"Разбрах, че съм стар, когато ме сложиха на витрината на антикварен магазин".През безсмъртието на плюша Унгерер разказва проста история за Втората световна война; за жълтите звезди и депортацията, за бомбардировките и руините, за расизма. Последното не го очаквах, очаквах краят на войната да е край на сюжета за насилието, както е обикновено дори в книгите и филмите за възрастни. Радвам се, че не е.
И все пак. Трудно е да дадеш тази книга на детето си, да му покажеш в какъв свят всъщност си го родил, да го направиш съпричастно към страха и вината. Само че без съзнание за войната едва ли ще има усилие за отстояване на мира. Между отделните хора, не само между държавите.
Книгата е хубава, защото, макар за деца, не посочва един лош и един добър, не използва сантименталния си потенциал, за да сочи и така да ражда омраза с обратен знак. Тя не национализира злото - и затова може да се използва като отправна точка за други разговори, които така и не сме провели - например за етническата омраза у нас, за преименуването, за расистките нападения, за които слушаме по новините. Разговори, които не се подразбират.
Във Франция, доколкото разбрах, се изучава в училище. Може би наистина мястото й е там. Със сигурност не е за деца в предучилищна възраст; по-скоро прогимназията ми се струва подходящ период за такъв вид дискусия, доколкото тогава децата започват по-активно да слушат новини и да се интересуват от социални въпроси.
