Вчера беше един от незабравимите дни в живота ми. Един от тези дни в които си сигурен, че всичко има смисъл, защото си срещнал любовта и вярата. За тази среща исках да съм красива. Облякох това, което ми стои най-добре. Гримирах се внимателно – да има очертания, но и да са по-скоро незабележими – първо си сложих черните обици-халки, но ми се видя мрачно. Смених ги със зелените нефритови Буди. Будите са по-подходящи за този мъж. Освен това бях с черни джинси и черна риза доказващи две неща – че съм стройна и че съм сериозна. Обаче сложих червени велурени обувки с висок ток. Много, много секси. От тези, които са като от късните 40 години, защото тогава започва неговата ера. Мислех да си облека едно яке на Дизел, но то нищо не означаваше. Беше поредното яке на Дизел. Увих се в черен индийски шал със зелен бордюр подарък от дъщеря ми. С много любов. Бях си купила цигари, защото знаех, че от вълнение ще ми се допуши. Взех фотоапарата след като го заредих. Също така взех един червен тефтер на който пише с жълти букви “Wonder Woman”. В него можеш да си правиш записки, но и можеш да разглеждаш картинките от създадения през 40те години едноименен комикс. Проверих дали имам химикалка. С мен бяха “Марсиански хроники” и “Фаренхайт 451”. Огледах се за последен път и се качих на колата. Всичко разказано до тук не е случайно. С интуицията си знаех, че отивам на любовна среща, затова се подготвих толкова внимателно. Ако не ставаше въпрос за Рей Бредбъри, никога нямаше да ви занимавам с тоалета си. Той беше.
Трябваше да карам до Торанс, което е на около половин час от Ел Ей. Беше залез слънце. Чакайки на един светофар, с периферното зрение ми се стори, че виждам самото слънце, оранжево кълбо толкова ниско, че можеш да го докоснеш. Слънцето се въртеше и на него пишеше “76”. Когато си в такава еуфория знака на бензиностанцията може да ти се види като слънце.
Подраних, или поне така си мислех докато карах натам. Не бях. В залата на културния център в Торанс се извиваше дълга опашка с хора натоварени с книги завършваща пред масата на която ги подписваше Рей Бредбъри. Човекът е вече близо 90 годишен, на инвалидна количка, но си беше сложил червена връзка с малка кутийка с неразопакован подарък на нея. Залата постепенно се напълни и всички се вълнуваха. Когато дойде моят ред, казах на Рей, че съм писателка от България и, че “Марсиански хроники” е една от книгите заради които съм завинаги влюбена в литературата. Асистентът му възкликна: “България! Познавате ли Кейт? Кейт....избяга ми второто й име, тенисистката, която ще ви представя на олимпийските игри....”. Отговорих ме, че няма българин, който да не знае коя е Катерина Малеева и семейството й. Забравих да ви кажа, че носех подарък на Рей. Нещо между мен и него. Оставих го на масата и помолих да ни снимат. Всичко беше толкова хубаво колкото си го представях.
Седнах си на мястото, но преди това исках да видя къде ми е подаръка. Нямаше го вече на масата. Отидох при асистента му и го попитах дали Рей ще го получи. “О, да! Вече е в раницата му, нали я виждате, закачена на количката. Утре той ще си разгледа подаръците и ще му обърна специално внимание на Вашия, защото сте от България. Заради Кейт - тя е страхотна!”. Това вече съвсем ме направи щастлива. Залата притихна, качиха Рей на малкото подиумче и той помоли всички, които са под 18 години да станат от местата си и да седнат на земята пред него. Прекрасното беше, че те се оказаха много. Имаше бебета, имаше и старци. Но той ни накара да се почувстваме на една възраст. Възраст, която никога няма да се промени, определена от момента на влюбване в книгите му.
“Предполагам, че се чудите защо ви извиках тук. Ще ви уча на любов.” С това първо негово изречение разбрах, че интуицията ми не ме е лъгала. Това беше любовна среща. Заговори за първото си влюбване, когато бил на 4 години и майка му го завела да гледа “The Hunchback of Notre Dame” и той пожелал да е гърбав. След това на 5 години поискал да е фантома от “Фантомът на операта”, а на 6 да е динозавър след като гледал филм за динозаври. Така започнали влюбванията му и продължили цял живот. Бил влюбен в Джийн Кели след като гледал “Singing in the rain” и му казал, че ако той обичал книгите на Рей поне на половината на любовта на Рей към филмите му, щял да поиска да работят заедно. Рей написал сценарий, Джийн го занесъл в Лондон и Париж, но не намерил пари и така нищо не станало.
