есето ми е включено в сборника “проект смърт”
малко след издаването на книгата си отидоха мои близки хора
- - -
Не е лесно да се говори сериозно и честно за смъртта. Сякаш и опитът за това е често непосилен. Зная, че няма да стигна далеч в него, не умея към този момент да ходя на по-дълги разстояния, краката ми не са укрепнали, сърцето ми не е привикнало към баналността на болката, походката ми в живота и по листа е недодялана и скована, не съм се отпуснал и не плувам по или против течението нито на действията, нито на думите, не съм потънал безвъзвратно в тяхната свобода и отговорност. Това, че съвсем буквално не се научих да плувам, не помага. В помощ ми е съществената подробност, че други са говорили и че имам потребност да ги слушам и да им благодаря за описанията и напътствията. Без значение дали са били предназначени за мен.
Защото, ако трябва да се говори за смъртта без заобикалки, ирония и преструвки, без сълзливи желания, капризи и пазарене, ако трябва да се говори откровено, а това почти винаги е равно на апокалиптично, то е редно да се започне оттам, че никой не ни дължи нищо. Нито вселената, нито слънцето, нито хората, нито боговете, тази непотвърдена мълва, разпространявана безспир през всички времена. Ние сме безсилни и безпомощни. Животът, колкото и да е жестоко, ни дължи единствено смърт.
Ножът на неизбежната смъртност винаги е опрял до кокала, без значение дали си пеленаче, влюбен тийнейджър или Нобелов лауреат с алцхаймер. Човек умира сам, освен ако не се повтори масовото изчезване на динозаврите, когато преди шейсeт и пет милиона години метеорит или комета с диаметър десет километра ударил планетата със скорост шейсет пъти колкото тази на куршума и с температура по-висока от тази на повърхността на слънцето. Времето от навлизането в атмосферата до взрива, удара и преобръщането на континентите като палачинки в тиган е една секунда. Няма удобен момент за новини и паника преди колективния край. Но ако това продължава да не се случва, то човекът ще продължава да умира сам, макар че, ако сме склонни да придадем образ на смъртта, то тя, да, му прави компания, която, уви, поне в повечето случаи, не е особено желана или приятна. Смъртта си върши работата безотказно и неповторимо. Ефективостта й е всеизвестна. Бих купил нейни акции, ако ги имаше на борсата. Това би била една стабилна и предвидлива инвестиция, защото смъртта не почива. Движи се постоянно, в града тя вещае бъдещето изчезване на града, в полето тя е отсъствието на поле, където и да е, тя е това, което липсва. Когато тя върви, разделя въздуха и той се намества, за да изпълни изплашеното пространство. Всеки си има причина за движение. Една от нейните е да оформя живота и да го прави смислен, друга причина за хода й е да го прави безформен и безсмислен.
Тя слага рамки на престоя на тялото и съзнанието ни. Човек е редно да се чувства длъжен да сложи колкото се може повече ценни мисли и действия от себе си между рамките, въпреки хаоса и случайностите, които го движат непредвидимо и без негово съгласие наляво, надясно, нагоре и надолу, но рядко по смислен маршрут. Това може да се възприеме като дълга агония или като просто и прекрасно упражнение, в което трябва да хвърляш сили, без да очакваш награда накрая. Дори в приказките се казва, че най-малкият син и принцесата живели щастливо до края на дните си. Никой автор не споменава, че героите яли, пили и се веселили цяла вечност, срокът е ограничен до три дни, което не е чак толкова малко.
