Събудихме се рано, сипахме си чай и кафе и почти не обелихме дума, докато не приключихме със закуската. Багажът вече беше в колата, закопчахме коланите и поехме към изхода от Квебек в посока Халифакс, Нова Скотия. Не след дълго четирите ленти се сляха в една, която внимателно ни сближи с насрещния трафик.
А аз, отпуснат в удобната седалка и оставил колата сама да поддържа 100 км/ч, бях зареял поглед в далечината. Нямахме търпение да се измъкнем от цивилизацията и да се потопим в спокойствието на пустошта. А тя беше пред нас – малко над 1000 км през вековни гори и малки езерца до следващата ни голяма спирка. И някъде тогава към нас се присъедини и есента.
Следвахме неотлъчно правия път и често с тъга посрещахме бързо приближаващите се знаци за отбивки към паркчета и малки градчета. Имахме още доста километри пред себе си, а стрелките на часовника не проявяваха разбиране. В един момент обаче просто реших да отбия, поддал се на емоцията, и по тесен път стигнахме до най-дългия покрит мост в света, Хартландския.
Конструкцията от дърво се протяга 391 м над р. Св. Джон. През нея може да се провре само една колона от автомобили. Затова и почакахме няколко минути на знака Стоп, затаили дъх. Спряхме на паркинга в другия край на моста и се разходихме пеша по него.
Мост на 110 г.
Качихме се отново в колата и поехме обратно към магистралата. Настигахме и изпреварвахме камиони, редувахме се за кратка дрямка на дясната седалка и просто се наслаждавахме на тишината, спокойствието и живота изобщо. А пристигането ни в Халифакс беше ужасно красиво…
Искам пак.