Започнах този блог през 2005 година като експеримент. Не знаех какво правя, нито какво искам – просто имах много време, много проблеми и много голяма нужда да се разсея поне малко.
От тази гледна точка начинанието успя. Драсках, мазах, писах глупости на търкалета, със сигурност се издънвах многократно, но поне успях да престана да мисля постоянно колко скапано-несправедливо е всичко и как не ми стигат сили вече, наистина. А понеже никога не бях си позволявала да покажа слабост пред когото и било… лепнах една жизнерадостна захиленост на клавиатурата и хей, така привикнах да се усмихвам виртуално, че нямаше как и истинският ми живот да не се промени.
Една от първите снимки, които качих онлайн, беше от разходка в парка. Въпросната сутрин косата ми бе почнала да пада след не-знам-коя-поред-вече химиотерапия, лицето ми бе подпухнало от кортикостероидите, гадеше ми се от всяка по-силна миризма и затова отказвах да пътувам в кола или автобус, но бях обещала да отида на гости у родителите ми, пък и да сложа профилна снимка в BlogHub… Затова с Тото тръгнахме пеша от Овча купел към Люлин, прекосихме Западния парк, снимахме се, усмихвахме се, правехме се, че всичко е наред. И то беше наред някак. Неуверено, неспокойно, но почти съвсем истинско. Почти.
9 години по-възрастна, 5 килограма по-тежка, 2 пъти по-спокойна Антония днес отбелязва 43-тия си рожден ден, за който някога не беше убедена, че ще го доживее. Ще ми се да вярвам, че наистина лошото е зад гърба ми. Дано.