Ден, след като станах на двайсет и пет, прочетох интервю със Стивън Хокинг, който поради заболяването си очаква смъртта да дойде по всяко време през последните четирейсет и девет години. Не мисля, че възприема цялото това време като агония, нито, че се самосъжалява за нечовешките усилия, които му коства всяко едно обикновено действие, a обективно погледнато, той е неспособен на повечето всекидневни дейности и въпреки това не се е примирил, не е седял апатично в ъгъла, за да чака неизбежното и да се страхува от последния мрак. Сторил е съвсем друго нещо. Лимонът в Китай символизира смъртта. Стивън Хокинг е направил най-доброто, което може да направи и всеки друг. Направил е лимонада от своята порция лимони и продължава да отпива с гордо смирение от нея. Най-доброто, което можеш да направиш в собствената си рамка и възможности, е напълно достатъчно. Не мисля, че има някой, който води прецизни счетоводни сметки за действията ни, освен собствената ни съвест и чувството ни за справедливост. Важно е, ако не дойде внезапно последният момент, а ако има все пак някакво предизвестие, да не се съжалява за изгубеното време. Човек се ражда всяка сутрин и умира всяка нощ и има достатъчно часове през деня за изключителни думи и действия, които е по-добре да не се отлагат, защото не се знае кога е крайният срок.
Няма надежден гаранционен срок на тялото. Отсъстват и гаранции за значението на живота. Липсват предварително посяти семена, от които да израснат дълголетни дървета, в които да живее смисъла и на които да можеш да се облегнеш, да получиш сигурност, спокойно да седнеш под шарената им сянка и да станеш, когато си готов, за да живееш без безкрайни колебания и без неизлечимо отчаяние. Гората на стабилността сякаш е изсечена и границата на екокатастрофата отдавна е премината. Само за последните петдесет години Амазония е загубила почти един милион квадратни километра гори. За същия период от време човешкият род изгуби десетки пъти повече от невидимите си смислени гори и въпреки че засаждането на нови не е преставало и за миг, това очевидно не е достатъчно. Този факт, заедно с неизчерпателно изредените в шейсет и шестия сонет на Шекспир причини, както и други наравно с тях, кара някои хора да зоват смъртта без да имат възможност да изрекат живителната поанта на Шекспир „охотно с тази смрад се бих простил, / но как да те оставя, друже мил?“, в която има намигане и глътка въздух. Констатация на нечестните световни неразбории и желание да им се противостои в приятна компания, която е необходим елемент за човешкото съществуване.
Поради прекомерен хюбрис, самонадеяност и самодоволство, съществото, което продължава повсеместно да анихилира смисъла, се изпълва с все повече егоизъм, самочувствие и купища заблуди за собствената си значимост и важност. Това изпълва родителите ми, когато по време на вечеря говорим подобни неща на масата, с патос и с паника. С пълно неразбиране. В повечето случаи мога да отговоря с чувство за хумор, но не успявам да потисна тъжното осъзнаване. Затова и част от новото и прието за смислено не прилича на ценност, а на продукт, на пазарно предлагане и преследване, на разпродажба с намаление. Индустрия, мол, прелъстителна, с блясъка на повърхността, социална мрежа, каталог, ксерокопие, имитация. Излишък и разнообразие, от които не се засищаш, само езикът ти губи свойството да усеща вкусовете ясно и отчетливо. Родителите ми изпитват носталгия към простото и автентичното, към ръчното производство. Откакто се помня баща ми не спира да ми повтаря няколко изречения. „На черното не можеш да кажеш бяло“ е едно от тях. Затова е редно да кажа, че в момента дървото на живота и на смисъла на живота ми напомня холограма. Става за гледане, ала ако искаш да го докоснеш или да се облегнеш, за да потърсиш опора, образът ще се разсее, ще преминеш през дървото, ще паднеш, ще се удариш, може и да не станеш повече.
Ако смъртта е лимон, е препоръчително да постъпиш като Стивън Хокинг, да приемеш хвърлените зарове и да засадиш сам лимоновото си дръвче, за да не преминеш безтегловно, задочно и по каталог през живота до достигането на крайната дестинация.
