Надявам се, че следящите блога ми са широко скроени хора и реакцията им след прочита на заглавието е различна от “Те такава дума нема!”. В книжовния език наистина се употребява фин, но вероятно сте чували/виждали това прилагателно и във вариант финен.
Причината за неговото съществуване покрай фин е ясна, общо взето. Ще се опитам да я обясня, за да не укорявате прекалено онези, които изричат или пишат финен.
Структурна функция на наставките
Ако не бяха моите занимания с историческо словообразуване, може би и до днес нямаше да обърна внимание на една функция на наставките, която се определя като структурна. За да стане по-ясно, ще дам няколко примера. В супен наставката -ен се прибавя към основата супа (съществително, означаващо предмет), за да се образува нова дума (прилагателно, означаващо вече признак на предмет), която показва определено предназначение (супена лъжица). В простоват наставката -оват се прибавя към прилагателното прост, за да се образува ново прилагателно, означаващо качество, което наподобява качеството, залегнало в изходната дума.
Да видим каква роля изпълнява наставката -ен в прилагателното финен, образувано от фин. На пръв поглед – никаква. Но само на пръв поглед. Всъщност в думата фин има някаква недостатъчност, недооформеност, недовършеност (въпреки цялата изтънченост на значението ѝ). Липсва ѝ наставка, която ясно и категорично да я отнесе към прилагателните имена, към всички онези думи, които в нашето съзнание означават признак на предмет и завършват на -ен, -ски, -ов, -лив и т.н. Затова доста хора добавят -ен към фин, осмисляйки тази дума именно като прилагателно. Не е маловажен и фактът, че по този начин чуждата дума придобива “по-български” облик.
Словообразувателни синоними в старобългарския език
Явлението, което представих по-горе, не е никак ново. Характерно е за старобългарския език, и то, забележете – за книжовната му форма. За текстовете от онази епоха е било обичайно съжителството между думи, които са имали едно и също значение, но са се различавали по наставката си например или по липсата/наличието на такава:
богатьство – богатьствиѥ (’богатство’)
вьдова – вьдовица (’вдовица’)
радъ – радостьнъ (’радостен’)
Една от причините за съществуването на тези двойки (а понякога и тройки, и четворки) думи, наричани словообразувателни синоними (също и варианти, дублети), е че книжовният език е бил в процес на изграждане и речникът му активно се е попълвал с нови думи. Голяма част от тях са се образували с наличния собствен “материал” – славянски корени, наставки и представки, при което са се изпробвали различни “комбинации” между тях. “По-жизнеспособните” варианти са оцелели, а другите просто са били изоставени. Например от трите двойки думи по-горе в съвременния български език се използват богатство, вдовица и радостен, а някогашните им словообразувателни варианти вече са забравени.
Друга причина за появата на словообразувателни синоними е стремежът на старобългарските преводачи и творци да придадат по-изискан вид на книжовния език, употребявайки лексеми със сложна морфемна структура, които съответстват на по-високия езиков стил. Например вземат дума от ежедневната реч и я “обновяват”, като ѝ добавят наставка: сѫпрь + -ьникъ > сѫпрьникъ (и двете означават ’противник’).
Някои изследователи обаче смятат, че в подобни случаи основната функция на наставката е да служи като формален показател, че думата е съществително име, т.е. функцията е същата както на наставката -ен в прилагателното финен.
Нищо ново под слънцето
Много от явленията, които се наблюдават днес в езика, имат ако не аналози, то поне успоредици в миналото. Затова, когато се сблъскам с думи като прилагателното финен, си припомням мъдростта на Еклисиаст: “Случва се да казват за нещо: “виж, на, това е ново”; но то е било вече през вековете, що са били преди нас” (1:10). А познанието за миналото – убедена съм в това – ни помага да правим по-трезва преценка на онова, което се случва в настоящето.
Ако написаното ви е заинтригувало, може да прочетете за други случаи, аналогични на финен, в съвременния български език (стр. 82 – 83).
____________
* От диахрония (гр.) – проследяване на явленията, най-често езиковите, в тяхната историческа последователност.
Източници
В. Ефимова. Старославянская словообразовательная морфемика. М., 2006.
П. Ковачева. За една от функциите на няколко старобългарски наставки. – В: Сборник в чест на проф. д-р Ангел Давидов. Материали от Международна научна конференция, Велико Търново, 13–14 декември 2002 г. В. Търново, 2004, 155 – 165.
Р. Цейтлин. Лексика древнеболгарских рукописей Х – ХI вв. С., 1986.
Диахронично (15). Търся някой/някого, който да ме разбира
Диахронично (16). Няма да направя/не ще направя
Диахронично (17). Глаголът пека, местоимението неин и законът за неутрализация на аломорфите
