Обичам да пътувам с влак. Даже и на кратки разстояния, но когато става дума за по-далеч всякакви колебания отпадат.
По празниците решихме да ходим до Варвара и отрано си ангажирах купе. Оказа се, че вече има нови спални вагони – светли купета, чисти тоалетни, любезни шафнери. Абе да не повярваш, че си си у нас.
Но…
Цялата тази „европа“ свърши до гара Бургас.
Влакът пристигна в слънчевата ранна утрин и по стар навик решихме да си оставим багажа и да се помотаем из града. Не се получи – гардеробът работи от 9 часа т.е. час и 45 минути след пристигането на влака. Добре. За да не губим време, първо ще си заверим билетите. Пак не става – огромна опашка с такива като нас, които минават транзит през града и сега дремят върху саковете си. Работи само едно гише с нацупена касиерка в стил „не ме учете как да си върша работа, аз го правя бавно и тъпо“.
Ясно – и билетите ще почакат. Потътрихме саковете през несъбудения Бургас и седнахме да пием блудкаво кафе. Дочакахме гардеробиерката, дочакахме и намаляването на опашката, заверихме билетите.
Разбира се, можехме всичко това да свършим, когато се прибираме с нощния влак в 22:00. Ама… Работното време на касата за заверка на билетите е до 18:30, но спира да работи „с клиенти“ в 18:00. Т.е. жертваш си четири-пет часа от почивката и идваш по-рано. Но… микробусът от Ахтопол пристига някъде по това време и шансът да закъснее е силно възможен. Голяма работа – седиш и се тресеш, молиш се да няма задръстване и се ругаеш, че не си тръгнал поне още два-три часа по-рано. Нищо, че не знаеш къде и какво ще правиш на гарата, в чиято чакалня има само четири пейки J.
Но недомислията не свършват до тук – гардеробът затваря в 21:00 т.е. час преди това, а в нашия случай в девет без десет лелката даже се беше стегнала да затваря. Когато я попитах ние последни ли сме, ми отговори „а, другите сигурно са се запили, та…“.
Явно градоначалниците на прекрасния Бургас са решили да го превърнат в град, през който само се преминава транзит – без да спреш, без да се порадваш на морската градина, без да влезнеш в кафенета, ресторанти, закусвални, без да си купиш моряшка фанелка даже. Напук на всички усилия да ни спрат, ние все пак постигнахме своето – разходихме се и се радвахме на свежия въздух, на синьото море и даже на слънцето.
А за почивката си във Варвара извън сезона, за морето, за хотела на Димо, за буйната зеленина ще разкажа по-късно.
Сега си доспивам.