Брандън Лий, синът на Брус Лий, избира следния пасаж от „Чай в пустинята“ на Пол Боулс за сватбените си покани: „Смъртта е винаги пред нас, но фактът, че не знаем кога ще пристигне, като че ли прави живота малко по-безкраен. Ние мразим точно тази ужасна точност. Ала тъй като не знаем, започваме да мислим, че животът е неизчерпаем кладенец. Но, уви, всичко всъщност се случва само определен брой пъти и този брой е наистина доста ограничен. Колко пъти още ще си спомниш някой следобед от детството си, следобед, който е такава неразделна част от твоето същество, че не можеш да си представиш живота без него? Може би още четири или пет пъти. Може би по-малко. Колко пъти още ще видиш изгрева на пълната луна? Може би двайсет. И въпреки това изглежда безкраен.” След нелепата смърт на Брандън Лий, по време на снимките на филма „Гарванът“, цитатът се превръща в епитафия на надгробната му плоча. Ако черното е смърт, а бялото е живот, то идеята на цялата работа може би е да изведеш бялото до озарение и епифания, до съкровеност и заслепение. Подобни феномени и фойерверки не са в масово производство. Майсторят се индивидуално. Преди очите да замръкнат завинаги и да настане плътна и непроменима тъмнина е хубаво да си извършил и видял най-бялото, което е било по силите ти, защото е лесно да изпуснеш момента и е вярно, че човек се променя, но невинаги към по-добро. Може да живееш дълъг живот, но какъв ще си, когато го живееш, ще знаеш ли кой си, ще можеш ли да погледнеш в огледалото, за да погледнеш себе си и да се разпознаеш, а ще видиш ли какво има зад теб и зад днешния ден? Ще видиш ли стария дом, родителите, първия учебен час, първото събличане преди правене на любов? Може да си в по-задънена улица, отколкото въобще някога си предполагал в така нареченото добро старо време. Затова дай шанс на личното лимоново дърво и на личните бели фойерверки. Умирай всеки ден по малко, но както си избрал, не както е общоприето и както видимо и невидимо е налагано и предписвано. Прави повече отколкото трябва. Прави повече, но не пари. Това може да се сметне за илюзия и бозава сантименталност, но поне е опит да си по-човешки, макар и леко встрани от големия поток, форма на алтернатива е, която носи плодове ежедневно, преди камбаната да започне да бие и да не можеш вече да чуеш звука й.
Когато чуя камбанен звън, се сещам за „От „Невски“ бие шест. Гърми / камбаната и осветени, / кубетата стърчат сами / над съботното суетене“, строфа на Георги Рупчев, един от няколкото невероятни български поети, които така и никога не видях и не чух на живо. Преди малко, преди да проверя, мислех, че Рупчев умира през септември 2001-а, оказа се, че е през ноември, единайсетият месец в календара. Паметта също отмира или си измисля алтернативни реалности. В спомена ми той си е отишъл от този свят седмица-две след 11-и септември. В деня на така наречените терористични актове в Ню Йорк и Вашингтон слушах „Стената“ на Пинк Флойд на уокмена си (уокмените също замряха), чаках съученик (баща му почина няколко години по-късно) пред Френската гимназия, за да отидем да гледаме екранизация по „Идеалният мъж“ на Оскар Уайлд. Съученикът така и не дойде на срещата. По обратния път, съвсем до вкъщи, кестен падна върху главата ми от едно старо дърво. Удари ме силно, сигурно е бил от най-високия клон. Влязох в дома със сълзи в очите и по бузите. Телевизорът беше пуснат и кадрите с врязващите се самолети се въртяха отново и отново.
