Скоро прочетох книгата на Мери Симсис „Боровинков пай и солени целувки“ поради простата причина, че не мога да устоя на подобно заглавие. Макар лятото да е далече, аз мисля да започна да ви подсказвам малко по малки какви четива ще отиват на горещата ви почивка край морето и този ваканционен сезон, така че нека започнем именно с това заглавие – лежерно, любовно и вкусно (може би).

Историята е за Елън, която дори не осъзнава, че води живот, който не е за нея. Това е до момента, в който не попада в родното място на баба си, градчето Бийкън, и не открива накуп коя е, кого обича и какво я изпълва с желание да се радва на живота. Самата Елъне леко дразнещ персонаж, тъй като е от тези жени, които се държат по детински глупаво и само крайни обстоятелства могат да ги принудят да вземат окончателно решение. От много време ми е интересно как персонажи, които в истинския живот биха били определяни като посредствени хора, успяват да вълнуват въображението на автори и сценаристи. Тази чуденка обаче едва ли ще открие задоволителен отговор, затова по-добре да се спра за малко на другата дама в книгата, която макар и починала, има по-силно и по-вълнуващо присъствие от Елън: баба Рут. Оказва се, че възрастната жена е прикрила част от живота си от своето семейство и сега нейната внучка сглобява картинката на миналото, като едновременно с това гради своето собствено бъдеще.

За съжаление храната не е подобаващо представена, освен чрез слюноотделящото описание на едни понички и на боровинковите кифлички по рецепта на Рут. Незнайно как обаче, Елънпреминава от една крайност в друга: от жена, която си брои калориите и следи за маслеността на прясното мляко, до собственичка на пекарна, в която да предлага кроасани с боровинки. Липсваха ми изкусителни описания на десерти и основни ястия, а ми бяха в повече любовните драматургии като в шести клас и именно поради тази причина препоръчвам книгата за плажа (когато му дойде времето), защото допринася за по-романтичната нагласа и докато четете за солените целувки, които си разменят главните герои, ще имате възможността да ги изживеете и самите вие. ;)

Девора

Представи си любимите си места с изгасени светлини, по тъмно. Любимото кафене, ресторант, къщата на баба, капанче до морето през зимата…Затворени, с половин пръст прах и опустели. Сега си представи любимата си любов. И угаси осветлението. Камера. Работи.

– Пускаме те директно най-горе, пък както се оправиш. Съгласна?

– Съгласна.

И полетя надолу като Алиса в безкрайния кладенец. В пейзажа сред облаците имаше памук и имаше лилаво и стремеж и копнеж и много любов, повече отколкото тя предполагаше, че е възможно да съществува, и ако всичко не беше толкова правилно, щеше да си каже, че някак даже е прекалено. Аметистовият пейзаж около нея се разлистваше и разпластяваше, събираше едновременно всичко, нищо и всички цветове, взети заедно.Рееше се безкрайно дълго, или може би крайно, но там, където се намираше, нямаше смисъл от повече, нямаше повече, нямаше измерения и нямаше нищо и имаше всичко.

А после, чисто любопитство, защото единствената константа е промяната и времето не се променя или това беше, че ние не се променяме или че само времето се променя, а ние не;

после тя реши да погледне през вратичката, през малката вратичка като капак на пода на небесния кладенец, но то само с едно поглеждане не става, или става ли, може би става все някога, но не и при нея, тя направо показа главата си през отвора, а там беше толкова синьо, безкрайно мастилено и мислено, разбиращо, реши да се впусне надолу и само да разгледа, не че досегашното не ѝ беше достатъчно, но рано или късно се разколебаваме в прекрасното, а и как иначе щеше да се научи, а и на върха ѝ беше доста самотно, срещаше хора и те я виждаха, но не я разбираха. Новата, индигова любов се разгръщаше около мислите ѝ, галеше ги като с перо, не можеше да се отърси от пристрастяващата миризма на прясно изписаните букви върху стара хартия за писма, но тук нямаше никой, почти никой нямаше, всичко, което можеше да си представи, беше нейно, но самотата започна да я обгръща и тя все по-самотно и все по-рибешки плуваше, докато не забеляза, че на пода има нова вратичка, тя помаха с опашка и прецени, че тази може би ще е затворена, все пак няма логика, те нали ме пуснаха да се уча, за да се науча, трябва да остана в горните нива, не знам какви са долните, но надали нещо ново ще науча…И все пак.

Отвори новата врата и сякаш я пое някакво течение, всичко избледня и стана небесносиньо, изведнъж започна да усеща тялото си, но всичко стана съвсем, съвсем леко и докато в предните пейзажи тя беше само вътрешност, сега започна да има и външност, усещаше нежния вятър по бялата си кожа, как той се гали и умилква като котка и я завихря цялата, тук вече нямаше толкова голямо значение какво вижда и какво може да си помисли, а какво изговаря, внезапно усети желание да говори, да отвори уста и да пее с вятъра, да му разкаже за всичко досега, а той да се подсмихне и своенравно да я завърти отново и да я отнесе надолу…

Започваше да пада в кладенеца все по-бързо и все по-устремно, небесносиньото премина за кратък отрязък вечност през онзи така любим нюанс точно между синьото и зеленото, който играе по ръба на двата цвята като умел въжеиграч и понякога се прави, че ще падне, само за да я притесни, или може би да я успокои, че най-после ще има точно определение;

но не,

точно определение няма и няма и да има, тюркоазеното и петроленото са като речни камъни между два бряга, когато се вижда само следващият, защото така или иначе тръгването винаги е свързано с един от бреговете – тръгване от единия и пристигане на другия, а той е зелен, много зелен, безкраен майски злак; тук тя започна да усеща не само присъствието на тялото си, но и почувства как то диша успоредно с нея и никога не изостава, освен когато тя не реши; тук тя започна да гледа с цялата любов целия свят около себе си, ето, ако имаше наистина рибена опашка, щеше сега да тупне с нея на излизане от реката и целият животински свят да ѝ се усмихне обичливо и да разбере;

но това не беше наред, нещо не беше наред, тя очакваше цялото това изпитание да е нещо като лабиринт, а лабиринт то не беше, дори на сетивата не, беше си, както и да го погледне, кладенец, магичен и вълшебен и все повече принадлежащ на този свят, но все пак кладенец, изведнъж поиска да разбере кой стои зад цялото това изпитание, но в момента, в който го поиска, усети как зеленото отслабва и за пръв път пожела да се върне някак нагоре, ако беше възможно, за пръв път в очите ѝ надникнаха две сълзи, но път нагоре нямаше, а отдолу нещо светеше с огромна сила…

Слънчевата светлина я заслепи и се заигра с косата ѝ, беше толкова мощна, че прогаряше всичко около себе си и зелено вече не оставаше, но когато очите ѝ успяха да свикнат със светлината, тя видя, че около нея има много други лутащи се, много други хора, изпълни я слънчева радост и с усмивка се опита да се обърне към тях, за да ги попита какво търсят, но повечето я подминаха, някои дори не я погледнаха, а останалите ѝ отговориха – сила, власт, себе си, светлина, слънцето;

тогава сълзите, още неизсъхнали в очите ѝ, тръгнаха с нея на пътешествие надолу, как така власт, как така себе си, като гледат само себе си, не проумяваше, как да им обясни, да ги хване ли за ръка и да ги заведе ли нагоре, но осъзна, че те дори не я поглеждаха в очите, надали биха хванали ръката ѝ, а тя не можеше дори себе си да върне нагоре…

Вече обляна в сълзи, тя обгърна глава с ръце, продължавайки да пада, около нея замириса на портокалови корички и грейпфрутови нотки и задиша тежко, задъхвайки се от падането и от плача и започваше да се съмнява, че всичко това беше добра идея и че имаше смисъл и че ще излезе цяла от състезанието, вече все повече заприличваше на състезание, щом се борят за власт и сила, а аз нищо от това не исках, ридаеше тя и се опитваше да обясни, но тук вече нямаше кой да я чуе, всеки преследваше себе си и се дърпаше за опашката, побъркан от собственото си оцеляване…

Сякаш от нищото си спомни за един сън, който баба ѝ беше разказала. „Сънувам, че пред мен стоят два подноса. На единия – огромни, червени, бляскави чушки. На другия – ароматни ягоди.” Беше се зачудила какво толкова, като има някакви ягоди и чушки, взимаш от ягодите, отхапваш, събуждаш се и нищо ти няма…Тогава баба ѝ я погледна с очи на дете и ѝ каза: „Възрастните хора казват, че да сънуваш червено е на лошо, на яд.” Да сънуваш червено е на лошо…На яд.

