Мария Илиева, LaMartinia: Миграция: Савина

Студентка, блогър, писател, пътешественик, мечтател

Септември 2011. Защото копнеех за промяна. Исках да продължа обучението си някъде другаде, някъде навън. Да живея сама. На ново и непознато място. Да се занимавам с вълнуващи неща. Сивотата на ежедневието ми тук просто ме задушаваше. И точно след като завърших Френската гимназия в София, събрах ентусиазирано живота си в няколко куфара, качих се на колата и с цялото ми семейство се отправихме към…

Сент Етиен, Франция.

В началото всичко – френската кухня, архитектура, живот! После, може би, най-вече хората.

Още в първия ми учебен ден се оказах изключително изненадана от факта колко дружелюбни и добронамерени са всички към една непозната и супер притеснителна девойка, която говори толкова странен френски, че  нека се опитаме да й говорим на английски (нищо че не можем).

В последствие първоначалното ми впечатление за французите не са промени, а дори се затвърди. Хората в моя град бяха топли, отзивчиви, мили и услужливи към мен до последния ми ден там. Разбира се, случвало се е да има и изключения (като лелките от администрацията на университета или касиерките в супермаркета), но общата картинка в случая е по-важна.

Магазините не работят в неделя!!!

Въпреки всичко хубаво, което изписах по адрес на хората, имаше нещо, което ми пречеше да бъда максимално открита и да се чувствам напълно свободна в комуникацията си с тях. Изразяването ме затрудняваше, но не заради езика. Или по-скоро не само заради него. Нещо във възпитанието и в житейските ми истини се разминаваше сериозно с техните.

В началото езикът и онази болка в гърлото, появяваща се, когато имаш какво да кажеш, но мълчиш, защото знаеш, че просто няма смисъл, защото няма да те разберат, а после меланхолията и понякога самотата.

Семейството ми. Фейсбук оставаше някакво илюзорно усещане в мен, че съм в течение с живота на приятелите си и за тях не страдах толкова, колкото за родителите си и сестра ми. Липсваха ми ужасно. Болеше ме отвътре, че бяха толкова далеч. А скайп определено не съкращаваше разстоянието. Макар че помагаше. Малко.

Взех бакалавърската си степен и това, заради което отидох.

Сега ми предстоят нови приключения и други държави за покоряване.

Имам щастието близките ми да ме подкрепят във всяко едно решение, а приятели ми са щастливи, когато и аз съм, така че не съм получавала негативизъм отникъде.

Моментите.

Всъщност, там. България е трудно място за личностите, занимаващи се с изкуство. Или поне аз не се чувствам вдъхновена да творя тук. Преобладаващо тъжните лица на хората по улиците, мръсотията в тролеите, бедността и бабите, които броят стотинки за хляб – всичко това ме задушава. Свободата и липсата на граници във въображението ми се изпаряват, а с тях и амбицията, и желанието ми за развитие. Не е моето място това просто.

*Ако имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук