Е, всъщност няма да иде реч точно за това (дали?), което вече сме живели – помните ли? Помните ли как се громяха в писма, подписани от цели работнически колективи (или „цели” творчески съюзи) „проводниците на западния начин на живот”?..
Но стилът е същият – през 2014-а. Беше същият и през 2010-а…
Ето: „Открито писмо до Кмета на община Трявна инж. Драгомир Николов Уважаеми г-н Кмет, Във връзка с обявения от Вашата община Национален литературен конкурс „Славейкова награда” за лирично стихотворение на тема: „В слънцето на хубостта живях”, изразявам своето възражение. Изисквам да бъде публикуван списъка с всички участници и това да се прави при всеки конкурс. Моля също така, да бъде ревизирана работата на журито, тъй като смятам, че класираното на първо място стихотворение „Разпети петък” по смисъл не съответства на обявената тема, нито пък на двата колоса Петко и Пенчо Славейкови, на чието име има претенции да е националния конкурс, още по-малко пък са допирните точки с президента на България, под чийто патронаж се организира това мероприятие, а е един безсмислен „авангарден” брътвеж. Самото класиране на такъв род творби звучи като подигравка за организаторите и не съответства на Вашите изисквания, обявени предварително в условията за конкурса. С уважение: Магдалена Манчева” (“писмото” е публикувано от местна кабелна телевизия в Габрово… ако потърся, сигурно вече са поне десетина… в “сайтовете за самопубликуване” също се разжужа… а изразът за “обърналите се в гроба” Петко и Пенчо Славейкови се повтаря с канибалско-некрофилска наслада)…
Да – има име. Едно. Но, вярвайте, името им е легион…
Така беше и през 2010 година, когато бях в журито на конкурса и наградихме Калоян Игнатовски, Петя Хайнрих, Любомир Терзиев и Евгения Панчева… И тогава наистина имаше писма от „колективи” (ще ги има и сега, просто ще им е необходимо малко време за оранизация). И – тогава – имаше реакция. „Гласът на народа” беше чут – от следващото издание на конкурса той стана „тематичен”… И – вече съм го казвал – това едва не го уби… Направи се опит поезията да бъде вдяната (и укротена) през иглено ухо, задръстено със стогодишна ръжда. А тя не би оцеляла след това. Решенията на журитата от миналата и - особено - от тази година, ми връщат вярата, че българската поезия може да защити правото си на промяна и развитие (нещо, на което Пенчо Слевйков е държал много – припомням, казано съвсем простичко и елементарно, заради неуките “традиционалисти”), а така - и на бъдеще.
Ще си позволя и два обширни цитата – от словата на председателите на журито на конкурса през 2010-а и 2014 година: съответно проф. Цветан Ракьовски и Марин Бодаков (защото ролята на конкурсите не е да „дават” награди, не е да подреждат кой е по-най-добър… истинската им мисия е да отправят послания…
Проф. Цветан Ракьовски (2010 г.):
”… И тъй, какво означава „съвременна (най-нова) българска поезия”?
Според мен това не е толкова процесуален, колкото художествен, естетически въпрос. Не е процесуален, защото в съвремието ни поезията не е най-силната енергия, с която литературата отстоява себе си. Иначе казано, когато преди време се заговори за „смъртта на автора”, някак нормално е след това да се говори и за „смъртта на литературата”. Но тази смърт засега се отлага.
Въпросът „какво означава съвременна българска поезия” има най-вече естетически подплати. И причините са няколко. Ако бях дал три четвърти от текстовете, постъпили за този национален конкурс, на някого от моите студенти – обучаван в класическите норми на поезията – той би реагирал с основание, че тези три четвърти не са същинска поезия. И ще бъде прав. Защото гледната му точка е предимно естетическа, това е гледането откъм принципите, изграждащи хоризонта на представите ни „какво значи поетически език”. А той е най-вече подреденост, ритъм, метрика, хармония.
Почти половината от постъпилите стихотворения нямат и намерение да се съобразяват с класическите норми на стихосложението. Доминацията на свободните и на белите стихове е само още едно доказателство, че поезията не винаги е склонна да гради хармоничен свят и правилен изказ. Напротив – в четирите наградени текста и в другите, които ще бъдат включени в сборника, поетическият език настоява да се чете не през филтъра на предварителното знаене „какво е поезия”. А през филтъра на авторовия Аз. Това е ролята на читателя от 2010 г. (и от последните стотина години) – да бъде способен да види света на текста като съставен от всевъзможни други светове. Поезията е просто предложение за игра – на думи, на светове, на досътворяване на смисъла. Оказва се, че прекрачването на класическата форма на стиха освобождава място именно за това предложение.