Най-долу я чакаше този, който я беше пуснал в кладенеца, необичайно учтив, но в очите му нямаше и сянка от нажеженото до бяло благородство, а сега като пламъче играеше нещо сякаш демонично.

– Поздравления, вие преминахте всички изпитания успешно. Бихте ли желали сега отново да се върнете горе?

Със сажди на лице, изтощена, тя погледна към въображаемата си рибена опашка, която се беше спаружила, преглътна последните си сълзи и бързо закима.

– Добре тогава.

И човекът с демоничните очи натисна някакъв катапултен спусък, който я изстреля обратно по реда и тя успя да види всичко, през което беше минала, за да стигне до тук: и кървавите ягоди, и изкусителните портокали, парещото слънце, галещите очите едва разлистили се кестени, и небесносиния вятър, и мастилените мисли, докато отново не се върна в аметистовото безвремие, отново и може би този път наистина беше завинаги и не искаше никога вече да се връща от там, никога вече нямаше да любопитства какво има надолу, защото знаеше, че там принадлежи…Някъде много надолу, точно по това време, едно пламъче в нечие око присветна и една лукава усмивка го подкрепи. Тя отново започна да пада в кладенеца, този път вече за последно.

Завеса.

И мина RIPE-SEE-3.

Проведе се в х-л Кемпински, за два дни, беше с малко лекции/workshop-и и доста разговори/networking (видях се с хора, с които не се бях виждал от 10+ години).

Пропуснах първите неща от първия ден, че бях зает да си нося лаптопа на ремонт (и все пак да се наспя), та хванах сесиите след обяда. Първо слушах човека от DT по темата за новата мрежа, която правят (TeraStream) – интересна идея, забавното беше как чак 2011 осъзнали, че мрежата им е остаряла и не става, но па сега я правят както трябва – чист ipv6 (ipv4 е service с тунели отгоре), 100gbps и anycast на интересните услуги. Също така им е хрумнало в адреса да слагат няколко бита, които да играят ролята на QoS битовете, и да раздават няколко префикса на потребител, например един за видео/телевизия, един за voice, един за internet, и мислят как да стандартизират процеса за избиране на source адрес.
RIPE разказаха за различните неща, които правят – конференции и т.н., Erik Vinecke от cisco разказа нещо за мерене на ipv6 deployment-и, което заедно със следващите две неща не слушах, понеже си препрочитах моята лекция.
(чух някакви части от лекцията на Nathalie Trenaman за нейния deployment на ipv6 у тях, и си беше интересно и доста мъчително, Мариян я пита във въпросите що се е мъчила да се занимава с vendor-и, вместо да ползва opensource неща)

Моята (реално на Весо) лекция мина много по-добре, отколкото очаквах, и понеже няма записи малко по-късно ще я напиша на текст и кача заедно с презентацията. Хората изглеждаха заинтересувани, и даже се водеше една от по-техническите на конференцията.

Накрая на първия ден вечеряхме във Весело село (в което никога не бях ходил, и ми стана ясно защо), но храната ставаше, и успяхме даже да направим нещо интересно – да подкараме група на мрежовите оператори (за пореден път), понеже всеки, който питахме там каза “да, бих се записал”. Да видим :)

Втория ден започна с лекция за Ansible (което се оказа някакъв вариант на chef/puppet/cfengine), нищо интересно, след което имаше доста интересна лекция за “Crowdsourcing Infrastructure Geolocation”, т.е. проект, който по различни начини определя къде се намират ip-тата на разни router-и, за да може човек да си визуализира traceroute (note to self, да си оправя всичките DNS LOC записи). Искрено се надявам проекта да успее :)

От следващите неща слушах IXP панела, където от няколко български exchange-а, един чешки и (май единствения) сръбски хората обсъждаха различни оперативни неща. За съжаление не успяха да стигнат до техническата част, но доста дъвкаха for-profit и non-profit моделите, което пак беше интересно.

Следващият слот беше по “Governance” темата и привлече най-страшните въпроси. Първо говори един човек от CERT България (който не беше лектора по програма) и беше в общи линии изяден с парцалите, понеже нищо не знаеше.
После говори Венета Донова за net neutrality-то в Европа и в България, основно за законовите моменти около него – беше разширение и update на лекцията и от openfest (ако не се лъжа), и се получи доста добре.
Последва я Аглика Клайн от Europol EC3 – отдел, който се занимава с техническата част на разследванията, анализа и координиране на операции. В общи линии въпросите към нея бяха “защо да ви вярваме”, “вие сте тия, дето ни тровят най-много живота”, спряхме се на това как детското порно се използва основно срещу доставчиците (имаме си достатъчно такива случаи в България) и т.н., и т.н.. Успя да издържи на въпросите, но се измъкна от някои въпроси. Имаше и момента, че от една страна нямат право да приемат feedback и каквото и да е от хората или фирмите (само от държавите-членки), но от друга страна са пускали по молба на microsoft advisory, да кажат на хората, че XP-то спира да се поддържа.
(после имаше и допълнителни разговори и обяснение как една от причините никак да не ги обичаме е, че ги използват много усилено срещу нас, и че те са от хората, които трябва да се борят за улесняване на security research-а, не срещу него (както са направили в Германия със забраната да се пишат exploit-и), трябва да и пратя на FX лекцията за хардуера, който law enforcement хората ползват и колко е счупен)

Имаше три lightning talk-а, от които единия беше за BGNOG-а (който споменах по-горе), успяхме да стигнем от идея до реализация за около 12 часа.

В последният слот интересните лекции бяха две. Едната беше за RIPE Atlas проекта, и за anchor машините (за които мисля да взема една в нашия datacenter, Мариян се замисли за три), самият проект има лесен начин да се интегрира в monitoring системите ми и мисля тия дни да му отделя малко време. Другата лекция беше сравнителен анализ на internet-а в България, Турция и Румъния, гледан от BGP гледна точка, от Renesys – накратко, в Турция нещата не са добре, при нас и в Румъния са доста по-чисти, като в Румъния са около три пъти по-големи. Удобни сме от гледна точка на латентност за финансови и т.н. институции да си слагат тук нещата, дано успеем да се възползваме.

Като цяло събитието беше страхотно, и трябва да се направи пак (следващото е в Белград догодина, и може би след това пак да се случи при нас), много беше полезно от всякакви гледни точки – и контакти, и свършена работа, и никак не съжалявам за двата изкарани дни. Вероятно ще се сещам още неща и ще дописвам в идващите дни :)

Update:Трябваше да привлачим и Яна на събитието, понеже изкарах накрая поне половин час да давам идеи как да привлекат повече хора – имаше около 220 дошли, и те го считаха за голям успех, но аз си мисля, че даже чистите мрежови администратори в България са поне 150-200 и щеше да им е интересно да дойдат. Едното нещо, което може да помогне е NOG-а, другото – просто да си говорят директно с някакво количество хора/LIR-ове, не през някакви тежки mass mail-вания до адреси от базата им, щото тях никой не ги чете сериозно.

Update 2:Сайт с наземни кабели, за който не знаех (като допълнение на за подводните).

Днес обявиха номинациите за Аскеер. Можете да видите ето тукжури-мури и пр. информация за това как и защо точно тези са номинациите.

Няма какво да се лъжем, сезонът е скучноват и заглавията и имената, които правят впечатление, са малко. За разлика от Икарите, тук поне има някаква вложена мисъл, макар и недостатъчна. Мое лично мнение е, че в полза на наградите би било през отделни години да не се поощрява посредствена работа, само колкото да се даде статуетката. В някои години спокойно може да не се присъжда награда - така хем ще се отбележи, че никой не е работил достатъчно, хем ще се стимулират творците да полагат повече усилия, за да бъде забелязан трудът им и да не сипят ширпотреба представления-еднодневки на килограм. Да не посочвам имена и заглавия!

Искрено се надявам, въпреки че няма да се случи, да видим ЦЕРЕМОНИЯ по награждаването, а не спектакъл. Тържество на културата, на изкуството, а не евтини смешки от ненаучен сценарий, който водещите четат разпечатан от папките си. Барем по едно таблетче да имаха... 2014 е!

Искрено се надявам, въпреки че отново няма да се случи, да спечелят най-достойните, а не най-уговорените.

Искрено се надявам наградите отсъствието на номинации за ТР „Сфумато“ да не е само за да не може Ласкин да не може да си прави гаргара с тях.