Замислих се и не можах да си отговоря. Не знам кога разбрах, че има смърт. Може би беше когато търсех старата селска черна котка на баба, за да я галя, докато й омръзне и избяга отново от мен, оглеждах се из стаите, нямаше я в ъглите или под леглото, влязох в хамбара и я зърнах полегнала отпуснато в сламата, с отворена уста, като се приближих видях как вътрешността на устата й е побеляла, приличаше на снежен килим, който се движи от вятъра, докоснах го и едно отделно червейче или ларва се размърда около пръста ми, изплаших се и избягах. Или може би беше когато бях на три и си играех на село с две патици, малки патета всъщност, бях им измислил имена, развеждах ги из двора и ги пазех от другите животни. С колата на дядото, на когото съм кръстен, и с патиците в кашон до мен на задната седалка отидохме до другите ми баба и дядо в Котел. Пуснах ги да се разхождат още със слизането и после ги издирвах, мислех, че са се запилели край малините и доматите. Не, не ги бяха сготвили. Бяха попаднали на съседско куче, което се беше промъкнало неканено. Оттогава харесвам повече патици, отколкото кучета.
Георги Рупчев пише в „Смъртта на Тибалт“, най-хубавата му поема, „О, той беше съвсем млад, / но хората са толкова непостоянни. / Умират ден за ден, / умират по площадите, / умират в тихите си стаи тихо, / умират пред бараки на гета или концлагери, / умират в асансьорите, пребити с автомобилни вериги, / умират за всеобща полза, / умират безполезно, казват, че красиво, / умират с мозъци, размазани върху асфалта, / умират изнасилени в телефонни кабини / сред вцепенението на разпилени минзухари“.
Първата смърт на близък човек, на роднина, която помня, беше на прадядо Тодор. Бях го виждал няколко пъти заспал на двора. Беше ми напълнил шепите с бонбони. Една сутрин, преди да отида в детската градина, ми казаха, че си е отишъл и се натъжих. Бях го виждал колко бавно и трудно се движи из двора и се притеснявах как ще се върне оттам, където е сега, толкова бавно тътреше краката си. Госпожите, вече от година ни бяха казали да не ги наричаме другарки, като забелязаха, че съм омърлушен ме попитаха какво има, казах им, че прадядо си е отишъл и те ми казаха, че смъртта е обикновено нещо. Отвърнах, че той не е мъртъв, само е тръгнал нанякъде. И се разплаках. Пресилено ще е да кажа, че преживях истинска паника, загуба на вяра и контрол, че почувствах удар право в сърцето и че въздухът не ми стигаше като от забит юмрук в слънчевия сплит. Не съм възприел смъртта като скверно посегателство над всичко, което познавам, очаквам и обичам. Това и целият страх дойдоха по-късно. Просто разбрах, че никога повече няма да видя как прадядо лежи на двора и че няма загрубелите му ръце да докосват моите, когато ми дава бонбони.
Баба Анка си отиде след това, два дни преди да стана на единайсет години. Свако Минко си отиде на Цветница, казах на брат си (той е с единайсет години по-голям от мен), че това е празник и не е редно, че скоро е Великден и че може да се случи нещо, той ми извика да не говоря глупости. Свако беше дипломат в Сирия, имаше пръстен с голям червен камък на лявата ръка и преди да ми разкаже приказка го завърташе, за да привика към себе си магическите истории. Дядо Борис си отиде заедно с последния си сън. Дядо Стефан излезе в зимния въздух на януари, когато съм бил замаян от упойката на зъболекарския стол, и заради студа и исхемичната болест на сърцето не се върна в затоплената от огъня стая.
Когато крал Лир умира в пето действие, Шекспир пише „Умря“. Това е всичко. Нищо друго. Без фанфари. Без метафори. Без гръмки думи. Кулминацията на една от най-въздействащите драматични творби е „Умря”. Дори гениалният Шекспир е написал само това. И всеки път, когато чета тази дума, ме обзема униние. Зная, че е естествено да сме тъжни, но не заради самата дума, а заради живота, който виждаме зад тази дума и който повече няма да видим. Щастие е да си изживял напълно всяко едно от петте си действия
и мисля, че знам, че роднините ми не биха ме молили да съм радостен, че са си отишли. Не знам какво биха ме помолили, нелепо е да съм убеден, но предполагам, че биха искали, когато отгърна страницата, да продължа да чета, за да започне следващата история. И ако някой някога попита какво се е случило с тях, да разкажа, колкото мога, за живота им и всичките му чудеса. А после простичко и непретенциозно да добавя: „Умря“.
