Quantcast
Channel: Блогосфера
Viewing all articles
Browse latest Browse all 33007

Стойчо Димитров: Пътуване до Индия (3): Делхи. Бягство към дома.

$
0
0
Днес ще завършим пътуването на Жоро из Индия. В начолото разгледахме Бангалор, бяхме в  Агра и Тадж Махал, а днес ще видим отрезвяващото влияние на столицата Делхи. Специално искам да поздравя автора за реалистичния поглед върху Изтока и Индия в частност! Приятно четене:  

Пътуване до Индия

част трета:

Делхи. Бягство към дома.

 

Делхи.

Това е столицата на Индия. Или да кажа столиците. Според Wikipedia това място е постоянно обитавано от 6 век пр. н. е.  Тоест горе долу колкото Пловдив :) Но всъщност, за разлика от Пловдив този град всъщност не е един град, а всяка нова империя или династия която го е завладявала си е изграждала своя си град. Леко настрани от стария. Това сигурно е така защото не вярвам някой да може да се оправи с хаоса на жителите на този град. Явно всеки нов завоевател просто се е хващал за главата, казвал си е „мамка му, аз с тези хора няма да мога да се оправя“ и е започвал да строи на голо поле град така както го  е разбирал и просто е оставял остатъка на доизживяване. Най-ясно това личи при последния опит : т.н. английски Нов Делхи (New Delhi). Разхождайки се по улиците му човек за момент забравя къде точно се намира и съвсем спокойно може да реши че е в някой провинциален английски град. Има ги широките улици и роундабаутите (кръговите движения), има ги и високите огради и подредени алеи със зеленина. Ако ги нямаше маймуните и жегата приликата щеше да е пълна. За жалост обаче дори и този последен нов град вече е започнал да страда от съдбата на предишните си събратя : тук там, неусетно, без да може някой да ги спре, бордеите са започнали да се настаняват в него. С тях се промъкват и мръсотията и миризмите. Засега това може да се види само в някои паркове (защото останалата част се охранява строго от войската), но съм сигурен че след 100 години „Новият“ английски делхи ще е просто част от „останалата част“ на града. Интересно дали тогава ще има нов завоевател, който да построи поредния нов град за асимилация. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]

Ето как протече запознанството ми с този град.

Руските ми колеги си бяха заминали по живо по здраво. Така че ми трябваше изпълним план за това как да разгледам града сам. Единия вариант беше да си наема гид, както бяха направили те. Но се бях уморил от целия този процес на пазарлъци и рушвети. Затова ми трябваше нещо което да ме отърве от него поне за ден два. От интернет бях научил че някакъв министър беше открил

Hop On/Hop Off автобуси в Делхи.

Ползвал съм ги в доста европейски градове и това действително е един много удобен начин да се разгледат забележителностите. Реших да не резервирам билет през мрежата, за да мога да видя на място за какво точно иде реч преди да влезем в стоково-парични отношения :) Имах и резервен вариант (който ми беше подсказан от един от индийските колеги в Бангалор): метрото. Да, Делхи има доста развита метро-мрежа. Е, не колкото Париж или Лондон примерно, но съвсем не е малка. И имайки предвид постоянните задръствания и хаоса по улиците метрото ми се стори привлекателна алтернатива. След скромна, но хранителна закуска в ресторанта на покрива на хотела (макарони с чили и омлет от 1 яйце) се отправих към рецепцията да попитам могат ли да ми извикат такси до началната точка на автобусите, която бях записал чинно в телефона си. Опитах се да обясня къде искам да отида, но явно не срещнах много разбиране. Ясния разговор на английски за жалост е все по-рядко срещано удоволствие в Индия. Да, повечето хора знаят по някоя дума, но не достатъчно за да те разберат всъщност. За радост една възрастна английска госпожа която видях в ресторанта  на закуска реши да ми помогне и на сносен (според мен) хинди обясни какво точно имах предвид. Хората на рецепцията ми казаха да просто да изляза и да си хвана такси. Качих се на туктука който дремеше на тясната уличка пред хотела и му показах на телефона адреса на най-близката спирка на хопон-а. Той разбра къде е, но взе да ме разпитва къде точно искам да отида. Опитах и на него да обясня идеята за хопон автобусите. Не ме разбра, но реши че може да изкара комисионка и ме замъкна в някакъв малък офис където един човек с лепкава любезност ме помоли да седна на диванчето пред бюрото му. И ме заразпитва дали случайно не искам екскурзия до Агра (явно мокрия им сън като туроператори). Казах му да се пръждосва и излязох. Туктукаджията ме чакаше долу и изглеждаше доста объркан, понеже не беше сигурен дали ще вземе комисионка или ще трябва да се задоволи само с таксата за превоз. Разочаровах го, като го попитах колко струва до тук. Но понеже той доста настояваше да разбере къде искам да отида опитах още веднъж бавно да му обясня концепцията на хопон-хопоф-а. След малко мисъл светна в очите му ! Аааа, ХОХОБУС-а ! Разгеле ! Явно

