Мнозина сигурно дори не подозират, че „Ричард III“ е пиеса на Шекспир или че дори съществува. Тя не е от най-познатите или поставяни пиеси, макар и да започва с небезизвестното „сега е зимата на нашето недоволство“…
Не съм гледал предишното поставяне на пиесата на българска сцена от Вили Цанков, но имах възможност да гледам какво са направили проф. Пламен Марков и трупата на варненския театър.
След недоразумението, наречено „театрална реформа“, която, вместо да ревизира начина на функциониране преди всичко на министерството и изчистването на Авгиевите обори там, вместо из театрите, след всички последвали от това проблеми във Варна, изглежда варненският театър е успял да се стабилизира, трупата да се мотивира и събере около проф. Марков и заедно да направят продукт, който до такава степен вниква в труда на Шекспир, че достойно може да е на сцената редом до спектакъла на Кралския шекспиров театър. И съвсем заслужено е номиниран за 4 награди Икар (очаквам и поне 4 за Аскеер!).
„Обидно е орлите да са в клетка, когато мишеловите летят.“ —Лорд ХейстингзИсторията е доста далечна за българския зрител и пълното ѝ разбиране (ако е нужно) изисква познаване по-подробно на историята на Англия. Иначе действието се завихря около „два рода
„Стани какъвто искаш се, или предай на смърт тоз, който си, щом тоз, който си, не ти доставя радост!“ —РичардДоколкото чета, обикновено Ричард е представян като злодей. Трудно е, обаче, с режисьорската концепция на проф. Пламен Марков да се отсече категорично – неговият Ричард е едновременно жесток и циничен, но и същевременно интелигентен, гъвкав, решителен. Границата между добро и зло е размита, героят преминава от едната в другата плоскост, давайки възможност на зрителя сам да избере за себе си какъв е. Умишлено липсва натрапчената категоричност, по-интересно е да бъдат изследвани различните човешки състояния в търсенето на фината граница между добро и зло.
Обичам такъв театър. Обичам такива решения, които не предлагат отговорите на готово, а те оставят да се главоблъскаш. Но за да се случи това не е достатъчно само режисьорското решение, важно е и актьорите на сцената така да изградят пред зрителя образа си, че той, зрителят, да им повярва, да ги остави да го водят в изследването и в намирането на (евентуално) правилния отговор.
„Ричард III“ предлага това. И докато мащабният проект на Младежкия театър „Кола Брьонон“ от Ромен Ролан на режисьора Владимир Люцканов1 е всъщност прекрасен моноспектакъл на Малин Кръстев с участието на цялата трупа на Младежкия театър, тук имаме безупречния Стоян Радев, но не в моноспектакъл, макар мащаба на ролята, която прави, а като водещата фигура в спектакъл, който включва над 30 действащи лица. Михаил Мутафов, Гергана Плетньова, Пламен Димитров, Валентин Митев, Пламен Георгиев, Свилен Стоянов, Владислав Виолинов, Николай Божков, Благой Бойчев, Илиян Марков, Александър Андреев, Мария Гинкова, Веселина Михалкова, Биляна Стоева, Александър Александров… всички с достойно присъствие на сцената с плътни и живи образи и персонажи, които не просто допълват, а са наистина част от действието и историята.
Но това, което направи Стоян на сцената, беше изумително, впечатляващо, жестоко, велико… може и не точно в този ред. Рядко имам възможност да видя артист, който до такава степен да е в хармония и разбиране на персонажа си, да диша и живее с него с цялата си убедителност. Весел и закачлив, но и същевременно съсредоточен и донякъде притеснен преди спектакъла, когато го видях и пушихме цигари и пожелах „на добър час“ и съвсем различен – изцеден, уморен, пребит, убит2. Това трябва да се случва по-често в театрите, по-често трябва да ставаме свидетели на такова сцепление между артист и ролята, ако искаме родния театър да бъде успешен.
Хареса ми несъществуващия инак колективен образ на Джейн Шор (Даниела Викторова) – изглеждаше съвсем правдоподобно и логично, оправдано на сцената. Интересно стояха и трите вещици от „Макбет“, които пророкуваха съдбата на домогващите се до короната.
Аплодирам идеята в спектакъла да участват деца и младежи, а не просто по-младолики професионални артисти – децата имат свое, различно обаяние, а и усещането е различно, когато играе дете/младеж.
А на сцената, благодачрение на Мира Каланова, всичко изглеждаше красиво – странните на пръв поглед костюми-рокли, ушити от материи, които отблизо изглеждат странно, но под светлината на прожекторите блесват с цялата си прелест, и няма как да не харесаш, сценографията, в която няма как да не припознаеш Тауър (Бридж), която на всичкото отгоре е и подвижна, за да допринася за по-доброто приемане на действието. И музика на Калин Николов, която абсолютно точно допълва цялостта на представлението, което премина гладко и стегнато, премерено, без излишно разтегляне, без да бъде набързо претупано.
Направи ми впечатление, че в салона бяха доста от актьорите на театъра (особено по-възрастните); там беше и директорът. И, доколкото успях да усетя, им хареса какво са гледали, какво се е получило след титаничния труд във Варна. Това доскоро не се случваше при чуждо гостуване и на фестивали. Но пък за сметка на това пък сякаш пловдивската публиката не успя да разбере какво гледа, какво ѝ се случва, защо. Почти липсваха реакции и разбиране на действието. Нямаме театралната култура, нямаме театралната публика за такива представления. Пловдивският театър отглежда (почти насилствено) друга порода театрална публика. Представления като това не може да вирее на наша почва. То ще бъде убито от най-ниЗко ниво. Пловдив може и да иска да е (европейска?!) столица на културата, но преди това да се случи наистина, трябва пловдивчани да получат сериозна доза култура, да бъдат възпитани в нея, да се научат да са в хармония с нея, да я приемат и разбират. Иначе начинанието е обречено на тотален неуспех. Независимо кой и колко силно се напъва.
Можете да изгледате кратък трейлър от представлението, можете да разгледате и купища снимки от него, но те със сигурност няма да успеят да разкрият размаха и мащаба. И, ако имате възможност, гледайте го във Варна, на сцената, където е поставено, защото няма да сте свидетели на компромиси. Гледайте го сега, защото след време ще влезе в учебниците!
Не изпускайте възможността да бъдете част от Ренесанса на Варненския театър.
А аз най-сетне успях да се запозная лично и да си поговоря „на живо“ с Владисла Виолинов, с когото се познаваме онлайн от доста време, но все се разминаваме офлайн. 
Е, не можахме да пием биричка или кафенце, ама следващия път – със сигурност
Използваните снимки са от архива на представлението във Варненския театър