Асоциация „Родители“, Национален център за безопасен интернет и с медийното партньорство на „Аз чета“.