Един друг драматург пише в „Лебедова песен“, че „искаш – не искаш, време е да репетираш вече ролята на мъртвец“. Разбирам думите на Чехов по няколко начина. Първият е, че трябва да можеш да си направиш равносметка за извършеното. Вторият е, че трябва да приемеш остаряването и изличаването си от социалния, публичния и културния живот. Третият е, че трябва да си изпълнявал и други роли преди последната. Ролята на влюбен, на страхуващ се, на скърбящ, на съчувсващ, на подкрепящ трябва да са преминали през тялото ти. По-добре е да си искал да играеш тези роли, бил си по-полезен за себе си и за тези, които са се нуждаели от репликите и от чувствата ти. Най-добре е да си забравил, че има роли или избор и от само себе си да се е случило всичко, но без да е било формално, според правилника и привичките на епохата, а да си бил с открито лице към чуждото, чиято маска се е разпукала от немислимото и има нужда не от формули и учтивости, единствено се нуждае от откритост и разбиране. От това да се облегне на някой. Това е един от редките случаи, в които е добре човек да е дърво. Бил съм в такива непредизвестени мигове до близки хора. Радвал съм се, че съм бил там и не са били сами. Виждал съм какво излъчва лицето след телефонното обаждане, потичането на сълзите, загубата на чертите на лицето след първото осъзнаване, което е последвано от отхвърлянето на факта и неизпълнимото отлагане на момента, в който реалността те запраща срещу стената без да гледа как ще се оправиш след съприкосновението си с нея. Гняв и разочарование от правилата на света. Парчета хвърчат във въздуха.
Бях в осми клас, когато започнах да пиша поезия, влюбих се в първото от поредица високи, притеснителни и красиви момичета и същевременно с това три-четири пъти в седмицата се разхождах с един от приятелите от квартала, по-голям от мен с четири години, който беше започнал да чете единствено Достоевски и трудове по психология. Говорехме си за филми, чувства, философия, книги и за духовната страна на източните бойни изкуства, които той практикуваше. Майка му беше починала това лято. Не го разбрах от него. През цялото време той предполагаше, че знам. Не можеше да разговаря за това. И до днес не сме разменили и дума за смисъла на тези безкрайни разговори и разходки.
Тази зима бях до приятел, който изгуби баща си на Нова Година, той знаеше това още в навечерието и не ни каза нищо, за да не провали чуждата радост. Говорихме много с него за бъдещето и миналото. На живо и по скайп, когато той се върна в чужбина, за да продължи магистратурата си. Бях до него преди, след и по време на погребението. Майка му беше в чужбина и нямаше възможност да се върне. Баба му е болна и е настанена в старчески дом. Той написа новела за няколко дни. Всеки ден не отлага да направи това, което осмисля живота му. Той е един от най-близките ми хора. Показвал ми е целенасочено и несъзнателно, че и за него е същото.
По някакъв начин бях и до приятели, които загубиха човек, който, поради всички основателни причини, сложи край на живота си. Най-добрите често умират от собствената си ръка, за да се махнат, а тези, които остават, така и не могат да разберат защо му е притрябвало на някой да се махне от тях. Някои наистина не могат да вникнат в същността на този акт. Омаловажават го, присмиват му се. Не се опитват да се поставят на чуждото място. Не могат да осъществят тази напълно човешка емоционална операция. И не им минава през ума, че имат проблем.
Да, „искаш – не искаш, време е да репетираш вече ролята на мъртвец“. Опитах се да съставя въображаем списък на нещата, за които бих съжалявал, ако умра в този момент.