никой не знаше какво точно е хоп-он/хоп-оф. Но виж, хохобуса всеки го знаеше.

Знаейки тази парола нямах никакви проблеми да обясня след това на когото и да е в Делхи какво точно искам да направя и къде искам да отида. Туктукаджията веднага ме заведе до първоначалната спирка на автобуса. Това беше малко по-далече от най-близката спирка за където бях тръгнал. Но това се оказа добра идея. На спирката имаше офис и пред него имаше един автобус. Отидох директно в автобуса и попитах за билет. Казаха ми че в автобуса не се издават билети. Добре че туктукаджията ме беше закарал до началната спирка. Влязох в офиса. Билета беше 300 рупии : горе долу колкото 3 качвания на туктук. И за тази цена получавах целодневен достъп до модерни ясно брандирани автобуси с климатик. За разлика обаче от Парижките си събратя нямаше аудио система за обяснения, а жив гид :) Заедно с билета ми дадоха брошура и разписание. Освен това ми дадоха и ваучер за понеделника след празниците. Но него нямаше как да използвам. Докато си купя билета автобуса беше потеглил. Седнах и зачаках следващия. Докато чаках си направих план на коя от 15-ната спирки искам да сляза. Имах предвид че следващия ден е Дивали и доста неща ще са затворени, така че реших да не слизам на местата които бяха относително близо до хотела и които нямаше как да затворят (като мемориала на Махатма Ганди примерно). Колебаех се за червения форт, но гида ми каза че той също ще е затворен утре, та започнах с него.

 Делхи, Индияя

Червения форт е емблемата на Делхи.

Дори и в рекламите на Формула 1 го даваха. Там са се случили много важни неща в Индийската история. Вижте го в албума със снимките : внушителен е. И тук съществуваше обичайната сегрегация между индийци и чужденци. Дори и опашките пред пункта за проверка бяха 4 : за индийски мъже, за индийски жени, за чуждестранни мъже и чуждестанни жени. То всъщност е много лесно да познаете туристите в Делхи. Не видях никой от местните да се разхожда с бутилка минерална вода. И не видях турист без такава. В случая сегрегацията работеше за мен, понеже опашките бяха малки. Разходих се добре из него и поснимах. На излизане се оказа че за 10-на минути съм изпуснал автобуса. Та се наложи да чакам следващия (бяха през 50 мин). За жалост спирката за червения форт беше в средата на една типична хаотична Делхийска махала : със всичките му улични продавачи, мръсотия и кучета. Така че се върнах пред червения форт, където имаше прилична и чисто изглеждаща градинка, а и постоянното свиркане на клаксони се чуваше по-малко.

 Делхи, Индия

След това беше ред на „портата на Индия“. Но за нея предцених че нея няма как да я затворят само се снимах пред нея и реших да я оставя за следващия ден.

 Делхи, Индия

Следващата спирка на която слязох беше

Гробницата на Хюмаюн.

Това всъщност е оригинала на Тадж Махал. Това е една доста по-стара гробница на една друга султана, която дивия султан от Агра просто копирал като Тадж Махал. В мащаб естествено. Гробницата на Хюмаюн беше доста по-малка. Но пък беше също много красива. Този път си бях научил урока и си навих будилника да не изпусна автобуса. С голямо удоволствие пропуснах всичките му традиционни пазари и следващото място на което слязох беше

Лотусовия храм

след около половин час в приятно климатизирания автобус. Това е голям и много красив храм на най-новата религия в този свят. Храма беше разположен в красив парк. Входа беше свободен. Ама искаха да си свалиш обувките преди да влезеш в самия храм. Да бе ! ДА ! Разгледах само отвън. Но пък пак беше много красиво. Поради това че не влязох вътре ми остана много време до следващия автобус. За жалост храма е в едно предградие на Делхи и около него имаше само мръсно изглеждащи сергии. На идване ни бяха показали от прозореца на автобуса „най-големия компютърен пазар в Делхи“, но при опита ми да го намеря се оказа че е на над 2 км, а не ми се разправяше с туктукаджиите. Така че кротко си зачаках автобуса, който дойде след 20-на мин.