И тъй – днес номинираме четирима от триста осемдесет и осемте участници. Конкурсът беше анонимен, при нас дойдоха огромните папки с текстове. Само поезия, без имена, социален статус, предишни заслуги или бонификации. Лично аз съм приятно изненадан, че – след като разкрихме анонимността – номинираните се оказаха две жени и двама мъже. Искрено казано, трудно ми беше да оразлича мъжкия от женския почерк. Това не означава, че едните пишат като другите. А означава, че поезията винаги си е едно интимно говорене на себе си, по-скоро нашепване или дори помисляне за нещата. Тяхното изразяване става със същия този език, на който си говорим всеки ден. Но и не съвсем.
Четиримата наградени доказват, че съвременният стих е нервен до нервозност, че може да има за свой обект съвсем непоетически неща и в същото време да стиска за гърлото. От номинираните текстове става ясно, че съвременният стих е близо, винаги до и около самата литература – из различните текстове усетих да витаят сенките на Данте и Петрарка, на Славейкови и на Яворов.
Но четиримата наградени поправят мнението, че поезията е четиво само за избрани. Защото наградените текстове – мисля – могат да докоснат емоцията и мисълта дори и на неизкушения читател. В никакъв случай съвременният стих не е лицемерен, не се и насилва да опитва да казва нещата красиво. Защото и животът ни не винаги е красив. А и не би могло да бъде.
Мисля си, когато препрочитах четирите наградени текста, колко естествено поезията с дата „2010” влиза в ролята на авангардното жестикулиране – жестикулиране към езика, към износените клишета или клишираната хармония.
Четиримата поети, които награждаваме днес, могат да прибавят още един важен щрих към своето СV – че печелят конкурс с голям престиж, че са преодолели невероятна конкуренция, но и че са успели да сътворят своите лирически светове в синхрон с пулса на времето си.
Време е!”
Марин Бодаков:
„Признавам, че Петко и Пенчо Славейкови също бяха членове на нашето жури. И именно с тях всеки един от нас, неговите членове, води най-тежки спорове. Спорихме заедно за традицията и за модерността, за родината и за света, за миналото и за бъдещeто. Промени сe поне моята представа за техните собствени позиции. Преди всичко, обаче, спорихме със себе си за сегашното състояние на лириката, за това какво по-точно днес наричаме днес стихотворение. Въпросът пред нас беше кое e стихотворението, което да подкрепим като източник на надежда за поезията изобщо. Кое стихотворение ще ни отведе в бъдещето? С кои преди всичко медийни и школски стереотипи за поезия трябва да изтласкаме встрани, за да отличим онези застрашени от невидимост, но важни, много важни творби. Стихотворенията, около които постепенно – след поне три гласувания - се обединихме, имат сложна и дълбока вътрешна организация. Те не разчитат само на външни ефекти, за да споделят с нас своята напрегната сила, те едновременно тълкуват традицията и крачат в мрака на неизвестността без помощта на клишета и институции. Предпочетените от нас стихотворения всъщност са покана за диалог между всички нас за живота на литературата. Защото конкурсите - тук в Трявна, в Кюстендил, в Бургас, в София, в Пловдив – отминават, но потребността ни от слово, което не лъже, потребността ни от слово, което казва истината красиво, никога няма да бъде задоволена.
Ние, членовете на журито, сме готови да поемем своята отговорност за избора. Искрено вярвам в стихотворението, което спечели Славейковата награда, защото то ми помага в собствения ми път – и като етика, и като естетика, и като саможертвена, вдъхновена, много вдъхновена защита на поезията изобщо. Вярвам, че това стихотворение ще заеме достойно място в престижната компания стихотворения, победители през годините. Не, греша, поезията никога не може да бъде победител, но само тя може да помогне на победените.”
Защо пиша (и цитирам) всичко това? Няма нужда да обясявам… Ако пък има - то тогава няма смисъл да го правя…
С решението на журито на “Национален конкурс на името на Петко и Пенчо Славейкови за лирично стихотворение” от тази година, двете трети награди се присъждат на Надежда Тричкова от София (”nefelibata”) и Даниела Михалеваот Плевен (”Невръстни наблюдения”). С втора награда бе отличена Екатерина Григорова (”Три писма”). “Славейкова награда” за 2014 година бе присъдена на Силвия Чолеваза стихотворението ѝ „Разпети петък”.