Мисълта за непосредствени планове и непрочетени книги изниква първа, макар и да не е най-важна. Няма да дочета „Гаргантюа и Пантагрюел“, нито „Моби дик“, „Одисей“ или „По следите на изгубеното време“. Няма да гледам новите филми на Ким Ки-Дук и Нури Билге Джейлан. Днес ще пропусна срещата в Софийския университет с Орхан Памук и няма да потъна в прекрасната му мрежа от човечност, носталгия, енциклопедизъм и шехерезадско разказване. Няма да се върна в Париж. Няма да бъбря с приятели над чаша чай. Няма отново да държа в ръка камъчетата от гробовете на Тарковски и Борхес, които са в кутийка, покрита със синьо кадифе. Няма да пускам любима песен, докато се возя в кола (като дете вярвах, че ако слушаш музика, която обичаш, не може да катастрофираш). Няма повече да се разхождам безцелно в Борисовата градина. Няма да прегръщам и целувам жената, с която съм сега и с която искам да продължа да бъда. Няма да съм спестил скръбта на родителите си. Няма да имам собствени деца. Няма да съм написал книгите, които нося в главата си. Няма да се зарадвам егоистично и суетно на евентуалното им признание. Няма да знам със сигурност, ще се колебая, както правя и сега, че това, което съм написал или това, което съм направил през живота си, е дало подслон на някого или е защитило поне един човек. Най-вече съжалявам, че ще отсъствам от книгата на живота като активен персонаж и че няма да мога да надавам ухо и да хвърлям по едно око насам.
Писателският некролог според Фокнър трябва да гласи следното „той пишеше книги, после умря“. Все още съм някак далеч от разбирането, че съм писател. Надявам се да имам време, шанс и талант да стана такъв. Мога да споделя обаче като читател кои са книгите, посветени на смъртта, които са оставили белег върху читателската ми памет. Намирам изкуството за толкова в помощ със справянето с живота, колкото и хората. Гледам картина на Рембранд, ван Гог или Бейкън и се сдобивам с ориентирна нишка в лабиринта, в който сме захвърлени и с увереност, че не съм призрачно блуждаеща частица, а дори и да съм, не съм първата такава в същия лабиринт. Любовникът, родителят и приятелят може да изчезнат за момент, а рано или късно и за по-дълго, но рядко поникват крака на изображенията или на книгите, за да запрашат с разтворени корици към неизвестни ръце и погледи. Една от тези книги, които остават до мен, е „Дневник на скръбта“ на Ролан Барт със своите съкрушени неразположения и с откритите си до незарастваща рана самонаблюдения (там където раната е разтворена, няма предел, има опит и разговор без граници, откъде обаче такава сила, а какъв е и смисълът да оставим раната да не зарасне?). Друга е „Човекът пред смъртта“ на Филип Ариес, блестящо и монументално изследване за вярвания, справяния и практики през последните няколкостотин години. „Спун ривър“ на Едгар Ли Мастърс е стихосбирка, в която жителите на едноименното градче от Средния запад изричат сами собствените си епитафии като заглавието на всяко стихотворение е съответното име на покойния. Книгата на Пламен Дойнов „Post festum” е изградена по същия начин. „Епитафия“ беше и заглавието, което преди много време, много за мен, сложих на първите стихотворения, които съзнателно бях подбрал в една папка. Последната книга на Уилям Сароян се казва „Некролози“ и със своите сто трийсет и пет възпоменания е прекрасен, топъл и забавен сборник. Книгата за смъртта, която прочетох най-близо във времето и която толкова се вряза в съзнанието ми, че усърдно отлагах достигането до последната й страница, е „Няма нищо страшно“ на Джулиан Барнс. Англичанинът е свързан с България чрез „Бодливо свинче“, друга негова книга, чиято фабула се върти около процеса срещу един източноевропейски диктатор, без да е казано от коя страна, но е именно Живков, защото книгата е основана на наблюдения върху делото срещу него. Първото изречение на „Няма нищо страшно“ е „Не вярвам в Бог, но той ми липсва“. Баба ми в Котел ме водеше на църква всяка неделя, когато прекарвах лета и ваканции в това малко градче в Стара планина. Липсват ми тези неподправени срещи с неизвестното, които ме плашеха заради ритуала и жестовете, които десетки хора извършват заедно, разбрах едва по-късно какво значат. Думите, изричани като заклинания от свещеника, дълго време също оставаха загадка за мен. Едновременно с притеснението чувствах и увереност, която човек има, когато вижда спокойствието и топлотата в погледа на свой много близък човек. Спомних си за тези неделни разходки с баба, когато след години, в „Парижката света Богородица“, чаках да дойде моят ред да целуна трънения венец на Христос по време на месечното му излагане пред вярващи. Не твърдя, че съм вярващ, бих казал тъкмо обратното, но ми трябваха двайсетина минути спонтанен размисъл, който ме отведе назад в миналото, за да забравя философското си образование и научните парадигми на съвремието и да се изправя, поне за кратко разколебан, пред страховитата и очароваща мистерия на Христос и страданието му. И да съчувствам, да повярвам.
