Вчера си говорихме за заминаването и оставането в България. Чух собствените си думи от като бях на 20 и по-малко, от колкото съм сега, години. Сега ми звучат наивно, но знам че тогава бях права и да остана беше правилното решение. Вероятно и 22-годишният ми събеседник, който заяви, че ще учи в чужбина и ще се върне и той е прав.
Към днешна дата обаче съм убедена, че в дългосрочен план, тази държава няма бъдеще.
Това се дължи до голяма степен и на факта, че никой не мисли в дългосрочен план. Днес приемаме една поправка в един закон, изсичаме едни гори, едни хора прибират едни пари и точка. На кой му пука какво значи това за следващите 20, 30, 50, 100 години.
В дългосрочен план усилията в България са безсмислени. Тук полагаш усилия, не защото ще има резултат напред във времето, а защото си такъв човек. Дразни те боклука зад блока – слизаш и чистиш. Работиш усърдно, защото работата ти харесва или защото си отговорен, не защото в дългосрочен план има смисъл от кариера в България, каквато и да е тя.
Bottom-line, в дългосрочен план нещата тук никога няма да се оправят. Живеем в сбъркана държава без бъдеще.
Тогава защо съм тук. Да, по навик. Но установих, че стоя и заради краткосрония план. В краткосрочен план аз например искам да кастрирам поне майката от глутницата зад църквата до нас. Тя е на улицата, ражда по два пъти в годината и аз не знам по колко бебета, а гърдите ѝ висят. В краткосрочен план, тя е там и аз да мога да направя нещо за нея. И в това има смисъл
В краткосрочен план има адски много неща, които всеки може да свърши. Но те няма да променят дългосрочния.