„Какво в крайна сметка представлява животът?
Няма ли всички един ден да умрем?
Вярвам, че си струва да живееш, само ако докато си тук на земята вършиш достойни дела“.
Историята помни много недостойни дела. Ако отгърнеш страниците й и се върнеш назад, ще откриеш предателства и разрушителни войни, наранени души и съсипани домове. За съжаление, колкото повече ходът на историята приближава нашите времена, толкова по-жестоки стават недостойните дела…
Преди около 70-75 години историята е записала на страниците си най-кървавата глава. Глава, пазеща болката и унижението, смъртта на телата и на душите на милиони хора по целия свят. Милиони хора, разпилени по четирите краища на света, търсещи убежище, борещи се за оцеляване само защото са белязани с червения печат: „ЕВРЕИН“!
Холокостът е изключително тежка тема. Тя запълва учебниците по история, дава живот на филми, но какви са реалните последици върху хората? Дали участниците в този грозен процес са намерили покой? Честно казано, както и след „Момчето с раираната пижама“ на Джон Бойн, все още не съм успяла да си отговоря, но прибавих нови щрихи към нечовешките страдания на евреите по време на Втората световна война и по-важното – открих светлинка в тунела. Въпреки страданията, въпреки ужасите открих още достойни хора и една достойна държава, спасила своите граждани от лапите на нацистите. Всичко това прочетох в книгата „Последен влак за Истанбул“ на турската писателка Айше Кулин.
Историята в книгата разглежда темата за Холокоста през очите на турски граждани, свързани тясно с евреите. Съпругът на красивата Сабиха – Маджид – работи във Външно министерство и постоянно присъства на тежки заседания, свързани с участието на Турция във Втората световна война. Умората и притесненията пречат на държавния служител да види колко нещастна е съпругата му. Не, няма си любовник, а страда за съдбата на по-малката си вироглава сестра Селва. Младото момиче, дъщеря на един от последните турски паши, напук на всички семейни традиции, се жени за голямата си любов – евреинът Рафо. Разочарована от противопоставянето на тяхната любов, Селва убеждава Рафо да заминат във Франция, далеч от упреците и от родните гнезда. Всичко звучи добре, двамата живеят скромно, но се обичат и са щастливи. До момента, в който французите започват да предават евреите си на нацистите, за да спасят собствените си кожи.
Убийствената подготовка и тайните планове, усилията на Селва да научи хората, пътуващи в последния влак – спасение да научат малко турски език, за да докажат, че са турски граждани (дори и да не са), спасението на мнозина гениални умове от страна на френската съпротива чрез турския влак, са само част от действията, предприети в този непоносимо труден момент. И все пак, дори и за любовта се намира време: въпреки проблемите, въпреки реалната заплаха от провал, въпреки надвисналите буреносни облаци…
През сърцето на Германия пътува влак. В последния вагон надеждата и любовта, страхът и вярата, че все пак усилията на дипломатите, на Ферид от френската съпротива, на Селва и Рафо няма да са напразни. Със звън на цигулка те пътуват през границите, преживяват притесненията от немските войници, обединяват волята си, за да запазят силите си до Обетованата земя – за някои Палестина, за други – родният дом в Истанбул.
Любовните нишки, умело преплетени от Айше Кулин в историята за спасяването на турските евреи, правят книгата още по-увлекателна и вълнуваща. Ще се спасят ли Селва и Рафо, дали в Берлин вагонът няма да бъде отклонен директно към някой от лагерите? Ще преминат ли през проверките на самоличността? Чака ли ги някой в Истанбул? За съжаление нямам никакво право да ви отнемам притесненията от пътуването с последния влак за Истанбул, но вярвам, че и вие като мен ще се запитате дали в крайна сметка нацистите са намерили покой, дали са получили прошка…
