За търговия с авторско съдържание може да се говори само, ако са налице две реални ситуации:
1/ Създателите на авторско съдържание получават пари за него
и
2/ Ползвателите на авторско съдържание плащат пари за него.
Всичко останало е: благотворителност, щедрост, подарък, спонсорство, дарение, меценатство, услуга, но не и търговия. В търговията винаги има купувач и продавач, а това, което ги сближава, е сделката. От купувача към продавача тече паричен поток, а от продавача към купувача тече авторско съдържание. Така ни учеха по Международна търговия в университета: „следете паричните потоци”.
През почти целия отминал век 1/ и 2/ бяха на лице и бизнесът създаде стройна система, в която създателите на авторско съдържание да получават пари за него, а ползвателите му да плащат за съдържанието, което използват.
Като при всеки вид търговия и тук най-важна роля изиграха посредниците. Търговия без посредници няма и не им се сърдете, че са по-предприемчиви от създателите на изкуство. Търговията също е вид изкуство.
Та, през почти целия отминал век 1/ и 2/ си бяха на лице и търговията с авторско съдържание си вървеше.
Докато не се появи интернет.
Мрежата обезсмисли пакетирането на идеи, културни продукти и авторско съдържание. Свободният обмен на данни създаде „наливната култура”, с което сериозно затрудни посредниците, които специализираха в „бутилирането” на култура.
Като резултат, част от ползвателите на авторско съдържание спряха да плащат за него и част от създателите на авторско съдържание спряха да получават пари за него.
Най-много, естествено, загубиха посредниците, тъй като си бяха извоювали по-сериозния дял от бизнеса, наречен „търговия с авторско съдържание”.
И започнаха да се борят с нокти и зъби, за да върнат 20-ти век обратно. Има ли смисъл да обяснявам колко нереалистично и невъзможно е да се върне 20-ти век обратно?
Проекти като PIPA, SOPA и ACTA са обречени, защото срещат нулева толерантност в обществото. Не само това – те срещат яростна съпротива и дълбоко несъгласие в очите на масовия потребител на авторско съдържание. Примерите са много. Дори да бъдат приети и наложени със сила, такива системи от правила, които защитават само интересите на малка група от хора, са обречени на провал, защото, в най-добрия случай ще бъдат игнорирани, а в най-лошия – бойкотирани.
„По-лошо от най-лошия закон е само беззаконието”, са казали римляните. Но тогава нямаше интернет. Преведена на езика на съвременния свят, тази максима би звучала така: „По-лошо от най-лошия закон е само законодателство, което остава на хартия”.
Връщането към статуквото от 20-ти век е невъзможно в комуникационен, технологичен, правен, икономически, социален и всякакъв друг аспект.
По-добре няма да става, ще става само по-зле. И за създатели, и за посредници, и за потребители на авторско съдържание ще става по-зле от гледна точка на „доброто старо време”.
От гледна точка на реалността, на сегашния момент, единственият изход е да освободим културата от бутилките, в които сме я затворили. Това не значи да я подаряваме, защото, ако я подаряваме достатъчно дълго, създателите ще загубят мотивацията си да създават („Изкуството иска жертви, но защо трябва да сме ние? В Макдоналдс винаги търсят хора”), посредниците няма да има какво да продават, а потребителите няма да има какво да потребяват. Дори да е на аванта.
Бъдещето на търговията с авторско съдържание е наливно, а не бутилирано – с етикет и крайна цена за единица продукт, защитен от хиляда закони. Всъщност, предвестниците на това бъдеще вече кацнаха върху палубата: месечната такса, която плащаш за целия си достъп до интернет, софтуерът с отворен код, абонаментът за различни онлайн приложения и услуги, музикалните албуми, които сваляш законно срещу цената на един SMS и т.н.
Кое е общото между тях? Макар да говорим за различно съдържание, всички тези дейности имат 4 общи черти:
1/ Връзката между потребител и производител на съдържание е пряка;
2/ Цената за крайния потребител значително намалява;
3/ Свободата на авторите и тяхната независимост се увеличават;
4/ Всичко това се случва в интернет.