Пропуснах моловете в Сакет,

като се надявах че ще се отворени на другия ден. Все пак хората трябва да пазаруват отнякъде в последния ден на празника. Не може всички да са купили всички подаръци които им трябват. Поне у нас в България е така :)

 Делхи, Индия

Следващата спирка на която слязох в късния следобед беше

Кютуб Минар

Реших че ми стига толкова разглеждане за деня и затова смятах спокойно да разгледам тази последна хохо атракция. Платих поредните 250 рупии вход. Дори си купих и аудио гид за 100 рупии. Взеха ми паспорта като залог. И ми дадоха разписка. Гайдът беше в стила на арабските приказки. Това ми се стори странно за Индия. И на места действително се отплесваше в излишно дълги лирични отклонения. За радост ми бяха обяснили как да го прекъсвам.

 Колона – Делхи, Индия

  Иначе мястото ми хареса. Там беше най-старата джамия в Индия. И тя беше още едно потвърждение на факта че завоевателите винаги се отнасят напълно варварски към културата на завоювания народ : колоните в джамията бяха буквално слепени от части от колони на хинду храмове с уникално красиви релефи по тях. Напомни ми за Света София и за византийските мозайки замазани с вар за да заприлича поне малко на джамия.  

Пред минарето – Делхи, Индия

    Минарето беше напълно внушително. Един султан го започнал. Изградил 2 етажа. След това друг добавил още 4. После друг добавил още 3. Със друг камък. И така нататък. До самия връх.  

Върхът на минарето е в градината – Делхи, Индия

  Дори и британците решили да добавят етаж. От същия камък като основата. Но понеже изглеждал много по европейски имали добирната да го махнат и да го сложат в градината. В гайда имаше история на Делхи, която изслушах напълно понеже имах много време до автобуса. Направи ми впечатление, че тази история включваше само мюсюлманския период на Делхи и нямаше нито дума за царствата преди това. Все едно че града не е съществувал преди 700 г. сл. н. е. Явно това е някаква държавна политика в Индия. Сдадох гайда и седнах до спирката на хохобуса. Взе да се стъмва и комарите взеха да натискат. Това ме изнерви : не бях сигурен дали плътния слой от репелент от сутринта все още действа. А всички знаем какво точно имат в слюнката си тези индийски комари. Така че реших че ако се разхождам енергично шанса е по-малък. След 15 мин разходки автобуса най-накрая дойде. Последва дълго и мъчително прибиране през задръстванията към началната спирка. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Продаваме летящи килимчета"]Летящи килимчета – Делхи, Индия[/caption] Видях разпродажба на летящи килимчета през прозореца на автобуса. Не слезнах, понеже нямам книжка за килимче ;)  Пък и винаги има някаква уловка. Около разпродажбата пишеше нещо за време. А аз време нямах :) Попитах екскурзовода в автобуса какво може да е отоворено утре и тя потвърди че мемориала на Ганди е добра идея. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Хо-хо бус"]Хо-хо бус (Hop on - Hop off bus) – Делхи, Индия[/caption] От крайната спирка на хохобуса хванах такси (малко бусче) до хотела. Взе ми половината от това което туктукаджията ми беше взел на сутринта. Никога няма да разбера логиката на тарифите на Делхийските таксита. Все още се чувствах преситен от Индия и затова реших да се възползвам от румсървиса на хотела. Ето как изглежда типичната вегетарианска Делхийска вечеря :  

