На Урош Зупан
Всяко писмо на поета писмо е до млад поет,
поете, който ще си останеш вечно млад, както
млад остана Райнер Мария Рилке. Писмо като
онези негови писма до младия поет, писани
винаги до самия себе си. Младия. Писмо до момчето,
сблъскало се с чудото на света и тайната на живота.
Момче, което го заслепи слънцето и го принуди
да впери вътрешно око в самия себе си. В мрака, който
изгаря сиянието на звездите, пламъка на цвета, бялото
тяло на жената… В черната светлина, която осветява
сънищата и спомените на самотника, надвесен над
отключения скрин, пълен до горе с тъги и желания. Когото
от лабиринта към изхода води го любовта към прашинката.
Любовта, с която единствено се достига онова, което е над
зрението и слуха. Невидимото и безмълвното. С която се изрича
неназовимото. С която ангелът гледа, от другата страна
на огледалото, себе си – пред огледалото. Като онзи, който,
обичайки другия, обича себе си. И обратното. Мъж и
жена, едновременно. Двама мъже. И две жени.
Необятната любов на самотата. Неизлечима болест.
Необяснима краткотрайна радост от изцелението
между две дълготрайни тежки болки. Кристал
на детството. Недоизпита чаша на светлината, която
трепери в старческата ръка, тъй както в нея е треперило
перото, с което е писал писмото си до младия поет…
Всяко писмо на поета писмо е до млад поет,
поете, който ще си останеш вечно млад, както
млад остана Райнер Мария Рилке.
Превод от словенски: Людмила Миндова.
