Обичам такива моменти, когато се уверя, че все още има живот извън интернет.
Седиш в офиса, общуваш с максимум 3-4 колеги, а мозъкът ти го няма. Той е или в голямата говорилня (фейсбук, туитър, мейл) или в чудовищно самотните и невротични празни коридори на сървърите, в които се трупат pdf, след pdf-a, ppt след ppt-to, xls след xsl-a.
После случайно изскача среща с клиент или някой друг и все едно си взел дрога. Стоя в тези конферентни зали или офиси и гледам хората – как се вълнуват, усмихват, правят грешки, изказват се неподготвено и после замазват положението, бутат чаша или се опитват да намерят подходящите думи. Обожавам това. Наблюдавам лицата им, кожата, изучавам материите на дрехите им, някой красив детайл, формата на устните и носа, бръчиците, някое едва забележимо петънце. Усещам ги близки и раними. Понякога виждам тревога, усещам комплексите им, лицемерието, безпомощността, колебанието, авторитетът…
Най-мило е, когато на среща човекът с най-висок авторитет се притеснява от респекта, който всява в другите. Или обратното – когато човек, от който не зависи нищо, се опитва да се налага и се държи властно.
Зная, че нищо не знам, но всъщност всичко е въпрос на самочувствие, психология и известна доза опит. И всички ние сме просто хора, които зависим от любов, разбиране, подкрепа, критика, комплекси.