И все пак, ето номинациите, както и моите щения и размисли относно кой би трябвало да спечели и защо.

Изгряваща звезда

1. Бойко Кръстановза ролята на Гичо във „Възвишение“ от Милен Русков, драматизация Иван Добчев и Александър Секулов, постановка Иван Добчев, Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ - Пловдив
2. Елена Телбисза ролята на Изи в „Заешка дупка“ от Дейвид Линзи-Абер, постановка Ивайло Христов, Театър 199 „Валентин Стойчев“
3. Христо Ушевза ролята на Робин в „Робин“ от Анна Топалджикова, постановка Тея Сугарева, копродукция на Сдружение „Антракт“ и Камерен театър „Възраждане“ и за ролята си в „Welcome America“ от Матей Вишнек, постановка Тея Сугарева, Театър „София“

Колкото и „Възвишение“ да не ми допадна, да му липсва нещо голямо, за да бъде хитът на сезона, Бойко Кръстанов прави много добър старт с ролята си. Не съм гледал останалите номинирани, но искрено се надявам да са поне толкова добри, колкото е Бойко във „Възвишение“.

Поддържаща мъжка роля

1. Александър Кадиевза ролята на Клеант в „Скъперникът“ от Жан Баптист Молиер, постановка Лилия Абаджиева, и за ролята на Бузата в „Лодка в гората“ от Николай Хайтов, постановка Мариус Куркински, Малък градски театър „Зад канала“
2. Валери Йордановза ролята на Хауи в „Заешка дупка“ от Дейвид Линзи-Абер, постановка Ивайло Христов, Театър 199 „Валентин Стойчев“
3. Мартин Гяуровза ролята на Алекс в „Покана за вечеря“ от Оля Стоянова, постановка Тея Сугарева, Театър „София“

Можем да минем и без награда тази година.

Поддържаща женска роля

1. Вяра Табаковаза ролята на Немощната старица във „Всичко ни е наред“ от Дорота Масловска, постановка Десислава Шпатова, Народен театър „Иван Вазов“
2. Ирини Жамбонасза ролята на Ирина в „Заминавам“ от Алексей Слаповски, постановка Петър Пейков, режисьор Петър Денчев, Малък градски театър „Зад канала“
3. Мая Бабурсказа ролята на Лейтенант Джанет в „Някои го предпочитат“ от Били Уайлдър и И. А. Л. Даймънд, постановка Венцислав Асенов, Младежки театър „Николай Бинев“

И тук ако не се присъди награда няма да е особена драма.

Сценография

1. Венелин Шуреловза „Канкун“ от Жорди Галсеран, постановка Стилян Петров, Театрално-музикален продуцентски център – Варна, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“
2. Петър Митевза „Дисни трилър“ от Филип Ридли, постановка Стайко Мурджев, Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ – Пловдив
3. Юлияна Войкова-Найманза „Ромео и Жулиета“ от Уилям Шекспир, постановка Петринел Гочев, Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово

Колкото и много да харесах „Дисни трилър“, нещо ми липсваше в сценографията, онова усещане за напластени спомени и истории в дневната, не само спотаен в ъгъла ужас. Затова много силно се колебая между сценографиите на „Канкун“ и „Ромео и Жулиета“ с по-голяма тежест към тази на „Канкун“.

Костюмография

1. Васил Абаджиевза „Скъперникът“ от Жан Баптист Молиер, постановка Лилия Абаджиева, Малък градски театър „Зад канала“
2. Елица Георгиеваза „Фотоапарати“ от Пьотр Гладилин, постановка Стилян Петров, Камерен театър „Възраждане“
3. Юлияна Войкова-Найманза „Ромео и Жулиета“ от Уилям Шекспир, постановка Петринел Гочев, Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово

Skip.

Театрална музика

1. Кирил Дончевза „Някои го предпочитат“ от Били Уайлдър и И. А. Л. Даймънд, постановка Венцислав Асенов, Младежки театър „Николай Бинев“
2. Петър Дундаковза „Дисни трилър“ от Филип Ридли, постановка Стайко Мурджев, Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ – Пловдив
3. Петя Димановаза „Канкун“ от Жорди Галсеран, постановка Стилян Петров, Театрално-музикален продуцентски център – Варна, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“

Прескачаме и тук. Песничката на „Дисни трилър“ е смразяваща, ама чак награда за една песничка...

Водеща мъжка роля

1. Владимир Пеневза ролята на Арпагон в „Скъперникът“ от Жан Баптист Молиер, постановка Лилия Абаджиева, Малък градски театър „Зад канала“
2. Ивайло Христовза ролята на Коулмън Конър в „Самотният Запад“ от Мартин Макдона, постановка Владимир Люцканов, Театър 199 „Валентин Стойчев“
3. Малин Кръстевза ролята на Валийн Конър в „Самотният Запад“ от Мартин Макдона, постановка Владимир Люцканов, Театър 199 „Валентин Стойчев“

Малин Кръстев или Владо Пенев? Малин Кръстев, защото, да не забравяме, че Владо Пенев получи Икар за тази си роля, а дублирането е статистическа грешка. Кво да правиш, случаен принцип, уж...

Водеща женска роля

1. Александра Василеваза ролята на Геше Готфрид в „Свобода в Бремен. Госпожа Геше Готфрид“ от Райнер Вернер Фасбиндер, постановка Григор Антонов, Народен театър „Иван Вазов“
2. Бойка Велковаза ролята на Дора в „Две“ от Таня Шахова, постановка Юрий Дачев, Народен театър „Иван Вазов“
3. Ивана Папазоваза ролята на Виктория Глас в „Глас“ от Елена Алексиева, постановка Калин Ангелов, Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ – Пловдив

Искам да спечели Ивана Папазова. „Глас“ е спектакъл, който впечатлява, Ивана е изключителна в старанието си. НО! имам усещането, че в номинациите е включена и Бойка Велкова не без причина и тази причина е точно тя да вземе наградата...

Режисура

1. Петринел Гочевза „Ромео и Жулиета“ от Уилям Шекспир, Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово
2. Стефан Московза „Професия Лъжец“ от Сергей Кършигоров, постановка Стефан Москов, Държавен куклен театър – Варна
3. Тея Сугареваза „Покана за вечеря“ от Оля Стоянова, Театър „София“

„Ромео и Жулиета“.

Най-добро представление

1. „Професия Лъжец“от Сергей Кършигоров, постановка Стефан Москов, Държавен куклен театър – Варна
2. „Ромео и Жулиета“от Уилям Шекспир, постановка Петринел Гочев, Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово
3. „Самотният Запад“от Мартин Макдона, постановка Владимир Люцканов, Театър 199 „Валентин Стойчев“

Каквото и да си говорим, „Ромео и Жулиета“ е хитът на сезона и това е най-достойното от трите представления.

Съвременна българска драматургия

1. „Злият принц“от Георги Тенев (Народен театър „Иван Вазов“, постановка Георги Тенев, 10 ноември 2013 г.)
2. „Покана за вечеря“от Оля Стоянова (Театър „София“, постановка Тея Сугарева, 11 март 2014 г.)
3. „Хората от Оз“(Поредица от разговори, чиято последователност може да се променя според вкуса, желанието или настроението на читателя)от Яна Борисова (Театър 199 „Валентин Стойчев“, постановка Галин Стоев, 6 април 2013 г.)

Принципно трябва да се насърчава родното творчество, но...

In sales all that matters is to make a sale. And in 1 minute you will have a fundamental blueprint for selling anything, just keep reading…

Yeah, I know it sounds like I’m offering some magic pill, but I’m not. In fact this info is so basic that no one really pays attention to them anymore.  Marketers are so obsessed to use all kind of tweaks, tricks and gimmicks (<–read my prev post) resulting in too much testing, work and headache unless they quit earlier.

It’s tough. This is what happens when you forget about the core, about why would someone buy anything from you.

So here is the simplified blueprint:

1. You either start with a market or start with a product.
Basically you either want to sell something to a specific group of people or you already have something that you need to find buyers for.

As a general rule it’s easier to start with the market. This way you have the advantage to “pick your battle” and then you have to figure out what product to sell and how to sell it.
When you already have a product and you have to figure out what is your market and how to sell it.

2. Identify your target customers’ wants and real needs 
Real needs and wants are not always the same thing. Ask yourself “why would anyone want this?” or better “what value does he/she see in buying this?”. Don’t be lousy with the answers, dig deep. Can you offer something that will satisfy them?