Обърна се към децата и каза: “В училище не могат да ви научат да бъдете писатели, но една библиотека може. Аз винаги съм бил влюбен в библиотеките. Библиотеките са една от най-важните любови, които човек може да има. Гледах как Хитлер гореше книги, преживявах изгарянето на Александрийската библиотека така, все едно, че се случваше сега. Бях влюбен в книгите и затова написах “Фаренхайт 451”. Влюбих се и във филмите на Джон Хюстън и един ден той ме покани да напиша сценарий по “Моби Дик”. Господ да ми е на помощ, опитвал съм се толкова пъти да я прочета, толкова е голяма и все не успявах. Какво ще правя?! И изведнъж се сетих за Ричард III, за Шекспир, ами да, те ще ми помогнат да напиша сценария. Винаги съм бил влюбен в тях. Те са помогнали на Херман Мелвил да напише “Моби Дик”! Капитан Ахаб е Ричард III! И започнах да пиша. И стана филм. Трябва да направите списък на вашите любови и да започнете да работите за тях! Искам да ви науча как да гледате едно нещо, а да виждате друго. Попитах Джон Хюстън защо избра мен – никой не пишеше критика за книгите ми, почти не се продаваха, нямаше ги извън Америка.... Той ми отговори, Заради разказът “Сирената”. Обадиха ми се от списание “Pro Football” да напиша текст за футбола. Ама как да пиша за футбол?! Аз нищо не знам. И изведнъж видях топката, видях брат ми и слънцето и седнах да пиша. Написах поема от 8 страници! Обадих им се и им казах: “Написах текст, но е поема!”. Никога преди това не бях писал поема, стихове съм писал в училище, но поема не. Публикуваха я, изкарах и пари с нея и я публикуваха общо 5 пъти! Бях на 42 години и продължих да пиша стихове. Накрая вече написах една книга с 500 стихотворения! Представяте ли си как се влюбих в поезията! Бях влюбен и във Фелини. Гледах всичките му филми - и лошите му и те бяха добри. Написах за него нещо в Лос Анджелис Таймс, а той го прочел, и ми се обади и ми каза, че това е най-доброто нещо някога писано за него, и че трябва да му отида на гости. За 20 годишнината на дъщеря ми отидохме в Рим и му се обадихме. Закусвахме, обядвахме, вечеряхме заедно. Жена му беше Чаплин, а Чаплин е любовта на живота ми и любовта на живота на Федерико – Джулиета. Накрая се прегърнахме с Фелини и ревахме. Той повтаряше, Моят брат-близнак, моят брат-близнак.... После, на 43, поисках да съм драматург. Написах пиеса, поставихме я, беше ужасно. Но продължих, защото бях влюбен в театъра и накрая получих това, което исках – критиците бяха влюбени в пиесата ми. За какво се занимавах с театър – никога не съм изкарал една стотитнка от театър. Правех го, защото го обичах и актъорите бяха моите любовници.
Когато бях на 12 години, един ден гледах как вятъра подухва косъмчетата на ръката ми. Тогава за пръв път разбрах, че съм жив. Отидох на един Луна парк във Венис и там срещнах странен човек – Мистър Електрик. Той ми каза, че аз съм неговият прероден приятел загинал във войната и, че ще живея вечно. Заведе ме в палатката на едни странни хора на които първо извика да не говорят мърсотии. Той ми разказваше неговите малки философии, а аз моите големи. Защото когато си момче на 12 години, ти имаш големи философии. И същата година се преместихме в Аризона, родителите ми купиха пишеща машина и написах първия си разказ. Ако сте късметлии в живота, ще срещнете добър учител, или добър приятел, който ще ви подкрепя във влюбванията ви. Никога не слушайте никой освен себе си! Никой не може да ви каже какво да правите. Просто винаги трябва да имате списък на нещата в които сте влюбени и да действате по него.”
Каза още много неща, но това е главното. После остана да подписва още и още книги, а аз си тръгнах към Ел Ей още по-влюбена. Ще направя всичко възможно така да бъде завинаги.
