Вярвам, че има работа, която е неподходяща за един човек и подходяща за друг. През последните 5 години завърших бакалавър, а след това и магистратура и сега си търся работа. Обаче както казах и преди, не си търся каква да е работа, а работа, която да е свързана с образованието ми; работа, която да върша с желание; работа, която да отговаря на моя потенциал. Всяка работа, която изисква умствени възможности под моите, би била недостойна или най-малкото неподходяща за мен. И понеже тези редове започнаха да звучат много надуто, ето и малко икономическа логика.
Държава е вложила в мен доста пари - в моето начално, основно, средно и най-вече висше образование. Нормално е държавата да иска някаква възвръщаемост от тази инвестиция - аз трябва да използвам знанията и уменията, натрупани по време на своето обучение, за да си намеря място на пазара на труда - място, което да отговаря на квалификацията, желанията и възможностите ми. Това е работата, където ще съм най-полезна и най-производителна и където ще имам най-голям пряк (чрез собственото си потребление) и косвен (чрез икономическото благополучие на работодателя ми) принос към икономическото развитие на страната. Тъй като звучи абсурдно да говорим за това как аз сам-самичка допринасям за родното БВП, представете си, че говорим за всички мои съвипускници от всички български университети - хиляди млади хора. Сега вече наистина изглежда реалистично, че нашите действия на пазара на труда имат реален икономически ефект. Държавата е вложила много пари в нас и чрез нашата работа ние трябва да й ги върнем обратно. С лихвите. Разбира се, това е много просто казано, но тук не е икономически блог, така че ще ме извинявате. Нека направя и друга аналогия - ако вашият работодател ви е наел на работа и е инвестирал средства във вас под формата на обучение и време на други служители, прекарано във вашето обучение, той ще иска да ви намери най-доброто място във вас за организацията, а не да ви сложи на позицията хигиенист, прахосвайки ресурсите, които е вложил във вас.
И така - най-голяма полза за мен и за моята държава има тогава, когато намеря онази работа, на която се чувствам най-добре - тогава, предполага се, ще работя най-здраво и ще имам най-висока производителност. Ето защо аз отказвам да се чувствам виновна за това, че не искам да работя каква да е работа, и че предпочитам да си седя вкъщи, вместо да продавам закуски в някоя баничарница. (Държа да отбележа, това не е срамна работа сама по себе си, просто не искате на нея да работи някой, който притежава докторска степен по квантова механика!)
Тези икономически доводи са много прекрасни, но някои неща все пак накланят везните на обратната посока.
Първо, благодарение на невероятните ми родители, аз все още имам право на избор. Ако изборът ми беше между продавачка на банички и гладуване, щях да се затичам към закусвалнята с принтираното си CV и също така активно да вися по опашки в Бюрото по труда.
Второ, от няколко години вече сме в период на икономическа криза, от която няма изгледи да излезем, което доведе до по-ниски заплати. Тоест дори да намеря работа, която бих вършила с кеф, е възможно да не я приема, заради скромното заплащане. Ето ви и реален пример от моя собствен скромен опит: преди по-малко от две седмици се явих на конкурс за интересна позиция, отговаряща на моето образование и интереси, в Комисия за... Всичко беше много чудесно до момента, в който казаха, че брутната заплата е около 530-540 лв. Ако не бях добре възпитана, още в същия миг щях да си хвана якенцето и чантичката и да излетя от стаята. Нека обясня по-подробно защо: наем на гарсониера - минимум 250 лв. + сметки за ток, вода, интернет и парно - seasonally adjusted 70-80 лв. + карта за градски транспорт - минимум 23 лв. (средно аритметично 38 лв.), което прави горе долу 350-370 лв. След което остават някъде около стотина лева за всички останали разходи, включително храна, облекло и обувки, мобилни услуги, забавления и т.н. Еми няма как да стане! Подобна заплата в София е срамна и унизителна и няма начин човек физически да съществува с нея освен ако по някаква причина може да мине без сериозния разход за наем на жилище. Другата страна на този проблем е, че е възможно да приема работа, която не харесвам особено само заради добрите пари. Всъщност, за себе си наистина не съм убедена, че бих започнала работа единствено заради заплатата, защото тогава всеки работен ден е мъчение, няма да си върша работата на макс и ще търся първата възможност да се измъкна от нея. Поради тази причина има сектори, които просто не отбелязам, когато се ровя из джобса, независимо колко високо платени обяви мога да намеря там. (Примерно няма начин да стана счетоводител.)
Трето, липсата на координация между висшето образование и бизнеса води до наводняване с един тип кадри и липса на друг тип кадри. Така например всяка година се дипломират много повече адвокати и икономисти, отколкото държава и бизнесът имат нужда. Ако държавата с помощта на университетите беше вложила същите тези пари в стимулиране на други специалности, това би допринесло за по-балансирано положение при предлагането на труд. Друг е въпросът, че както не от всяко дърво става свирка, така и не всеки човек има възможности да бъде както добър адвокат, така и добър инженер. Повярвайте ми, аз много, много искам да мога да бъда компютърджия и да съм от онези хора, които сега взимат по 5-6000 лв. заплата, но от мен програмист няма да излезе, ако ще и на челна стойка да застана.
Четвърто, пълно е с висшисти, много от които с дипломи със съмнителна стойност, което означава, че самият факт, че някой има висше образование, не значи, че може да стане шеф на банка. Аз обаче затова говоря за потенциал - той не е свързан само с образователни степени. Човек трябва да заема позиция, отговаряща на неговия потенциал и възможности!
