Здравейте, скъпи четящи приятели! (:
Продължаваме нашата поредица от текстове, отличени в Копнежа за растящо творчество. Представяме ви тук четвъртата тройка: „7 цвята пъстрота“ от Станислава Александрова, „Природата – как ѝ помагаме да расте“ от Мария Иванова, „ЗДРАВЕЙ срещу ZDRAVEI – кирилицата и интернет пространството“ от Елка Петрова.
Приятно четене! 
~~~
Светлана Петкова
19 г.
BТУ,Разград
7 цвята пъстрота
Червено.
Утро. Красиво слънце свети през прозореца на последния етаж, а лъчите му тъй нежно ме галят по главата. Напомнят ми за новия ден. Отварям сънливи очи с усмивка на лице и позитивна мисъл за предстоящото. Нещо се случва с мен… Преследва ме онзи цвят от енергия, преливащ в творческа закачка.
Време е…
Оранжево.
Обличам любимата ми хипарска блуза с индиански елементи. Обувам дънки и кецове. Раницата пълня с битовизми и… един червен дневник, изпълнен с изминалите ми дни. Емоции, енергия, чувства и случки го препълват.
Готова съм…
Време за търсене на онова красиво място, което виждам, когато затворя очи, когато сънувам и рисувам с въображение.
Жълто.
Просветление! Тръгвам и стигам до гишето за билети. Там стои възрастна дама, изгубила младините си. Изглежда щастлива. Питам най-учтиво.
– Извинете, може ли да си купя билет за онова красиво място?
Продавачката на билети ме гледа с изненада и казва:
– Извинете, не разбирам за какво ми говорите. Ние продаваме билети за определени градове от страната ни.
– Вижте! Днес го видях отново в съзнанието ми, сънувах го тази нощ! Копнея да съм част от него. Трябва ми билет до там.
– Съжалявам, не мога да ви помогна – с усмивка на тъга ми отговори продавачката на гишето.
Продължих да настоявам като наивница аз:
– Моля, затворете очи и аз ще ви го нарисувам с думи.
Зелено.
Зелена полянка, изпълнена с живот. Растения, животинки, птички. Малко язовирче, в него водни колела, лодки. Вятърът тъй нежно напомня за себе си. Гали косите на онова момиче с усмивката, което така сладко се изчервява от присъствието на момчето с дългата коса.
Синьо.
Двамата седнали на кафявото килимче на квадратчета, а покрай тях кончета тичат и се любуват на вълшебната природа.
Виждаш ли? Има и дървено мостче до онова хълмче. Красиво е, нали? Позна ли го? Моля те, дай ми билет за там. Искам да пътувам, да скачам, да летя, да живея, да чувствам, да се освободя.
Лилаво.
– Мило момиче, до там няма да си купиш билет от мен или някоя друга продавачка на билети за пътуване. Това място трябва ти сама да го откриеш и познаеш, защото ти го виждаш най-добре и, ако си упорита, ще го докоснеш…
Поредният влак идва…
Много ли искам? Да стигна до теб, да докосна слънцето, да погаля всяка маргаритка, да се сгуша в тревата, да се слея с вълната, да летя като птица, да горя като искрица. Искам да танцувам под ритъма на красивата мелодия на шаващите дървета.
Искам да прегърна теб, да се слеем в едно, защото аз съм едно малко нищо, което иска да ти се радва като новородено дете.
– Аз отивам на онова място, а ти ще дойдеш ли?
~~~
Маргарита Змийчарова
15 г.
ПМГ “Акад. Никола Обрешков”,Бургас
Природата – как ѝ помагаме да расте
Обикновено така става в живота. Дълго време е пусто и сякаш нищо не се случва. Изведнъж обаче се появява някой, който променя коренно картината. Една сутрин вие просто се събуждате в едни много по-красиви обстоятелства.
Говоря за любовта, да. По принцип тя идва страшно тихо – страхува се, че ще ни стресне. Всичко ново е плашещо в началото, поне докато се адаптираме към него. Е, плашещо, колко да е плашещо, при положение, че така силно ни влече? Нямаме търпение да опитаме, да разберем за какво точно говорят останалите. Именно затова се впускаме в авантюрата, колкото и опасна да може да бъде тя.
Днес се запознавате с доста симпатичен човек. След няколко дни вече имате среща с него. Отнема ви векове да се приготвите за нея – все едно ще се виждате с президента! А кой знае, нима не е наистина така?
Излизате от дома си рано, не допускате да закъснеете и с минутка. Когато пристигате, не пропускате да усетите нервите си, които симпатично се изопват като струни. През ума ви прелитат милиони мисли, задавате си безброй въпроси, притеснявате се. Няма начин това да бъде избегнато, щом сте навън с някого, на когото предпочитате да се харесате. Не насилствено, но е желателно, нали така?
Първите няколко мига ви се струват цяла вечност. После обаче неусетно се отпускате в компанията на другия и забравяте за тревогите отпреди малко. Сега всичко върви по мед и масло – говорите си, усмихвате се, смеете се. У вас започва да се заражда сигурност – чувствата са взаимни!
Първите срещи винаги са вълнуващи. Те са вълнуващите основи на предстоящите събития – връзката и влюбването. Постепенно искрата в очите на двамата партньори се усилва. Сякаш от километри излъчват своята привързаност, не могат да я скрият, а и не искат. Държат се за ръце, прегръщат се, целуват се. Правят си подаръци, глезят се, грижат се един за друг. В това се изразява една връзка – в малките жестове. Да знаеш, че любимият ти харесва този парфюм, и да си купиш именно него! А той, от своя страна, да ти отвърне, като облече онази хубава риза! Във всеки един малък дар като тези се крие послание, което ние предаваме на другия. Казваме му: „Аз те обичам и го правя по свое желание. Ти си щастлив – аз също!“.