3. Make a great offer
Great offer doesn’t always mean better price. It means, given the current circumstances (competitors, level of desire, perceived value, etc), to make an offer that is very hard to refuse.
Here is the place to use all your tricks up your sleeves.

4. Get the money and deliver
A deal is never done until price is paid and products are delivered. Don’t be afraid to call for the action.

That’s it. Of course, it’s a very simplified version but these are the fundamentals. They apply in anything you are selling.
My observations are that most marketers focus mainly on steps 3 and 4 when they usually get all wrong in steps 1 and 2.

All fundamentals of the blueprint matter. That’s the core of selling.

Приятели (:

„Пентаграм“ е предстоящ сборник на Атанас П. Славов, който включва романа „Психопрограмираният“, разказите от „Мигновечност“ и… изненади. Подготвяме сборника за поредица „Човешката библиотека“, като съвместно издание с Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“.

По-долу ви предлагаме избрани откъси от „Психопрограмираният“. А до 25 април може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog -в- gmail . com) дали искате:

– хартиени бройки от сборника и колко – така ще преценим хартиения тираж;

– да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Пентаграм“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Размислящо четене!

~

Но сега, когато гумената лодка го предпазваше от студа на айсберга, а звездите горе ставаха все по-пронизителни, Баюн ненадейно си помисли, че и полетът е като музиката. Или по-скоро в онова вътрешно, дълбоко неизречено желание да лети винаги е присъствала музиката. Макар че тя винаги е била в него. Единствената заслуга на Предписанието беше може би в това, че го изтръгна от ежедневието. Даде му възможност да се вгледа в себе си. Досега не знаеше, че това е толкова възможно. Нямаше откъде да го научи. Никой от хората, които беше уважавал, не правеше това. Единствен Дилетиле обичаше да говори за самовглъбяване. Но в неговото огледало човек можеше да види само отражението на Единната същност – и нищо повече.
Да полетиш като музика. Да излетиш в музиката. Да изсвириш мелодията на полета… Баюн с наслаждение караше мисълта си да се преобръща като риба в планински поток – толкова бързо, че се виждат само отблясъците. От паметта извираха несметни преживени мигове, когато издигайки самолета през облаците, той неизменно бе чувал една мелодия, лягайки на крило – друга, и всички неповторими виражи в своята грациозност раждаха музикален образ – неосъзнат и естествен като дишането… Поиска така, както е легнал по гръб, с лице, потопено в небето, изведнъж да пропадне нагоре, да разкъса стегнатата еластичност на въздуха и да се гмурне там, където падането няма значение, защото не те приближава към нищо и не те отдалечава от нищо. За пръв път извън самолета усети в себе си мелодията. Нямаше самолет, но имаше полет. И мелодията прилягаше на този полет. Тя се възкачваше по хиляди разтревожени струни. Изстреляна от техните тласъци, отвъд тембрите на познатите инструменти, тя ставаше просто музика – истинска и изменчива като мисъл… и зад затворените му клепачи пламна една кратка и необикновена фраза: Музиката е танцуваща мисъл.

(…)

– Знаеш ли нещо за тези, които строят любимите ти самолети, Баюн? В огромни неотоплявани цехове, петнадесет часа в денонощие? Затова ти говоря, че твоето вглеждане не е достатъчно! Твоята странна съдба те е завъртяла сред големите играчи, ти виждаш как те натискат лостовете и ти се струва, че в действителност от тях зависи всичко. А самите тях ги мести по игралното поле ръката на историческите същности. Затова те винаги се оказват хора на миналото, защото се вкопчват в някой пръст на тази ръка, в някоя частна същност, която за него става Единна, става вечна и постоянна истина, валидна за всички времена. А някъде там, долу, между хилядите, пораства друга ръка, невидима и призрачна, протяга се нагоре и сваля играчите от полето. Там, между тях уж еднаквите, между които Лан иска да протегне паяжина от свързващи тръбички… Виждал ли си, наблюдавал ли си как работи зидарят, Баюн-чи?
– Случвало ми се е – тихо каза Баюн. Рел се беше изправил и с инстинктивно движение дърпаше ръкавите си над лактите.
– Представи си зида на обществото, Баюн. Стои зидарят, нито висок, нито нисък, нито умен, нито глупав, просто верен на неизбежното, като историята. Реди си той тухлите, отрупани до него – обикновени, ежедневни тухли с очукани, но прави ръбове. Попада тухлата в зида – отдолу с хоросана на битовите и семейни необходимости, отгоре с хоросана на развлеченията, и готово! Следващата. Следващата. По едно време в ръцете на зидаря попада някаква тухла, сякаш съставена от две, долепени под прав ъгъл. Здрава тухла, не е за изхвърляне. Оставя я настрана. След малко – друга такава. Настрана. Докато към края на седмицата – а неговите седмици са исторически епохи – се събере цяла купчина. А нашият зидар е грижовен, Баюн! И прави от тях чупка в зида, под прав ъгъл спрямо предишната посока. Защото знае – ако дълго време гради зида съвсем прав, той ще се срути. Нали знаеш, единственият начин да закрепиш лист хартия вертикално, е като го сгънеш…

Продължаваме с шестия и седми ден на Атанас от Олимпиадата в Лондон 2012. Първия ден ходихме на тенис и бокс, втория – на тенис и баскетбол , третия – на плажен волейбол и вдигане на щанги, през четвъртия гледахме спортно ходене и волейбол, петия ден присъствахме надамския маратон, тенис и лека атлетика – а през шестия и седмия ще идем на кану-каяк, волейбол и футбол (с Бразилия!!!

Приятно четене:

Девет олимпийски дни в Лондон 2012

По-бързо, по-силно, по-високо

Ден шести

Кану-каяк, волейбол и футбол

„Съпорт“ за нашите в кану-каяка и волейбола

Шести ден на Олимпиадата и поредното ранно ставане. Щях да пътувам извън Лондон, за да гледам кану-каяк. Гребането (академично и кану-каяк) е още един спорт, който ни е носил слава и медали в миналото, но е пред затриване в България. Времената на Светла Оцетова, Николай Бухалов, Петър Мерков и Румяна Нейкова бяха отминали и единственият ни представител в Лондон беше Мирослав Кирчев, за когото щях да дера гърло в квалификациите на 1000 метра каяк. Гребният канал Итън Дорни (Eton Dorney) се намираше на около 35 км от Лондон и метро до там, естествено, нямаше. Пътуването беше с влак от гара Падингтън (Paddington), a организаторите се бяха погрижили дневната карта за градски транспорт, която вървеше с билета, да важи и тук. Качих се в последния момент, тичайки, за да хвана влака, че следващия беше след 40 минути, а времето все пак е пари (не че съм забогатял от бързане, но все пак…). Във вагона беше претъпкано и трябваше да стоя прав, но пътят не беше дълъг, така че нищо страшно.

Човешкият мозък има навика да прави неочаквани асоциации. Ето, пътувам си във влака, мисля си за мои си неща…за гребане… и неочаквано си спомних как, като студент, с един приятел решихме да се пробваме да участваме в „Минута е много“. Ходихме в студиото, където, преди записа на предаването, се провеждат квалификации и трябва да се пребориш с другите кандидати, за да участваш. И ми се падна въпрос „През коя година е основана международната федерация по гребане“? Шах и мат! С пешката! И въпросът беше отворен, т.е. не като в „Стани богат“ да имаш няколко варианта и, току-виж, си улучил верния отговор. Писах на късмет „1904г.“ (естествено, не улучих), но и не знам каква читанка трябва да си, за да знаеш подобен отговор без да се допиташ до гугъл. Предполагам, някакъв хибрид между Димо Падалски и Румен Пайташев Иначе гледахме „Минута е много“ на живо и слушахме култовите реплики на Пешо Вучков: „Нека да попитаме публиката“ и „Печелите книга от издателство „Слънце!“.

Организацията по придвижването на посетителите беше перфектна. Още със слизането на гарата имаше усмихнати доброволци, които ни насочиха към специалните автобуси за превоз до гребния канал. От паркинга си трябваше ходене през някакво поле, за да се стигне до самия канал, но не те оставяха да скучаеш, тъй като по пътя имаше табелки с интересни олимпийски факти. Единият надпис си беше комично-забавен: на Олимпийските игри в Амстердам през 1928-ма австралийски гребец на име Хенри Пиърс спрял по средата на състезанието, за да пропусне пред лодката си семейство патици и бил изпреварен от съперник французин. Въпреки това, Пиърс си върнал лидерството и спечелил четвъртфиналната си серия, а по-късно – и златния медал в дисциплината.