Пето, пазарът на труда е много сложно нещо и това вече съм го загатвала в един друг пост.
Въпреки че на всичкото отгоре няма такова нещо като идеалната работа, аз все пак имам известни предпочитания и смятам да се придържам към тях. Макар че колкото повече дни на безделие се натрупват, толкова повече занижавам критериите си при търсене на работа, все пак има неща, които не искам да работя. И при все че съм наясно, че сме в период на висока безработица, не искам да се чувствам виновна за това, че търся работа, която да върша с желание и за която аз да съм подхоящият човек. Вярвам, че човек трябва да бъде амбициозен и да се стреми да постигне онова, което желае, а не да се задоволява с огризки. В краен случай, ако държавата не успее да стимулира български и чуждестранни фирми да се развиват и да откриват работни места тук, ще се наложи да започна да се оглеждам и извън граница...![]()
![]()
 |
| Изображение: www.sxc.hu/profile/forwardcom |
И така - най-голяма полза за мен и за моята държава има тогава, когато намеря онази работа, на която се чувствам най-добре - тогава, предполага се, ще работя най-здраво и ще имам най-висока производителност. Ето защо аз отказвам да се чувствам виновна за това, че не искам да работя каква да е работа, и че предпочитам да си седя вкъщи, вместо да продавам закуски в някоя баничарница. (Държа да отбележа, това не е срамна работа сама по себе си, просто не искате на нея да работи някой, който притежава докторска степен по квантова механика!)
Тези икономически доводи са много прекрасни, но някои неща все пак накланят везните на обратната посока.
Първо, благодарение на невероятните ми родители, аз все още имам право на избор. Ако изборът ми беше между продавачка на банички и гладуване, щях да се затичам към закусвалнята с принтираното си CV и също така активно да вися по опашки в Бюрото по труда.
Второ, от няколко години вече сме в период на икономическа криза, от която няма изгледи да излезем, което доведе до по-ниски заплати. Тоест дори да намеря работа, която бих вършила с кеф, е възможно да не я приема, заради скромното заплащане. Ето ви и реален пример от моя собствен скромен опит: преди по-малко от две седмици се явих на конкурс за интересна позиция, отговаряща на моето образование и интереси, в Комисия за... Всичко беше много чудесно до момента, в който казаха, че брутната заплата е около 530-540 лв. Ако не бях добре възпитана, още в същия миг щях да си хвана якенцето и чантичката и да излетя от стаята. Нека обясня по-подробно защо: наем на гарсониера - минимум 250 лв. + сметки за ток, вода, интернет и парно - seasonally adjusted 70-80 лв. + карта за градски транспорт - минимум 23 лв. (средно аритметично 38 лв.), което прави горе долу 350-370 лв. След което остават някъде около стотина лева за всички останали разходи, включително храна, облекло и обувки, мобилни услуги, забавления и т.н. Еми няма как да стане! Подобна заплата в София е срамна и унизителна и няма начин човек физически да съществува с нея освен ако по някаква причина може да мине без сериозния разход за наем на жилище. Другата страна на този проблем е, че е възможно да приема работа, която не харесвам особено само заради добрите пари. Всъщност, за себе си наистина не съм убедена, че бих започнала работа единствено заради заплатата, защото тогава всеки работен ден е мъчение, няма да си върша работата на макс и ще търся първата възможност да се измъкна от нея. Поради тази причина има сектори, които просто не отбелязам, когато се ровя из джобса, независимо колко високо платени обяви мога да намеря там. (Примерно няма начин да стана счетоводител.)
Трето, липсата на координация между висшето образование и бизнеса води до наводняване с един тип кадри и липса на друг тип кадри. Така например всяка година се дипломират много повече адвокати и икономисти, отколкото държава и бизнесът имат нужда. Ако държавата с помощта на университетите беше вложила същите тези пари в стимулиране на други специалности, това би допринесло за по-балансирано положение при предлагането на труд. Друг е въпросът, че както не от всяко дърво става свирка, така и не всеки човек има възможности да бъде както добър адвокат, така и добър инженер. Повярвайте ми, аз много, много искам да мога да бъда компютърджия и да съм от онези хора, които сега взимат по 5-6000 лв. заплата, но от мен програмист няма да излезе, ако ще и на челна стойка да застана.
Четвърто, пълно е с висшисти, много от които с дипломи със съмнителна стойност, което означава, че самият факт, че някой има висше образование, не значи, че може да стане шеф на банка. Аз обаче затова говоря за потенциал - той не е свързан само с образователни степени. Човек трябва да заема позиция, отговаряща на неговия потенциал и възможности!
Пето, пазарът на труда е много сложно нещо и това вече съм го загатвала в един друг пост.
Въпреки че на всичкото отгоре няма такова нещо като идеалната работа, аз все пак имам известни предпочитания и смятам да се придържам към тях. Макар че колкото повече дни на безделие се натрупват, толкова повече занижавам критериите си при търсене на работа, все пак има неща, които не искам да работя. И при все че съм наясно, че сме в период на висока безработица, не искам да се чувствам виновна за това, че търся работа, която да върша с желание и за която аз да съм подхоящият човек. Вярвам, че човек трябва да бъде амбициозен и да се стреми да постигне онова, което желае, а не да се задоволява с огризки. В краен случай, ако държавата не успее да стимулира български и чуждестранни фирми да се развиват и да откриват работни места тук, ще се наложи да започна да се оглеждам и извън граница...