Двойките като че ли са свързани от невидими сили. Не, не от статуса им във
Фейсбук. Тях ги обвиват съвсем тънки, незабележими за невиждащото око кончѐта. Не им позволяват да се разделят. Когато са един до друг, но не разговарят помежду си – пак се усеща магията. Когато са разделени – също. Те са постоянно заедно, благодарение на тези кончѐта.
И така, всичко е прекрасно. Вече губите по-малко време за сън, защото реалността е по-красива от сънищата. Нямате търпение да станете и да прекарате още един различен ден с любимия. Той сякаш не престава да ви изненадва. Точно когато се чудите какво ли ще ви предложи идното утро, то бърза да отговори. Офертата на деня е брак. Да, точно така! Съвсем внезапно, без да разберете откъде е дошло, предложението за брак е налице. Това е предпоследното ниво на връзка, което може да бъде достигнато. И вие приемате, как няма да приемете!
След еуфорията около сватбата, приготовленията и всичко останало, вие най-накрая успявате да осъзнаете случващото се. Сключвате свещен съюз! Сега ви остава само едно и се надявате то час по-скоро да пристигне при вас. Да огрее още по-силно живота ви, да го обагри и осмисли. Чакате го с нетърпение.
Правилно ли мислите? Става въпрос за дете. Бебето е последното ниво – от тук нататък по-сериозна връзката май няма да стане. А само като си помислите откъде започна всичко! От онази вълнуваща първа среща!
Минават се години и вие вече сте родител. Учите рожбата си на първи стъпки, първи думи. По-късно предавате традициите, философиите си. Казвате ѝ да изхвърля боклуците си в кошчетата, да щади хартията, тъй като тя се прави от дърветата. Запознавате я и с проблемите на света, а един от тях е именно замърсяването и унищожаването на природата. Факт е обаче, че ние, хората, също сме част от тази велика сила, наречена природа. Чрез децата ние всъщност помагаме на природата да расте, вместо да умира. Тя се разширява, новото поколение все по-често ѝ обръща внимание. То разбира, че е изправено пред проблем, който трябва да бъде разрешен. И действа!
Любовта движи механизма на света. Откакто свят светува, тя винаги е съществувала – навсякъде около нас и у нас. Силата ѝ е безкрайна и едва ли някой може да я надвие. Затова, нека помагаме на природата с любов!
~~~
Елка Петрова
18 г.
ГПЗЕ “Захарий Стоянов”, Сливен
ЗДРАВЕЙ срещу ZDRAVEI – кирилицата и интернет пространството
Писане, писане и само писане – това е светът на интернет пространството. „Пространство“, ограничено и лишено от изразните средства, които са характерни за ежедневната комуникация. Няма ги емоциите, жестовете, интонацията… Тъжното е, че все по-рядко общуваме лице в лице, все по-кратки, монотонни, „бедни“ са разговорите ни. Смятаме, че можем повече да си кажем, седейки пред компютъра – разделени от монитора, разстояния и стени. По-лесно е да използваме емотиконки – за да изразим емоциите си. Microsoft Word – да изкажем мнението си. Facebook, Skype, Twitter – да си поговорим. Да „споделим“. Всеки от нас е част от дадено общество – било то на колегите, семейството, класа. Общество, за което отделяме всеки ден, час, два или повече време. Време, прекарано в унеса на задълженията, мълчанието, „празните“ погледи или разговори състоящи се единствено от непрестанни банални въпроси като „Има ли нещо ново покрай теб?“, „Има ли някоя интересна тема?“, „Какво яде вчера?“… Само за да бъдат убити още няколко скучни мига и неудобството от факта, че все пак сме заедно толкова време, а не общуваме. Страшно е, че дори приятели, колеги, съученици, седящи един до друг – разделени единствено от „няколко предмета“ или сантиметра, не се поглеждат, а обменят информация с телефона в ръка. Хора, които използват някой сайт, програма, и хора, които изчакват да се приберат у дома, да седнат пред таблета, лаптопа или компютъра, за да обсъдят въпросите, които ги вълнуват.
Няма никакво значение как пишем в „мрежата“, как си казваме „здравей“, „какво правиш“. Дали на кирилица, латиница или „шльокавица“. Няма значение, защото интернет пространството е огледален образ на действителността (била тя пречупена или променена). Действителност, в която не можем да си „раздвижим езика“ и да се поздравим, срещайки на улицата – било то познати или не. Не можем да „завържем“ разговор без причина, изгода или цел… както е било „навремето“. Днес ни е неприятно и досадно, ако някой минувач ни попита „Колко е часът?“ или „Кой беше номера на автобуса? Откога го чакате?“, но нямаме нито страхове, нито пречки и задръжки да общуваме в „компютърния свят“.
Словото е преди писмената и използването му ежедневно (както обичаме днес да казваме face to face) прави езика ни „жив“, език с тринайсетвековна история, който не заслужава да остане само в речниците, граматиките и старите документи!
Днес защитаваме най-различни тези в полза на езика, кирилицата или срещу нея. Изтъкваме най-разнообразни аргументи от историята и настоящето като: „времето е в нас, а ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме“, но забравяме началото: „Ако е за Българско…“.
Всъщност, няма никакво значение дали изписваме „здравей“, или „zdravei“. Няма никакво значение и дали казваме „здравей“, или „здравей“ (), вгледани в „отворените очи“ на… пикселите на уебкамерите. Няма, защото и в двата случая ще ограничим комуникацията до писането и до пикселите. И в двата случая това „здравей“ или „zdravei“ oбезсмисля думата „здравей“ – казана с усмивка, ръкостискане или прегръдка…
… Mojem li da go po4uvstvame?