На пътя към гребния канал имаше и фигура на

олимпийския талисман Уенлок

За него не съм разказвал досега. Поне за мен, това е едно от най-нелепите същества, раждани от човешкото въображение. Вместо да изберат за талисман някое животинче, от организационния комитет лансираха еднооко човече, за което не е много ясно циклоп ли е, извънземно ли е… За капак, при гребния канал се разхождаше и човек, облечен в костюм на Уенлок, за да забавлява децата (или да ги плаши). Иначе, евала на организаторите, и тук не оставяха публиката да скучае. В специална шатра учеха хората как да гребат в симулатор на лодка с гребла. Имаше и игри с публиката и награди за верни отговори.

Снимка за спомен с „извънземното“ Уенлок

На гребния канал Итън Дорни

Трибуните на

гребния канал

(общо за 20 000души) бяха разположени, логично, около финалната линия. За да мина по-евтинджоско, обаче, си бях взел билет за средата на трасето, където няма седалки и гледаш или правостоящ, или седнал на тревата. Опънах скромното ми знаме „Team BG” на земята и зачаках дисциплината на Мирослав Кирчев – 1000метра сингъл каяк. Други българи не видях, но някакъв англичанин дойде и помоли да снима родния флаг. Явно надписът и асоциацията с „Team GB” (британския отбор на Олимпиадата) го бяха привлекли. Серията на Миро Кирчев беше първата за деня. Видях го отдалеч нареден на старта в трицветна бяло-зелено-червена фланелка, но на видео стената го дадоха отблизо. Цайсите му направо къртеха мивки. Изглеждаше сякаш щеше да ходи на 3D филм или се е приготвил за наблюдаване на слънчево затъмнение. „Нищо, важното е да гребе здраво“, казах си наум.

Когато състезателите минаха покрай нас, всички викаха и развяваха знамена – германски, британски, канадски… И аз махах трибагреника и виках с всичка сила: „Давай, Миро!“ (едва ли ме е чул). Не се изложи момчето. Завърши трети и успя да се класира за полуфиналите. Бях приятно изненадан, защото, въпреки традициите ни в този спорт, не очаквах кой знае какво от нашия представител. Не липсваше и екзотика – в серията на Миро Кирчев, имаше гребец на име Джон Утанга – абсолютен турист от Островите Кук, който завърши на повече от минута след победителя. Същото се случи по-късно и със състезател от Самоа в сериите на кану 1000метра. Някакъв сенегалец на име Гай пък ме накара да се сетя за Ибрахима Гай, който играеше преди години в ЦСКА. Дали пък не му беше някакъв далечен братовчед? Не знам, но финишира пети (от общо шест човека) в серията си и пак се класира за полуфиналите, поради липсата на достатъчно състезатели в дисциплината. Трябва да има и такива участници – това си е част от чара на Олимпиадата.

Цайсите на Миро Кирчев ставаха за гледане на 3D филми и на слънчево затъмнение

Джон Утанга от Островите Кук беше върхът на екзотиката в кану-каяка

Още един турист – Гай от Сенегал

Два дни по-късно, в един от безплатните вестници в метрото, прочетох за още един такъв участник-революционер или по-скоро революционерка – Сара Атар. Тя стана първата жена от Саудитска Арабия допусната от собствената си родина до участие на Олимпиада и, макар че завърши на повече от половин минута от предпоследната в бягането на 800метра, целият стадион (80 000души) станал на крака, за да й ръкопляска. Съгласно изискването на исляма, Атар тичаше с кърпа на главата, която да скрива косата, и с клин, който да крие бедрата, а на церемонията по откриването, тя и другата й сънародничка, която представяше Саудитска Арабия, бяха принудени да ходят на видимо разстояние след мъжете в делегацията. Въпреки това, самото изпращане на две олимпийки от Саудитска Арабия в Лондон е важна крачка за хората, борещи се за равноправие за жените в ислямския свят.

„Последна в нейното бягане, но пионер за историята“ – статията за Сара Атар – първата жена от Саудитска Арабия, участвала на Олимпиада

Дойде време и за полуфиналите на 1000 метра каяк.

Отново падна яко викане, когато каякарите минаха покрай нас, а Миро Кирчев направи добра гонка. Започна силно, движеше се дълго време сред първите и до последно се бореше с представителя на домакините Брабантс за четвъртото място, което го класираше за финала. След финиша, от позицията, на която бях, ми беше трудно да определя дали е удържал четвъртата позиция и зачаках резултатите на видео стената. След малко излязоха и гледам Мирослав Кирчев – пети, на половин стотна от секундата зад Брабантс! Диктора не пропусна да съобщи с въодушевен глас, че техния човек продължава, британците около мен ликуваха, а аз се ядосвах – половин стотна, това сигурно са две-три педи! Ама, че малшанс. В интерес на истината, нашето момче беше в по-силната полуфинална серия – първият и вторият по-късно спечелиха златният и сребърен олимпийски медали. Така, че едно голямо браво за Миро, че не се предаде и се бори до последно.

Миро Кирчев (в средата) гребе здраво, но съвсем малко не му стигна за класиране на финал

Нищо вече не ме задържаше в Итън Дорни и поех по обратния път – пеш към автбоуса, с него до гарата, оттам – на влака, и обратно в Лондон. След лекото разорование от пропуснатия шанс за финал в кану-каяка, следващата ми цел беше

волейболната зала Ърлс Корт

Щях да гледам последния мач на националите ни в предварителните групи – срещу Италия. Нашият отбор вече се беше класирал за четвъртфиналите, но при победа щеше да оглави класирането и да избегне мач с най-силните отбори в следващата фаза. Въпреки загубата ни от Аржентина, борбата за челната позиция в групата стана реалност благодарение на супер-, хипер-, гига-, мега-изненадващия успех на Австралия над победителя в Световната лига Полша.

От метро станцията до залата се ходеше по една типична лондонска улица с бели и еднакво изглеждащи къши от двете страни. Улицата беше пълна с волейболни фенове и, както си вървях по нея, чух някой да ме вика на чист български: „Наско, Наско!“. Започнах да се оглеждам и тъкмо си помислих, че нещо изкукуригвам и съм започвал да чувам гласове в главата си, видях познато лице – колега от университета, който от няколко години живееше в Англия. С приятелката му се връщаха от залата. Ходели да питат за билети, защото много искали да гледат нашите момчета, но, за съжаление, нямало. Кратка раздумка („Как си?“ – „Добре!“ – „А ти?“ и т. н.) и – напред към залата.

Earls Court, Лондон SW5, Великобритания

В коридорите на Ърлс Корт мернах Данчо Лазаров – недолюбваният от феновете президент на родната волейболна федерация. Той беше причината звездата на тима Матей Казийски да бойкотира тима и да не е на Олимпиадата. В знак на солидарност с уволнението на Радостин Стойчев, който беше треньор преди Лондон, Казийски обяви, че няма да играе за националния отбор, докато Лазаров е начело на родната централа. И до ден-днешен държи на думата си и не иска да се върне. Един скандал, който бих коментирал просто с думите „Глупава история“. Вместо да сме обединени и да имаме още по-силен отбор с Казийски в състава, вече две години се лишаваме от един от най-добрите си състезатели. Не искам да вземам ничия страна, защото, според мен, и двамата носят вина. Типично по нашенски, никой не прави компромис в интерес на България, а се инатят, като магаре на мост. Лазаров не подава оставка (очевидно, за да не изпусне големия кокал), но и Казийски ми падна сериозно в очите, защото, вместо да си преглътне гордостта и да играе за страната си, излиза, че е нещо като марионетка на Радостин Стойчев и прави, каквото той му каже. Това си е лично мое мнение, разбира се, никого не ангажирам с него.

Цветан Соколов беше част от серията пана „Волейболни герои“ в Ърлс Корт

За щастие, в отсъствието на Казийски, се появи друг лидер – Цветан Соколов, който грееше от огромен плакат на една от носещите колони на залата в Ърлс Корт. В самата зала отново беше пълно с български фенове. Този път гледах отвисоко, но все пак успях да мерна във ВИП ложата Стефка Костадинова с опънат роден трибагреник на седалките пред нея. За разлика от мача с Аржентина, нашите момчета се представиха супер и, макар отделните геймове да не бяха лесни, спечелихме с категоричното 3:0! Най-после да видя някакъв истински български успех на Олимпиадата и след края на мача, родните запалянковци (в това число и аз) дълго озвучаваха залата с „Българи, юнаци!“.

