Мъчителят и неговите демони са неразделими и неразличими. Тялото е карта на травмите, всяка от тях отваря уста, хищна да изговори себе си, обаче не излиза звук, а само фантазия. Цветята на злото поникват отново. Това, което е криво, е красиво. Нещо липсва и нещо е в повече в това тяло. Нещо е надупчено, надробено, смляно. Нещо се пропуква. Мащабът на картата нараства дотолкова, че картата покрива травмата, както фантазията покрива художника, както маската скрива двойното, тройното, липсващото, грешното лице. Градът е тяло с висока концентрация на травми, маски и изтръгнати лица. На травмата й порастват зъби. Тя се тъпче, хапе, смуче, суче, гълта, повръща. Страховете са завъртат в орбити около нея. Светът все още има център, макар и кух. Сърцето е орган, който остава извън тази система, то няма зъби, косми, нокти и затова избягва живота, не се побира в разцъфналото тяло. Някой някога ми каза, че мракът е сгъстена светлина. И демоните са били хора, когато сърцето е било на мястото си. И Мъчителят е бил човек преди да стане машина за ужасяващи фантазии.
изложбата му все още е в Hip Hip Atelier,
представянето на стихосбирката АСФОДЕЛ, илюстрирана от него и написана от брат му, ще бъде на същото място на 24 февруари от 19ч,
а още за него можете да прочетете в: Дневник, Public Republic, 12, Edno, Boyscout magazine
