…
Разчиствам в апартамента на мама. Бавно, тягосно, с прекъсвания… Всяка книга трябва да мине през ръцете ми, всяка бележка, всяко листче. Ценни и безценни спомени са натрупани между чернови, стари разписки и изрезки от вестници. Намирам неща, които съм забравила и не откривам други, които зная, че би трябвало да са там.
Вчера ми попадна една от любимите ми нейни гравюри. Беше правена в средата на 60-те години за вестник „Литературни вести”, който за времето си позволяваше по-разчупена линия както в текстовете, така и в илюстрациите. Не просъществува дълго.
…
Мама е завършила Художествената Академия.
Когато й е дошло времето да следва, а това било през 1946-та, нещата били вече трудни. Тя имала „лош произход” – дъщеря на царски офицер (макар и без прегрешения) и внучка на богат земеделец от Видинско. Както по-късно се смееше – „ако не беше дошъл 9-ти септември, щях да си завърша нещо практично – я агрономия, я нещо подобно и животът ми щеше да е съвсем различен”. Само че все нещо „идва” и животът ни не е това, което сме си представяли.
За мама най-голямото удоволствие бе да чете. Цял живот тя четеше алчно (странна дума за четене) и настървено всякаква литература – класическа и модерна – романи, поезия, фентъзи, кримки… история – спомени, трудове, краеведчески изследвания. В по-късните години самата тя прописа и то наистина добре, но предимно журналистически материали, свързани с миналото – близко и далечно. Излезе и документалната й книга „Делото Ана Симон”.
Защо не е следвала филология или история, не зная. Записала Академията, но се оказало, че „рисуването ми е било приятно само до момента, в който стана професия. Не е така само с истинските художници. Имах дарба, дори превъзхождах мнозина и от момчетата, но го правех защото можех, без това можене да ми носи радост”… Това го каза много години по-късно, а тогава едва ли си е давала сметка. Ето я усмихната в разрушена София през април 1948-ма с колеги (най-вляво е художникът карикатурист, илюстратор и аниматор Милко Диков, все още жив, здрав и рисуващ).
…
Ето и част от курса й. Ще ги опиша, така както мама ги е описала, защото повечето от тях с годините станаха известни, а днес позабравени.
„Прави: Георги Ножаров, по едно време работеше в театъра. До него съм аз (т.е. майка ми), Жени, Веса Краваева, Здравка, Тодор, Христо Нейков (братът на Атанас Нейков), Милка Нейкова (съвпадението на имената е случайно – б.м.).
Седнали: Жана Костуркова, Мана Парпулова (която се оказа далечна роднина на татко или както казват – „светът е малък” – б.м.), имената на мъжете не помня, но крайната седнала руса студентка се казваше май Ана и беше любовница на Любомир Далчев, после се омъжи за него”.
…
Преподаватели по това време в Академията са Илия Бешков, Любомир Далчев, Д.Б.Митов, Николай Райнов, Владо Рилски… Някои от техните подписи разчитам в студентската й книжка.
След като ме ражда й откриват туберкулозен инфилтрат и се налага да прекъсне. Смятайки, че това ще е окончателно, мама не си дава труда да оформи документите си, а просто се самоотлъчва. Отървава се от болестта лесно, но явно не бърза да се върне в Академията. Затова когато през септември 1955 година решава да довърши образованието си, се налага отново да се яви на конкурсен изпит и да повтори всичко отначало. Отново в „Графичния отдел”, отново специалност „Плакат”, но след трети курс прехвърля „Графика и илюстрация”. Големите имена сред преподавателите вече са се позагубили, но затова пък сред новите й колеги талантите не са малко, въпреки строгия идеологически подбор – Иван Вукадинов, Асен Старейшински, Петър Рашков, Сашо Сертев, Иван Кенаров… Има техни общи снимки, но това вече е друг разказ.
След като завърши Художествената академия мама започна да работи „на парче” – рисунки по вестници, илюстрации, корици, заглавки… Рядко беше доволна от работите си и почти не пазеше нищо свое.
Ето още една илюстрация на майка ми – отново за „Литературни вести”, към откъс от книгата на Стефан Продев за младия то ли Енгелс, то ли Маркс.
…
Освен литография и цинкография, правеше опити и в цветната линогравюра. Участваше в общи художествени изложби, работите й имаха успех, но тя все не беше доволна. Така се стигна до една изложба в залата на „Гурко 1”, в която колегите й сложили нейното „Хоро” на фронталната стена, така че да се вижда добре още от входа. Мама отишла няколко часа преди откриването, обиколила, решила, че нейната работа не е достатъчно хубава, особено на нивото на другите, свалила я и си тръгнала, оставяйки празно място.
Така се отказа от рисуването и скоро след това започна работа като художествен редактор в „София Прес”…
А „Хоро”- то го няма никъде и вече не се надявам да излезне от някой куп със спомени.
