(за „Неправилности” на Иван Херцег)
Джон Уебстър има една мисъл, която непрекъснато ми се въртеше в главата, докато превеждах книгата „Неправилности” на Иван Херцег. „Човекът трябва да бъде раздробен и смазан” – казва Уебстър в типично бароков маниер, а после допълва – „за да стане по-добър”.
През ХХ век, в далеч по-блага форма и друга поетика, Бродски в едно от есетата си ще подсети, че ако не друго, поезията учи на смирение. Добрата поезия още повече. Защото свойство на истински доброто е да те отвежда до пребиваване в мир с думите и нещата.
За поезията, за лириката особено, въпросът никога не е бил в това какво да се каже. Защото „какво” тук винаги идва след „как”. Защото лириката е изговаряне на лирически състояния и лирическият поет на първо място описва своите срещи с езика, описва своето място не в света („какво”), а в езика („как”). „Границите на моя език са границите на моя свят” (и преди Витгенщайн да го формулира), а лирическият поет непрекъснато преоткрива тези граници.
Ако мога в едно изречение да препоръчам книгата на Иван Херцег, бих го направила с това, че „Неправилности” е книга, която те кара да преосмислиш границите на собствения си език. И не само защото е книга идваща от чужд език, а защото самата тя е писана с лице към чуждата култура. Обърната в някои от ключовите си стихотворения към полската култура и език, Полша за „Неправилности” е една от смисловите пролуки, чрез които се разраства лирическият свят. И това разрастване е на нивото и на елементите от действителността (елементи, събирани в едно от стихотворенията подобно на снимки от различни възрасти), и на езиковата вавилония, описваща тази действителност.
Езиковата вавилония, впрочем, е едно от другите имена на състоянието, наречено „неправилност”.
В моя и твоя говор,
с поздравите „bog“, „hello“ или „ciao“
се е натрупала неправилност,
в пукнатините между буквите
нежната обсесия е изветряла.
Неправилността е също така и дума, предлагана като възможност за описание на живота. Неправилността като постоянна наличност, като качество на самото битие. Неправилността като буква на всекидневието.
Буква на всекидневието… Обръщам внимание точно на нея, тъй като, струва ми се, буквата е особено важна, когато говорим за отношението си към езика, към литературата. Буквата, буквалността и буквализацията са като че ли една от най-отбягваните зони, когато става въпрос за пространството на вдъхновението. Защото буквата насочва към материалността, към тварното, към закона, в крайна сметка. И точно чрез буквата опираме до едно от постоянните колебания в литературата: кое да бъде водещо в една творба – нейният ingenium или нейният iudicium, казано другояче – остроумието, оригиналността, въображението или строгите правила на закона. Стихосбирката не Херцег не дава отговор на този въпрос, но има един стих, който ми се струва важен: „отваряме букви за чашата”. Изненадващ и парадоксален е начинът, по който буквата се среща с темата за причастието и с чашата за причастието. Буквата тук, в точката на своята пределна материалност, отскача до други (евхаристийни, да кажем) нива на смисъла, в които тяло и нетленност са едно. Точно в това ниво, впрочем, няма неправилност, така че може да се каже, че стихосбирката на Херцег стои на прага, като размисъл, като въпрос пред неправилността на всекидневието и пред правилността на вдъхновението.
В посвещение към свой читател Иво Андрич казва: „Всички Дрини са криви. Нито една не може да бъде изправена. Не бива никога да спираме да ги изправяме”.
Като абсурдно преобръщане на тази мисъл на Андрич файлът, който с Иван Херцег си разменяхме при редактирането на превода, носеше заглавието „Поправка на неправилностите”. Името на този файл беше дадено от автора, аз като преводач приех, че и в оригинала, и в превода на тази книга – парафразирайки един стих от нея – „всичко е неправилност”. „Неправилност”, която като всяка поезия, ако не друго, учи на смирение. А точно тук, разбира се, е много важно как… За поетиката, която сега се създава, тепърва има да се говори много, но в случая, струва ми се, се откроява следното: макар в някои отношения да е доста близка до цитирана в началото мисъл на Уебстър, поезията на Херцег е изпълнена с твърде голяма несигурност и като че ли въпросът, който срещата с „Неправилности” оставя в съзнанието по-скоро е – „А ако нищо не остане от човека, след като бъде раздробен и смазан…”
Премиерата на „Неправилности” (Издателство за поезия “Да”, май 2014 г., в превод от хърватски на Людмила Миндова), е насрочена за 12 май (понеделник), от 18:30 ч., в “плюс това” (ул. „Марин Дринов” № 30).
Иван Херцег е роден през 1970 г. в Крапина, Хърватия. Завършил е специалност „Хърватистика“ в Загребския университет. Един от създателите и редакторите е на загребското списание „Poezija“.
Автор е на поетичните книги: „Другите ни имена“ (1994), „Нощ на асфалта“ (1996), „Снимки на земни въздишки“ (1997), „Ангели в черно“ (2004), „Неправилности“ (2007), „Кога ще дойде Вавилон“ (2013), и на сборника с кратки разкази „Голи“ (2011). Негови стихотворения са включвани в прегледи, панорами и антологии на съвременната хърватска поезия и са превеждани на редица езици. Носител е на няколко престижни награди за поезия, сред които и наградата „Горан“ за дебютната си стихосбирка през 1994 година.
Иван Херцег в “Кръстопът”.