И кака Стефка дойде да подкрепя волейболистите в Ърлс Корт

Блокадата ни срещу Италия беше желязна!

Цецо Соколов с поредна успешна атака

Победата над „адзурите“ означаваше първо място в групата и четвъртфинал не със САЩ, Русия или Бразилия, а със съвсем преодолимия отбор на Германия. Щастлив, реших да остана да погледам малко и от следващия двубой – Великобритания срещу Аржентина, но издържах само до края на първия гейм. Просто нямаше смисъл – волейболът няма никакви традиции на Острова и домакините бяха сформирали отбор специално за участието си на Игрите. Съответно, въобще не бяха равностойни на южноамериканците и закономерно записаха пета поредна загуба.

Родните фенове отново подкрепяха мощно волейболните национали

Нашите се радват на победата срещу Италия и първото място в групата

Нямаше какво друго да гледам, затова се прибрах в хостела да си почина, че на следващия ден ме чакаше яко път – до Манчестър и обратно. Писах на колегата от университета, с когото се засякохме при Ърлс Корт, ако иска да пийнем по бира тези дни, че се видяхме много замалко и набързо. За съжаление, се оказа на работа, а и не живееше точно в Лондон, така че не се получи. Испанчето Давид скитал цял ден в търсене на квартира, но така и не намерил и щеше да остане още в хостела. Аз обаче го напусках рано сутрин, затова разменихме фейсбуци и се сбогувахме още от вечерта.

Ден седми

От Лондон до „Олд Трафорд“

Сутринта, по възможно най-тихия начин, за да не будя останалите, се изнесох, за отида на мястото, където спах първата ми вечер в Лондон – хостелът близо до Хайд Парк. Само си оставих багажа за съхранение и хванах метрото до Виктория Стейшън, а оттам – малко пеш до автогарата (Victoria Coach Station), от която щях да пътувам до

Манчестър

Влаковете в Англия са много удобни, бързи и точни, но пък са и скъпички. Затова пък автобусната компания Megabus е, може би, най-изгодният вариант за пътуване в Кралството. На мен например, пътуването до Манчестър и обратно ми излезе общо 13 паунда, което е почти колкото един автобусен билет от София до морето. В непиковите часове (обикновено при пътуване през нощта), за по-близки дестинации (да кажем, до 200 километра), дори има шанс да хванете от билетите по един паунд. Разбира се, човек трябва да се примири и с някои неудобства, като възможни закъснения и по-малко пространство, отколкото във влак. Ако някой иска да се възползва от услугите им, сайтът им е www.megabus.co.uk. Купуването на билет става онлайн и единствено трябва да си запишете резервационния номер, тъй като го искат при качване в автобуса.

На автогарата имаше доста представители на малцинствата в Англия, а тръгването закъсня с близо час. Мен не ме бъркаше, тъй като мачът беше чак вечерта и си бях предвидил време за възможно забавяне. В автобуса имаше и бразилци с жълто-зелени фланелки и горнища, които, сто процента, също пътуваха за мача. Пътят беше около четири часа и половина, а единствената итересна случка беше, когато спряхме в Ковънтри. Някакъв индиец не беше допуснат да се качи (може би билетът му е бил за друг час, а може би просто не е бил редовен) и викаше и размахваше някакъв лист (вероятно с резервацията му) след автобуса, докато потегляхме. В късния следобед пристигнахме в Манчестър. Автогарата беше в самия център, в непосредствена близост до Arndale – огромен мол, в който буквално можеш да се изгубиш. Пийнах едно лате в Старбъкс, но не се задържах дълго в центъра. Просто година по-рано бях идвал в града и не ме беше грaбнал никак. Даже напротив – стори ми се много сив, скучен и еднообразен, без нещо интересно от туристическа гледна точка. Най-голямата атракция на Манчестър си бяха футболните отбори – от дълги години „Ман Юнайтед“, а от скоро (благодарение на щедри инвестиции от Абу Даби) и „Ман Сити“ се превърна в сила. Футболният туризъм е сериозно застъпен най-вече в „Юнайтед“, на чиито домакински мачове редовно има фенове от всички краища на света, дошли специално, за да гледат на живо любимия си отбор. Година по-рано и аз се влях в туристическия футболен поток, но само за тур на „Олд Трафорд“. Поради тази причина, знаех отлично как да стигна до стадиона и нямаше нужда да питам някой местен.

Преди година, преди да дойда в Манчестър, си мислех, че града има метро, тъй като открих транспортна система с името Metrolink. Оказа се подвеждащо. На място установих, че Metrolink всъщност е трамвайна система. Трябваше да хвана трамвая в посока Altrincham по жълтата линия, но същото направиха още доста хора и пътуването не беше от най-приятните – мотрисата беше претъпкана с англичани, корейци, бразилци…

Всички слязоха на спирка

„Олд Трафорд“,

намираща се на няколкостотин метра от стадиона. До него се стигаше пеша по дълъг и прав път, който отначало носи името Уоруик Роуд, но, с приближаване към съоръженито, се превръща в „Sir Matt Busby Way”, наречен на един от великите мениджъри в историята на Манчестър Юнайтед – Сър Мат Бъзби. Отляво и отдясно е пълно с барове, на които се веят клубни знамена на английския колос. С приближаването към стадиона тълпата се сгъстяваше. Бразилците определено бяха мнозинство, но имаше и атрактивни корейски фенове. Атмосферата беше приятелска, като за празник, а пред главния вход, който беше украсен с олимпийските кръгове, някакви корейци танцуваха сред кръг от хора.

На път към „Олд Трафорд“ по „Sir Matt Busby Way“

Част от атрактивната бразилска агитка

Корейци във вихъра на танца пред главния вход на „Олд Трафорд“

Купих си за спомен шал с надпис

„Бразилия – Корея“

и датата на мача и почнах да се оглеждам за входа, през който трябва да вляза. Оказа се, че има специални мерки за сигурност и първо трябва да се наредя на отделна опашка за проверка на чантата ми. След щателен оглед, я запечатаха в специален найлонов плик, който нямах право да отварям до влизането в стадиона. Целите бяха две. Първо – гардовете на входа да се занимават само с претърсване на хората, без чантите им (които трябваше да са проверени предварително), и второ – да не се трупат опашки по входовете. Въпрос на организация!

С шалчето за спомен почти до терена

Малки фенчета на бразилския защитник Рафаел, който играе за местния „Манчестър Юнайтед“

След като влязох, не можех да се нарадвам на мястото си – на третия ред, точно зад оградата отделяща публиката от терена. Бях толкова близо до терена, че докато резервите загряваха, можех да ги наплюя (не че съм имал намерение да го правя). Седалката ми беше на Южната трибуна (South Stand), а отсреща беше „Sir Alex Ferguson Stand“, която беше преименувана на името на Сър Алекс Фъргюсън няколко месеца по-рано. Малко преди началото, публиката започна да заема местата си, но стадионът така и не се изпълни до краен предел. Друго щеше да е, ако британците не бяха отпаднали от Корея с дузпи… Въпреки празните места, които зееха по трибуните, не липсваше колорит – бразилски фенове думкаха на барабани, а други танцуваха самба.

Самба на „Олд Трафорд“

Трибуните така и не се изпълниха до краен предел

Бразилия може и да е ставала пет пъти световен шампион по футбол, но интересното е, че никога не е печелила олимпийската титла. Именно, в преследване на тази цел, в олимпийския състав на Бразилия бяха викнати няколко утвърдени имена, а за треньор беше определен Мано Менезеш, който по принцип подготвяше основния състав на „Селесао“ за Мондиал 2014. Корейският отбор ми беше тотално непознат, докато при „кариоките“ бяха бъдещата звезда на „Барселона“ Неймар, защитникът на „Реал“ (Мадрид) Марсело, Тиаго Силва и Пато от „Милан“, известният с топовния си шут Хълк…

По време на мача научих и за съвсем пресен трансфер. На съседната седалка, някакъв англичанин каза на човека до него: „Челси току-що платиха 20 млн. паунда за играча с номер 10“. Играчът беше Оскар, който в момента е основен играч в „Челси“ и го следих с любопитство през целия мач. Много ми бяха интересни и изявите на Неймар, който още играеше в родината си, но вече беше нашумяло име в Европа.

Време е за химните на Корея и Бразилия преди мача

Оскар – новата скъпа покупка на „Челси“

Неймар – бъдещата звезда на „Барселона“

В срещата изненада нямаше.

