В средата на 90те майката на мутрата Кирил живееше сама в семейния апаратамент на първия етаж в ниска стара кооперация. Не беше ясно с какво точно се занимаваше Кирил, но казваха „има фирма“ и никой не задаваше повече въпроси. По мускулите на охраната и марките на колите, които придружаваха Кирил, когато идваше да вижда майка си, беше ясно, че той не просто има пари, но и е от тези, които трябва да внимаваш да не настроиш срещу себе си. Силните на деня си пазеха репутацията, властвайки с бой и страх и по десетките истории беше ясно, че нито полицията, нито кой да е може да попречи на мутрите да правят каквото си искат. Простичкия закон, че силният е прав и може да мачка всеки друг нещастник, беше болезнено ясен на всеки.
Съседите в кооперацията бяха задействали познатия рефлекс да се прекланят пред силния и майката на Кирил се ползваше с едно специфично уважение. Към нея околните изпитваха смес между страхопочитание от силата на Кирил и завист, че е успял, посещава я често, носи ѝ торби с всякакви неща и по всичко е видно, че се отнася с нея като добър син. Всички бяха наясно, че на някой, който се движи с две коли охрана, не му е чиста работата. Но важното беше, че в тези гладни години Кирил носи пълни торби и когато те треперят от страх и глад, Кирил осигурява на майка си достойнство и спокойствие. Каквито и слухове и истории да се разказваха за Кирил, репутацията му беше на не толкова лош човек, който е успял в трудни времена.
Майката на Кирил беше нормална обикновена жена, за която беше трудно да бъде добре, когато околните са зле. Тя се опитваше по всякакъв начин да запази доброто отношение на съседите от кооперацията. Мъжът ѝ беше починал и след пенсионирането ѝ, съседките бяха нейното общество, с което си прекарваше времето да седят пред блока, да обясняват какво са сготвили, да обсъждат сериали и да си говорят за всякакви ежедневни неща.
Всичко вървеше що-годе добре до сутринта, когато на входната ѝ врата се появи надписа: „МАЙКА НА УБИЕЦ!“. Написан с блажна боя, надписът беше видим за всеки, който влезеше във входа. Съседите от кооперацията и живущите в съседните входове разбраха мигновено за него. На следващия ден се появи човек, който изшкури и пребоядиса вратата, но след ден-два надписа се появи отново. Никой нямаше идея за какво точно убийство става дума, но тръгнаха всякакви предположения и истории – кое от кое по абсурдни. Лично аз не съм сигурен, че е имало каквото и да е убийство, но мога ли да съм сигурен.
От сутринта, когато надписа се появи на вратата ѝ, майката на Кирил се затвори и не говореше с никой. Синът ѝ прати хора, които демонтираха старата дървена врата и я замениха с укрепена стоманена врата, но жената предпочете да стои заключена зад нея. Съседките, седнали на пейката пред блока, напразно търсеха да я видят на балконския бокс, където обикновено готвеше. Вечер прозорците ѝ към улицата не светеха и само по домашните шумове и присветванията през завесите в спалнята ѝ, съседите знаеха, че тя си в вкъщи.
Синът ѝ продължаваше да я посещава, но след първия път вече не идваше толкова показно. Паркираше сам, без охрана. Когато влизаше във входа, избягваше погледите на околните, които шушукаха за него. Дори и да е търсил да насочи гнева си към някой, никой не е смеел да го погледне. След като майка му стоя затворена и не погледна никой няколко месеца, Кирил я взе при себе си.
Не дълго след това на новата стоманена врата на апаратамента на първия етаж в ниската стара кооперация се появи некролога на майката на мутрата Кирил.