Днешният пътепис ще ни води до една от „омайните“, „вълшебни“ и какво още се сетите като синоним на „магьоснически“ – планини в България – Родопите (както знаете, редакцията се отнася скептично към вълшебничесвата на Родопите ;), но пък пътеписът е прекрасен наситина!)
Теодора ще си направи базов лагер в град Доспат и оттам ще обиколи наоколо – това ще бъдат за начало Батак, Доспат и Буйновското ждрело.
Приятно четене:
Батак, Доспат, яз.Доспат и Буйновското ждрело
част първа от
Родопите
Имахме няколко дни свободни, беше лято и напук на морето, решихме да пътуваме към Родопите, по-специално яз. Доспат и околностите.
На отиване тръгнахме по царския път, т.е. хванахме магистралата, като след Пловдив поехме надолу. Погледът се почна да се губи в гори, пътят стана интересен и децата се ошашавиха на задната седалка. Чудехме се къде да спрем, за да си пренастроим вестибуларните апарати, защото почнаха да дават отклонения. От Пещера се отказахме – беше много рано за по-сериозна пауза, пък и не беше редно да профукам джобните за екскурзията в магазините за обувки (какви ботуши видях на една витрина и извиках от възхищение дори, но мъжът ми реагира с рязко подаване на газ ). Така или иначе, следваше
Батак
и там искахме да разгледаме.
Разтропахме се по площада и влязохме в музея. Добре е да се знае, че с един билет, може да се посетят Църквата от Батак, както и още една къща-музей.
Ние почнахме от историческия музей, за да си направим по-цяла картина. Изглежда не бяхме си научили урока от миналата година, когато заведохме децата в Националния в и те се отегчиха от третата зала нататък. Интересът тук трая един етаж (от мъничките) – мъчно ми е да го обявя на всеослушание.
Обаче имам питане! Защо повечето от музеите са останали в древни времена и експозициите им са скучни като пионерска витрина в пионерски дом? Схемата е една и съща, във всеки град, няма нищо, което да привлече вниманието на подрастващите ако придружителят им не се е захванал с трудната задача да ги умири, преведе през витрините и им налее факти с фуния в главата. А има толкова интересни неща скрити зад табелки и усукани описания. Готова съм да споря с всеки музеен работник ако и да съм лаик. Въпреки че за мен е изключително ползотворно – ако искам да им остане нещо в главите на бедните ми деца, налага се да направя някаква подготовка и да играя ролята на Индиана Джоунс (макар и без камшик, за жалост, с него щях да съм привлекателна гледка). Мога и да си отговоря на въпроса, също така – пари няма, хора няма. Но, за някои идеи не се иска много пари и много хора. Би било добро начало. А съм сигурна, че ако се отвори някой форум по пътешествия, идеите ще са хиляди и то съвсем безплатно. Да не говорим колко доброволци ще се намерят. Моля, министъра да си го отбележи. М-у другото какво стана с онази скъпоструваща ПР кампания, дето създаде фейсбук профил на министерство ли беше, министър ли (честно, не помня на кого или кой).
В този музей за първи път се сблъсках с нещо, което ми даде обширна тема за размисъл. Имаше изложени артефакти за партизани и други от ония смутни времена. С фашисти и антифашисти сме добре запознати, да речем до 78-ми набор. След това запознаватето става все по-бегло и рязко изчезва. Нищо особено, но ме стресна фактът, че трябва да обяснявам този момент като исторически и физически свидетел на времето. Съвсем различно става, когато се чувстваш участник, а не разказваш нещо далечно и леко имагинерно като битката при село Ключ, например. Пак опираме до раздалечаването ни от култура и история.
След това прочувствено проникновение, излизаме на площада и влизаме в двора на
църквата,
където още се усеща мрачина и скръб. От всичко учено, четено, гледано, слушано за Баташкото клане, най-силно въздействие за мен имат стиховете на Иван Вазов. Църквата е гола, тъмна, малка и настръхваш като си вътре. Дори децата се умълчаха. Скръбни се чувствахме.
Малко след това тръгваме за Доспат, защото искаме да приключим с пътуването за днес колкото се може по-скоро. Много завои, много нивелация, денивелация, смяна на морското равнище – бяхме като пребити. Наложи се да спрем на отбивка, за да се осаферим малко. Бяхме съвсем близо до
Доспат и гледката беше изумителна
В следващите два дни все щеше да е така.
Предварително бяхме резервирали стая, което се оказа грешка по моему. Не, че беше лош хотелът, но на място щяхме да направим по-добър и колоритен избор. Въпреки че Доспат стана доста желана дестинация напоследък, места за нощувка има много. Популярни са разни вилни селища и други край язовира, но те се търсят от хора, които идват специално заради водоема. За обикалящи изборът е богат (цените са прилични – от 15лв за стая в частна къща, през 30до 60лв за приличен хотел и нагоре ако имате желание)
Настанихме се и тръгнахме на разходка. Хладно малко, типично за планината. Градчето – тихо, пусто, дори малко повече от колкото трябва. Представях си разни уютни градинки, ресторантчета, хлебарници, повечко хора. Имаше ги, но някак бледи изглеждаха. Аз, обаче, бях получила жокер. В центъра се намирала сладкарница, чиято бисквитена торта е изключителна. Или поне се е запътила към понятието. Намерихме я -Сладкарница Менар. Кафе си поръчах и торта – Да ви е сладко, ми казаха и беше сладко. До колкото разбрах, две сестри стопанисват мястото – с буйни коси, като от захарен памук, само дето не бяха бели. Те сами си правели и тортите. Хора от градчето сядаха, пийваха някоя лимонада на масите отвън и си отиваха по живо, по здраво.
Следващият ден беше за Буйновското ждрело,
Ягодинската пещера, Дяволското гърло, Триград и Триградското ждрело.
Първо решихме да закусим. Бях видяла хлебарница-пекарна на едно място и когато я намерихме, оказа се, че всяка една закуска е приблана в найлоново пликче, изстинала отдавна. Но можело да я стоплят веднага. Дори и в Менар нямаше особено добър избор. Ех! Хапнахме по нещо, напазарувахме това-онова, а в супермаркета продаваха боровинки – стройна колона от касетки.
Буйновското ждрело
се наблюдава отблизо – пътят през него е тесен, еднолентов и има огледала по скалите, за да се следи отстрещното движение. Но тази екстремност, както и всичката красота са взели акъла на туриста още в началото и той никак не се притеснява да измине 10те километра дължина. Неизменно се чувства като мравчица по склоновете на планината. Няма смисъл да описвам високите борове, мириса на гората, звуците – на много места има литература. Единственото, което казвам – грандиозно е.
А двете скали, които се наричат Вълчи скок са си величествени.
Очаквайте продължението
Автор: Теодора Миткова
Снимки: авторът
Още снимки
Други разкази свързани с Родопи – на картата:
Родопи