Корейците бяха равностойни само в началото на мача, но рухнаха след първия гол във вратата им, дело на неизвестния, поне за мен, Ромуло. След това Бразилия се забавляваше и с лекота спечели с 3:0, а още по-неизвестен за мен беше авторът на другите две попадения – Дамиао. Малко ми беше чудно, че хора като Хълк и Пато, които са си имена в Европа, бяха резерви (Пато все пак влезе през второто полувреме), но предположих, че бразилският селекционер ги пази за финала. Няколко дни по-късно се състоя и мачът за златото, но „кариоките“ отново останаха без олимпийска титла, надхитрени с 2:1от Мексико. Така, за Бразилия остана да чака с надежда следващата Олимпиадата (в Рио през 2016-та), на която ще е домакин. Преди това южноамериканците ще се надяват да спечелят световната купа, чиито финали също ще се проведат също в родината им това лято. В преследването на желаните трофеи обаче няма да участва Мано Менезеш, който беше уволнен няколко месеца след Игрите в Лондон.

Бразилците ликуват след първия гол срещу Корея. Нямаше как да знаят, че на финала ги чака загуба от Мексико

Резервите на Бразилия Гансо и Пато загряваха толкова близо до мен, че можех да ги наплюя…, но не исках :)

Наставникът на Бразилия Мано Менезеш, който загуби поста си няколко месеца след Олимпиадата

След мача ме чакаше бавно ходене с огромна тълпа до трамвайната спирка. Малко преди спирката полицай отклоняваше хората, викайки: „To Altrincham – keep right! To Manchester city centre – keep left!“ (“За Олтринкъм – надясно! За центъра на Манчестър – наляво!“). Реших да проявя британско чувство за хумор (атмосферата беше весела след мача) и се провикнах: „And which way to London?” (“А за Лондон накъде?“). При това „боби“ обаче явно нямаше грам място за шеги, защото така пронизително ме изгледа, сякаш щеше да ме убие с поглед. На трамвайната спирка имаше строг ред и, за да не се натрупват хора на перона, полицаи (т.нар. „бобита“), пускаха хората на порции. Някакъв пиян и гол до кръста англичанин се опита да мине отстрани, но беше хванат от две ченгета, които, след кратък диалог, му извиха и закопчаха ръцете зад гърба и го откараха нанякъде. Предполагам, че го очакваше бърза присъда за нарушаване на обществения ред. На Острова органите на реда въобще не се церемонят с такива.

След доста чакане, пратиха допълнителни празни мотриси за извозване на феновете и се добрах отново до центъра. Бях ужасно гладен и минах за сандвич през една от веригите за бързо хранене. Имах повече от три часа до нощния автобус за Лондон, но не смятах да се шляя по улиците, тъй като забелязах на няколко пъти залитащи, неособено трезвени и потенциално конфликтни индивиди. Затова се добрах до автогарата и се паркирах на една седалка в чакалнята с надеждата времето да мине по-бързо. Трябва да призная, че когато се опитваш да дремеш седнал, на неудобна седалка, а студът се процежда в костите ти, въпреки, че си със закопчано яке, времето едва пъпли. В крайна сметка, автобусът дойде навреме, успях да поспя по пътя, а рано сутринта бях обратно в Лондон.

Очаквайте продължението

Автор: Атанас Стратиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Лондон – на картата:

Лондон

Още пътеписи от близки места:

1. Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (5): Най-бързото бягане в историята
2. Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (4): Мач на „лъвовете“ и спортно ходене пред Бъкингамския
3. Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (3): На косъм от BG медал в щангите
4. Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (1): Тенис и бокс
5. Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (2): Уилям, Кейт, Джокович и мач на „Дрийм Тийм“
6. До Театъра на мечтите и обратно (Old Trafford)
7. Лондон – пролетни впечатления (1)
8. Лондон – пролетни впечатления (2)
9. Оооооооооообичам Лондон!
10. Look left, look right или за това как прекарах седем незабравими дни в Лондон (2 Част )
11. Към Европа с влака (5): Лондон
12. Лондон с Пепеляшка (1)

Вероятностността да сварите Обердан Катани на маса с карти кореспондира пропорционалистично на звука от тракане на чипове и дрънкане на чаши експоненциално и коректно, акуратно (ако госпожа спортната министърка позволи да я цитираме екзактно). Отговорът на загадкатаот миналата седмица, предизвикала вълни от вълнение (ок, ок, спираме) сред милионната аудитория на Три корни – 3 лайка и един месидж във Фейса, акхъм, обаче може да промени картинката.

Накратко, понеже знаем, че мишката ти трепери нетърпеливо – Кампионе дизайнерски проект на Лоуренсо Куня (португалец, фен на Спортинг, ама не на Дрищяно, а на Балъков и Йорданов), в който участват над 100 илюстратора. В крайна сметка се очакват 3 тестета карти, сред които ще има и вдъхновени от Христо и….. Трифон.

Иначе Йордан “Левски” Лечков е нарисуван от Меган и Лизан от Южна Африка по предложение на Лоуренсо и си го харесали, защото “he sorta looked like a lumberjack.”

Не говорим за “лайкване, чекване и шерване”, а за неща, които правите във физическото присъствие на тези, с които сте, примерно – игра на кърлинг или свирене на фагот. Ние, да кажем, много обичаме заедно да организираме форуми като Форум Заедно.

1. Да хапваме

Художник: Алберто Удерзо

Въпреки че това тук не е класация, нямаше как да не започнем с основното. Едва ли някой ще отрече, че да се събереш с приятели или роднини на вечеря е едно от най-топлите явления на планетата. Ако преди това си сготвим заедно, а след това вуйчото, който си мисли, че може да свири и да пее, се окаже изморен и си легне, ще сме на крачка от пълната хармония.

2. Да пийваме

Хип, хип, ура!
Художник: П. С. Кройер

Нарочно го разделяме от предната точка, понеже пийването, което върви с хапването, е съвсем различно от „абе, я да се съберем да си пийнем както трябва“. Отговор на въпроса „Kак трябва?“ все още не е даден, въпреки многобройните опити и изследвания в областта, включително и от страна на част от нашия екип. Факт е обаче, че пийването е нещо като космически медиатор, както и основен принцип на заедността.

3. Да отидем на палатка

Плажът в Данар.
Художник: Кларенс Ганьон

Една форма на съвместно преживяване, която носи в себе си допълнителен заряд спрямо горните две. Най-малкото защото обикновено ги включва в себе си. Къмпингуването предполага един малко по-дълъг прериод, в който общуването минава на едно ново ниво, а хората се сближават и сплотяват (особено късно вечер в палатката).

4. Да гледаме звездите

Звездна нощ.
Художник: Винсент Ван Гог

Тази и следващата точки са един вид подточки на предишната, тъй като по време на диво къмпингуване сме лишени от някои достижения на цивилизацията, като телевизия и компютър. Ето защо сме принудени да се справяме с подръчни средства – звезди, луна. Препоръчително е гледането на въпросните космически обекти да се съчетава с държане на нечии ръце.

5. Да запалим огън

Упа Упа
Художник: Пол Гоген

По време на пикник или диво къмпингуване огънят има мултифункционална употреба – на него се готви, служи за осветление вечерта, ползва се за гледане (особено в облачна нощ, виж точка 4), както и за побутване с пръчка при неловките паузи. Огънят държи насекомите надалеч, но за сметка на това има вълшебна притегателна сила за хората. Искате ли да съберете всички присъстващи, просто запалете огън.

6. Да гледаме филми

TV Buddha
Художник: Nam June Paik

В идеалния вариант – да гледаме един и същи филм.

7. Да пием кафе

Нощни птици.
Художник: Едуърд Хопър

Според много теоретици кафето е причината една голяма част от хората да се събуждат всяка сутрин, но това не значи, че непременно сте с някого в този случай. Вярно е, че сутрешното кафе може да бъде и самотно занимание, обаче всички знаем какво значи да седнеш с приятелка на кафе и да си побъбриш 7-8 часа.

8. Да си държим ръцете

Художник: Антонис ван Дайк

Това вече го споменахме като съпътстващ елемент, но тук го извеждаме в носител. Държането на ръце (или други прилежащи крайници) е важно за пълноценното общуване и задължителен фактор за здравото съвместно съществуване. Може да се практикува навсякъде (специално ръцете, нали), а съпроводено с леко премрежен, впит в очите на другия поглед има чудотворно въздействие и разрешава почти мигновено всякакви житейски недоразумения.

