"Той разбрал: човекът, който не чува и не говори, е идеалният подчинен, защото няма нужда да бъде насилван да се подчинява"
Какво се случва ако се събудиш и усетиш, че тялото ти не ти принадлежи, че крайниците ти не те слушат, че самият ти не чуваш нищо... Може би ще се побъркаш? А може би и ще се съпротивляваш. Такава е съдбата на Господин Г., станал жертва на собственото си противопоставяне на новите тоталитарни власти, ползващи за вдъхновение (или по-скоро за оправдание) странен навик на баща му. В един момент езикът е станал non grata, а вината и истината чрез мълчанието - държавна политика.
Затваряйки цяло едно общество в оковите на тишината и подчинението, тази книга търси мястото си сред доста респектиращ списък с романи, разказващи за случващото се в свят със строга организация и тежки правила. И въпреки че Петър Денчев отказва да причисли книгата към категорията "Антиутопии", няма как да не направим връзка най-малкото с "1984" и "451 градуса по Фаренхайт".
В "Тихото слънце" обаче липсва чисто разказваческото начало, което ни въвежда в историята бавно-бавно, за да ни подготви за развръзката. Тук се сблъскваме направо с езика/речта/словото на Господин Г., които единствено са оцелели от цялото същество на собственика си, въпреки че именно те са били забранени. За да стигнем през болката му до пълното разкриване на развоя на събитията. Думи, изговорени без досадна протяжност, но с много ритъм - точно противоположно на това, което са опитали да направят превратаджиите в самата книга.
Няма как да пропусна факта, че корицата е пряка препратка към соц-стилистиката, която можете да забележите в почти всяка по-голяма семейна колекция. Напълно подходящо за това, което ще прочетете и в самата книга.
Разберете защо "Тихото слънце" не е точно антиутопия и как младите творици могат да реализират потенциала си в България - само в интервюто, което Петър Денчев даде специално за "Аз чета".
