Дълго се подготвях за тази книга. Или по-скоро не смеех да я започна. Знаех, че или ще ме разбие на парчета, или ще ме отегчи до смърт и въобще няма да я завърша. Рядко има автори като Айн Ранд, мненията за които са толкова полярни и люшкащи се от пълното отрицание до обожествяването. Е, оттук насетне можете да ме броите в армията от почитатели. „Изворът“изпълни всяка клетка от тялото ми с възхищение!
При това възхищение не от сюжета (който на моменти е крайно предвидим), нито от героите (те са абсолютните крайности, абсолютните екстремности, тях просто ги няма на света в тази валентност), а от идеологията (разбира се) на Айн Ранд, от факта, че тази книга наистина съществува. И съществува от 1943 г., когато руската емигрантка Алиса Розенбаумизплюва в лицето на Америка и на целия свят своята истина за индивидуалното и колективното, за човека и мястото му в обществото, за всички онези заблуди, в които комфортно са се окопали всички до този момент. До този момент ли казах? Какво говоря – актуалността на „Изворът“е толкова силна и днес, че чак нагарча!
Апотеоз на индивидуализма – това представлява книгата на Айн Ранд. Величествен разказ за триумфа на свободата, преследването на собствените идеали, ако щете триумф на егоизма! Но егоизъм не в тривиалната му дефиниция, а както пише самата Ранд:
„Всяко щастие е съвсем лично. Най-извисените ни моменти са лични, мотивирани от нас самите, недосегаеми. Нещата, които са ни скъпи или безценни, са онези, които спасяваме от безразборно споделяне с другите“.
Това е разказ за човека, който не живее според разбиранията на другите. Човекът е Хауърд Роурк– архитект с напредничаво мислене, изпреварил епохата си с няколко десетилетия. Докато всички негови колеги проектират сгради с гръцки колони и корнизи, Роурк рисува смели чертежи за здания от стъкло и метал. Недоверието, враждебността и пълното отрицание, които го заобикалят, не го отклоняват от пътя му въпреки на пръв поглед неизбежния провал. Роурк не е единственият изумителен характер. Доминик– дъщерята на един от най-преуспелите архитекти в Ню Йорк, е може би най-противоречивият герой. Непредсказуема, скандална, своенравна, тя търси вдъхновение в абсолютните крайности. Действа диаметрално противоположно на всякаква логика и нейният принос към утвърждаването на индивидуализма като ценност е особено колоритен.
Магнетичен е и образът на медийния бос Гейл Уайнанд– човекът, тръгнал от гетото, за да проправи с много находчивост, безскрупулност и юмруци пътя си към властта над общественото мнение. Излишно е да търсите асоциации с нашенския Делян Пеевски – Уайнанд е наясно, че неговите вестници манипулират, гаврят се с обществеността, наясно е, че е продал душата си на дявола, но дълбоко в себе си е запазил най-ценното, оставил е непокътнат индивидуалния си характер, докато привидно изглежда като властелин на колективната мисъл.
Изграждането на тези внушителни герои като контрапункт на колективизма, разкриването на огромната бездна между твореца и безличното стадо, така наречените „хора втора ръка“, е просто поразително. Няма да се впускам в разсъждения, ще добавя само няколко цитата, които сами говорят за философията на Айн Ранд и за достойнствата на книгата:
Хората втора ръка нямат усещане за реалността.Тяхната реалност не е в самите тях, а някъде в пространството, което разделя едно човешко тяло от друго… Хора без его. Мнение без мислене. Движение без спирачки или двигател. Власт без отговорност. Човекът втора ръка действа, но изворът на неговото действие е пръснат сред всички хора. Той е навсякъде и никъде. С него не можеш да разговаряш разумно. Не е в състояние да разсъждава. Излишно е да му говориш – той не чува. Заставаш пред съда, но съдиите ги няма. Изправяш се пред вилнееща сляпа маса, която те мачка без мисъл и идея.
––
По-лесно е да дариш няколко хиляди за благотворителност и да решиш, че си благороден, отколкото да градиш себеуважение върху лични стандарти за лични постижения. Лесно е да търсиш заместители на компетентността – лесни заместители като любов, чар, доброта, благотворителност. Но компетентността няма заместител.
И за завършек едно изречение, което заслужава доста размисъл. Отправям го като послание до всички:
Същностното зло на земята е да се интересуваш на първо място от другите хора.
Това е. Монументална книга, задължителна за всеки свободолюбив дух!
Публикувано от Георги
Filed under: Класика, художествена