9. Да се гушкаме

Художник: Густав Климт

Нещо като подобрена версия на държането на ръце. Забележка: Ако не желаете да сте заедно с някого, в никакъв случай не го гушкайте. Гушкането е върховната форма на заедност и нерядко около девет месеца след него се налага да гушкате и още някого.

10. Да отидем на Форум Заедно

По тази точка очаквайте скоро (във вторник) по-обстоен преглед, но засега ви казваме, че ще има изключителни разказвачи, както и музика, песни (и то не от нечий вуйчо, който си мисли че ги умее), хапване и пийване, накратко – една голяма част от изброеното до тук. Позволено е и държането на ръце, както и гушкането в по-безобидните му варианти.е

—

Форум Заедно е на 27 април.
gorichka.bg/zedno
Идвайте!

Не за първи път в BB-Team става въпрос за кросфит и какво представлява, какво се целии как се структурират тренировките. Дори си имаме статия с примерен подход за старт на кросфит тренировки (Започване на кросфит тренировки). Да не говорим, че отделно от раздела "Кросфит"има огромна база данни във форума към сайта (теми от форума за кросфит).

Въпреки това редовно получавам съобщения от типа:

"Четох/гледах/чух за Кросфит и съм впечатлен/а. Искам да започна. Какво да правя?"

Наглед прост въпрос, но изисква по-сложен отговор. Кросфит е... един от пътищата. За мен той е по-правилен, но това не го прави автоматично най-добрия за вас.
Защо? Нали всеки можеше да се занимава с кросфит?

И да, и не. Физически всеки може, вярно е. Има си начини за скалиране и модифициране на тренировъчните комплекси, така че да станат достъпни за всеки, без значение от нивото (вижте статия "Модифициране на кросфит тренировките").

Но само по себе си практикуването на кросфит няма да ви направи елитни спортисти, така както ходенето на училище не ни прави автоматично умни и интелигентни. Да, той може да подобри значително атлетическото ви ниво, но само ако вложите достатъчно от себе си. И нека подчертая дебело – ако го правите умно. Не че това не е валидно за всичко, с което се занимаваме...

Не по-малко важно и дори с приоритет, според мен, е не това дали си силен, координиран и издръжлив, а каква е психиката ти. Кросфит е за хората, които обичат предизвикателствата, които не се задоволяват с постигнатото и непрестанно се опитват да надскочат моментните си възможности. Ако това ви се струва прекалено, ненужно и "опасно", ако предпочитате умерено до леко натоварване, то кросфит не е за вас.

Ако целите ви се изчерпват с тунинговане на външния вид, без оглед на подобряване на КПД-то на "двигателя"– кросфит не е за вас. Има си други оптимални и доказано работещи методи за това.

Ако целта е повишаване само на един от параметрите (само сила или само издръжливост, експлозивност, координация, баланс и т.н.), то отново кросфит не е оптималното за вас. Не че няма да достигнете до търсения резултат, но ще отнеме значително повече време и усилия.

"Гледах финалите на Кросфит Игрите. Тези хора са зверове! Искам да тренирам като тях. Искам да съм "машина"!"

Честно, аз също го искам. Но годините опит в тренировки и състезания ми нашепват малко по-различна реалност. Аз, а вероятно и повечето от вас вероятно нямаме "зверската"генетика, да не говорим и за "зверската"суплементация. Може би ще вложим колкото можем в тренировки, ще заимстваме от звездите, ще спазваме режими и да, ще станем по-силни, по-издръжливи, по-..., по-..., по-... но едва ли ще се класираме за Игрите. Е, дай Боже някои от нас да успеят! Повечето ще станем машини, но от по-малък калибър. Това в никакъв случай не трябва да ни спира. Напротив! Просто е реален поглед над нещата.

"Какво да правя тогава? Фитнес или кросфит?"

Стой! Тук въпросът е сгрешен. Кросфит Е фитнес. Даже някои го наричат "Спортът на фитнеса".

Но тогава защо фитнес тренировките ми се различават коренно от кросфит комплексите?
Защото няма един-единствен правилен път. Да не говорим, че много малко трениращи и дори треньори наистина са наясно какво и как. Нали не очаквате значим прогрес със 16000 серии за бицепс и едва 3-4 серии клекове седмично (ако въобще има клекове в програмата.)? Често целта е една, но подходът е различен.

"Какво ми остава тогава?"

Сещам се веднага за една тв реклама преди години на военните училища в България – "Опитай! Стани мъж!"Шегата настрана, но докато не опитате, няма как да разберете дали е "вашето"натоварване. Единственото абсолютно сигурно е, че няма човек, който да не се почувствал щастлив от усещането за нарастваща сила, издръжливост и от подобрената визия.

Дали ще го постигнете с кросфит или друга методика е без значение – всички ние имаме нужда от сериозно системно натоварване, за да се чувстваме добре както физически, така и психически и емоционално.

Европейската комисия публикува четвъртия годишен доклад относно прилагането на Хартата на основните права на Европейския съюз.

Според Комисията значението и важността на Хартата  нарастват: Съдът на Европейския съюз все по-често прилага Хартата в решенията си, а националните съдии осъзнават все по-добре въздействието на Хартата и търсят насоки от Съда на Европейския съюз.

В прессъобщениетоизрично се посочварешението по делото Åkerberg Fransson– заслужава си да бъде посочено – според което:

На следващо място, що се отнася до последиците, които националният съд трябва да изведе при противоречие между разпоредби от вътрешното му право и гарантирани от Хартата права, съгласно постоянната съдебна практика националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на нормите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на тези норми, като при необходимост сам вземе решение да не приложи национална разпоредба, която им противоречи, дори тя да е приета впоследствие, без да е необходимо да изисква или да изчаква премахването на тази разпоредба по законодателен или друг конституционен ред.

• COM(2014) 224 final: Доклад за прилагане на Хартата 2013(96 kB)
• SWD(2014) 141 final part 1/2: Работен документ 1(2 MB)
• SWD(2014) 141 final part 2/2: Работен документ   2(2 MB)
• SWD(2014) 142 final: Доклад за равенството между половете 2013(874 kB)

темата за децата в институциите. децата без родителска грижа. изоставените деца. невидимите деца на България. болна тема.

преди 10-тина години бяха 12 000, после станаха около 8 000 (когато снимахме Целувка за лека нощ), в момента официално са около 4 000. но темата ще е болна докато не останат наприме 400. а и тогава ще боли. имаме доста още работа да свършим. и да, едва 30-35% от тях са от ромски произход.

тези дни имах шанса да срещна хората, работещи в SOS Детски селища Българияи да разбера от тях подробности за това как работят, как се случват при тях нещата. защото да живееш в семейство е много по-добре от това да си в дом. да получаваш адекватна грижа, любов, подкрепа.

SOS Детски селища е проект, който тръгва от Австрия през 1949-та, когато има много майки и деца, без бащи, след Втората световна война … и до днес, въпреки че сме далеч от “големите” войни сме в ситуацията да имаме нужда от подобен род организация, която разпростира дейността си в 133 държави от целия свят.

днес в България има две селища – в Трявна и в Дрен. средно по 60-70 деца има във всяко селище. в семейства със средно 5 деца всяко. организацията е лицензирана от Агенция за закрила на детето и Социалното министерство. от 2007-ма освен майка всяко семейство има и баща. всички са сертифицирани приемни родители, организацията започва дейността си у нас през 1993 година. отделно се грижат и за своите студенти, които към момента са 36.а общо обгрижените на различните възрасти деца са над 700 в момента.

Дани, който е инициатор и провежда заедно с Люпчо велообиколката на Балканите, вече работи в София. казва, че има 16 братя и сестри – толкова са минали през семейството му. чувства ги близки всичките. грижи се за майка си, посещава ги редовно.

кое в историите за SOS Детски селища ме впечатли най-много ли? това, че на празниците там се събират всички заедно и празнуват в големите си семейства, с много усмивки и любов. не знам дали знаете, но празниците са най-тъжното дни в “нормалните” домове за деца лишени от родителски грижи, защото тогава там е най-празно, само с дежурни лелки.

как се издържа подобна организация? за момента имат 30% от фирми и дарители в България, 15-20% от държавни субсидии и останалото – от чужбина. и да, имат нужда от повече подкрепа от всички нас.

дори само с 5 или 10 лв дарение на месец човек може да стане SOS приятел и да помага. лесно е. подробностите са на сайта им sosbg.org

—
писах още за: Исус от Враца, Исус от Долна Баня, и Васко от Долна Баня, за помалко деца в домовете, да заспиш без целувка за лека нощ