От там и зорът да се сложи ръка върху интернет, но няма как да стане, защото интернет е желаното дете, исканият резултат, очакваният продукт и сбъднатата мечта на цялото човечество. Да сложиш ръка върху мрежата означава да сложиш ръка върху човечеството. Не, че няма идиоти, които се опитаха да го направят в миналото, но всички знаем каква е тяхната съдба. Просто сега нещата се случват по-бързо.
Вместо да тормозят потребителите, да връщат необратимото, да контролират неконтролируемото и да ограничават неограниченото, посредниците, които все още разполагат с капитали от „доброто старо време” могат да ги използват, за да създадат нова среда, в която да се развива търговията с авторско съдържание. Тази среда е налива, достъпна, текуща, абонаментна, в нея не се плаща за единици съдържание, а за достъп до ЦЯЛОТО съдържание.
Как може да стане това? Много просто:
Всеки плаща по равно за напълно законен достъп до цялото съдържание, а събраните пари се разпределят пропорционално между създателите на това съдържание, според интереса и предпочитанията на потребителите към конкретни части от него.
Критиките към тази система са няколко:
1/ Възможно е манипулиране на интереса чрез реклама;
2/ Възможно е манипулиране на интереса чрез измама;
3/ Производителите на „скъпо изкуство” няма да съберат достатъчно средства за неговата реализация;
4/ Не всеки ще може да си позволи такъв достъп.
Ето ги и контрааргументите:
1/ Възможно е манипулиране на интереса чрез реклама
И сега е възможно, дори е масова практика. Целта на рекламата е да манипулира интереса на потребителите. Когато купуваш известен продукт, ти плащаш голяма част от стойността му за реклама, а не за подобряване на качествата на самия продукт. Предложената система ще върне рекламата към първоначалната й цел да информира, а не да манипулира.
2/ Възможно е манипулиране на интереса чрез измама
И сега е възможно, дори е масова практика. По-голяма измама от това да те накарат да си платиш билета за киното (коричната цена за книгата) предварително, без да си се запознал със съдържанието, само на базата на голи обещания, при това – платени обещания, не мога да измисля. Разбира се, опасността от чисто технологични злоупотреби си остава, но има хиляди начини тя да бъде избегната или ограничена до минимум. Малък процент от средствата ще отиват за поддръжката, сигурността и контрола върху сайтовете за споделено съдържание.
3/ Производителите на „скъпо изкуство” няма да съберат достатъчно средства за неговата реализация
Ще съберат. Просто трябва да извадят от бюджета за филмите: кокаина, хазарта, проститутките, колекциите от спортни автомобили, яхти, частни самолети и острови, армията от прислужници и охрана, плюс шест звездните хотели и хектарите имения, пръснати по лицето на земята. Тъкмо създателите на филми ще могат да се съсредоточат повече върху изкуството на киното, отколкото върху пороците на киното. И поне ще бъдат сигурни, че няма човек на света, който да е гледал техния филм, без да си е платил. А, ако всички са го гледали, да заповядат да си приберат кокаина, хазарта, проститутките и така нататък обратно.
4/ Не всеки ще може да си позволи такъв достъп
Към момента няколко милиарда души по света ползват интернет, защото могат да си го позволят. Идеята е тоталните им разходи по легален достъп до цялото знание на човечеството и до всичките постижения на човешката култура да не надвишават таксата им за достъп до интернет.
За сравнение, в момента аз не мога да си позволя да купя всички книги, които искам да прочета, всички филми, които искам да гледам и всички албуми, които искам да слушам. Но мога да отделя, примерно, още 20 лв на месец за легален достъп до тях. Четири милиарда потребители, по 20 лв на месец, по 12 месеца в годината, е равно на близо един трилион за култура в световен мащаб, уау! Но, по-важното е, че всеки път, когато натискаш „даунлоуд”, ти няма да се чувстваш като престъпник, а ще знаеш, че реално подпомагаш създателите на съдържанието, което използваш.
Тихомир Димитров