Бог, архангелите и дяволът може и да са мъртви, но смъртта е повече от жива. Тя е способна да превземе напълно света във всеки един момент. Както животът е дошъл случайно, така може и случайно да си отиде. Смъртта би могла с лекота да завладее гори, реки, поля, зверове, стени, килими, бутилки, хлябове, ножове и часовници. Би могла да донесе непробуден сън на стълбища, врати, камини, улици, парламенти, мишки и хора. И няма да има ни глас, ни звук. Може да стане преди да довършиш фразата си, преди да прошепнеш последни думи или да сложиш точка на изречението. Може да стане без човечеството да се е доближило до безсмъртното си, но и проблематично преобразяване, което, мисля, е донякъде реалистичен и изпълним бъдещ сценарий, който Мишел Уелбек описва в „Елементарни частици“ и „Възможност за остров“. Може да стане без да съм споделил с никой, че няма да се разсърдя, ако на погребението ми пуснат песента I’ve seen it all на Бьорк. Моментът може да настъпи преди да разкажа на някого, че в „Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход“ (гледам го от четиригодишен) има два въпроса, отправени към археолога с камшика, които той оставя без отговор. Едното запитване е в момента с моторниците във Венеция, когато витлото на кораба раздробява возилото на Индиана, а той се опитва, въпреки опасността, да изкопчи със заплахи информация от Казим, който му казва „Моята душа е подготвена за смъртта! А вашата?“. Археологът остава безмълвен и мисля, че отговорът е по-скоро „не“. Второто запитване е след преодоляването на изпитанията, срещата с рицаря, откриването на Граала и преди разкритието, че Индиана е името на старото им куче и повторната забележка, че друг от персонажите може да се изгуби в собствения си музей. Индиана пита баща си какво е открил и „озарение“ е равносметката на възрастния професор, който от своя страна пита сина си същото. Той пак не отговаря, но се отправя решително към залязващото слънце. Когато за пореден път гледах филма, се питах дали е разбрал за себе си, че има душа и че животът му има гаранция и смисъл не от него самия, а от друга по-висока инстанция или дали е осъзнал, че Граалът не е музеен експонат и трябва да остане там, където е, и най-важното дали се е подготвил да се сбогува с жена, с артефакт, с баща си и най-вече със себе си. Дали е готов да се остави смирено на милостта на случая. На мнение съм, че мълчанието последвало първия въпрос се е трансформирало от „не“ в „да“. Добре е да можеш да яздиш към залеза, не само символично и на думи, когато преживееш подобно лично откровение по отношение на непредвидимата и окончателна пунктуация на смъртта. Достатъчно е обаче да знаеш, че прожекторите работят до последно и не е нужно да чакаш изгасването им, подобно на удобно седнала патица по време на открит ловен сезон, която според ловците сама предизвиква кончината си. Може да се огледаш. Да се раздвижиш. Искаш – не искаш, налага се да играеш ролята на жив човек. Светлините ще осветяват сцената през цялото време. Даже и през нощта.