„Човек единствено като разказва истории
може да бъде верен на себе си.“
Меко, неусетно се попиват памучните историите на Памук. Той по ориенталски надипля приказка в призка в сладкодумния локум от ароматната феерия на разкази в разказа, които галят читателското небце. Сюжетът се топи в уюта на детайлната описателност, която толкова живо рисува всяко кътче, всяка гънка, че неусетно те пренася в специфичната си атмосфера. За книгата в Ню Йорк Таймс четем: „Силно повлиян както от Борхес, така и от Джойс, изпразва целия резервоар на постмодерните литературни средства: разказ в разказа, текст, който оживява, лабиринти от знаци и символи, още повече двойност и размяна на самоличности.“
Един мъж в търсене на своята внезапно потънала в неизвестност съпруга и един мистериозно зачезнал журналист. В замаяно и същевременно съзнато отричане на реалността Галип, в омаята на своята Рюя (на турски – сън), на нейното натрапчиво отсъстващо присъствие, тръгва по следите й, за да се изгуби, да се подмени, да се прозре и открие. Интуицията на знаците води Галип по картата на Истанбул, изрисувана в истории, и той чете хората и тайните на града.
Зад воала на мистиката – странна амалгама между Шехерезада и Павич – героят надига една сакрална тайна на живота: всеки човек може да бъде разчетен, върху лицето на всекиго са закодирани букви, но малцина притежават кода за разгадаването им... Ако има още какво да се разгадава в свят, в който идентичността се размива и никой не е самият себе си в желанието да живее нечий чужд живот: да прилича на манекените по витрините, да притежава емоциите на филмите и книгите. „Нямаше никакво съмнение, че и светът, и хората около него успяваха да оцелеят благодарение на различните истории.“ Всеки човек е музей от истории и е истински само когато ги разказва, когато се отдалечава от желанията и мечтите си, от претенциите и преструвките и се оставя по течението на изтъканите от него думи.
Един протяжен стил, в чиято мекота или ще потънеш като в далечна ориенталска приказка, или ще прехвърчиш през лепкавото сладкодумие. Орхан Памук се спуска по модела на истанбулските калдъръми в омарата на един хаотичен град, чийто улици не са успоредни и никога не знаеш накъде ще те поведат. Маркира с лек снизходителен сарказъм и намигване сякаш между другото една толкова типична национална привичност, че героите придобиват обем, изскачат от книгата и започват да се пазарят с теб кой е истинският всъщност и кой – измисленият. Вплита в ярък персийски килим национални, политически, етнически, общочовешки, общовселенски конци с мистериозни нишки. Има място за всичко като в приказния дюкян на Аладин (Аляаддин), където се спотайва всяко чуднонещо: целият свят – злободневен и сериозен, с лек привкус на кич. С прецизна премереност и разсеяна нехайност Памук постоянно пунктира пробождащата си ирония през всички платна на многоцветните си картини.
„Орхан Памук разказва като Шехерезада,“ пишат от Таймс и не могат да бъдат по-точни. „Черна книга“ се чете може би не точно 1001 нощи, но определено бавно и с потъваща наслада, препоръчва се за многократна употреба дори само на отделните описания, които са като една жива приказка със свой живот.