Вегетарианска вечеря от рум сървиса – Делхи, Индия

  Оставих снимките да се катерят в пикасата и си легнах. Този път бях попитал пиколото как се изключват лампите, та спах на тъмно. На сутринта се събудих към 9:00, измих си зъбите с малко минерална вода (това се препоръчваше в пътеводителите като мярка срещу неизбежното разстройство от водата) и опитах да реша какво да правя в този ден. Полетът ми беше в 2:00 часа през нощта. Трябваше да освободя хотела най-късно в 12:00. Така че имах два варианта : да седя в стаята до 11:30, да си оставя багажа на рецепцията и да обиколя следобед. И вечерта да мина да го взема и да тръгна към гарата да си хвана експреса до летището.  Или да си платя още една вечер в хотела и да тръгна да разгледам от сутринта и след това да полегна в хотела и да тръгна към 11:00 към летището. Реших че няма да мога да заспя така или иначе и избрах варианта с оставянето на багажа на рецепцията. Така че отскочих да закуся и се върнах в стаята. Обадих се в къщи, гледах BBC и се размотавах по всякакви приятни начини. Погледнах си пощата. Луфтханза ме бяха произвели във Frquent Traveler ! Това даваше някои предимства. Към 11:45 слязох във фоайето, където отново ми поискаха номера на резервацията ми от hotels.com, прибраха ми багажа, дадоха ми разписка за него и ми напомниха още веднъж колко е важно да оставя ревю за хотела в tripadvisor.com  :) Това за ревюто ми го повториха няколко пъти. Явно им беше важно. Такааа. Грабнах един туктук, а пиколото на хотела му обясни, че искам да отида на

мемориала на Ганди

Разбраха се и за цената, така че просто платих като стигнах. Казват че този човек е бил толкова велик и заради простия начин по който е живял. Според мен е бил велик поради това че е успял да устои на изкушението на властта. Предствете си само : изведнъж ставате пълновластен господар на 1 Милиард човека. И можете да им кажете какво да правят. Представете си само колко неща могат да се направят с тези ресурси. Древните паметници из цяла Индия са внушителни и досега, а са правени с доста по-малко население. Аз лично не мога и да си представя да може да се разпореждам с такъв ресурс. Поставени пред това напрежение древните владетели са си изградили прекрасни дворци, за да отпускат. И всичко материално каквото можете да си представите. А Ганди е продължил да живее скромно и да служи на страната си. Няма дворец, няма заграбено богатство, няма разточителни фондове за децата (Индира Ганди също е живяла в една едноетажна сграда). Само служба на родината. Саможертва в най-чистия и вид. Ето какво имаше на входа на гробницата :

 Паметна плоча на мемориала на Ганди – Делхи., Индия

  Нямам какво да добавя. Казват че след като го застреляли успял да каже само „Ех, Господи“ (Hey Ram на хинди) преди да издъхне. Според мен това не е било молитва. А просто възглас на раздразнение и отчаяние че Индия никога няма да стане това което той се е бил надявал да я направи. И тук искаха да се събуваме. Пак отказах. Разходих се из прекрасните градини около монумента вместо това. За жалост един катун (палатков лагер) се беше настанил в единия от забутаните краища на градината. Hey Ram! Но пък на всеки 100 метра имаше войник с зареден калашник. Взе да ме успокоява цялата тази войска навсякъде :) Един баща правеше фотосесия на 10-годишната си дъщеричка на един от камъните на езерото. Очевидно беше много горд от това колко красива изглежда тя. Стана ми мило. И се замислих какво правя аз далече от моята дъщеричка. Още малко. Изходих целия парк, но успях да убия само 1-2 часа. Не смеех да седна на някоя пейка заради комарите. Затова реших да се връщам покрай монумента към изхода. И понеже явно изглеждах доста екзотично с голата си глава и бялата си кожа се оказа че цяла върволица индийци искат да се снимат с мен. Добре, и аз исках да се снимам с тях :) След това реших че ми стига толкова Индия и се запътих да разгледам остатъците от британското присъствие в Индия. Започнах с

 портата на Индия

Много приятен паметник на всички загинали в Първата световна индийски войници в стил на триумфалната арка в Париж. Или в Букурещ. Зависи къде сте ходили ;) Там имаше много индийци които просто се наслаждаваха на празничния ден. Още желаещи да се снимат със странно изглеждащия чужденец. Имаше ги и обичайните продавачи на всякакви джунджурии : от бамбукови свирки до велосипедчета от цветен проводник. Все полезни неща. Наложи се да си напомням че съм свършил с пазаруването :) От портата на Индия започваше един 5 километров булевард до президенсткия дворец. Реших че бавното ходене по този булевард е чудесен начин да убия времето. А и президенския дворец изглеждаше внушително в далечината. По пътя ме спряха само 4 туктука да ме питат не искам ли да ме закарат на пазар. Не исках :) Стигнах до

„президентския дворец“

И се озовах в друго време. И в друга държава. Не държава. Империя ! Оказа се че това е мястото, от което британците са управлявали Индия. Състоеше се от 2 абсолютно симетрични сгради във викториански стил от двете страни на голяма улица която завършваше до разкошен дворец. Пред всяка от сградите имаше по 2 колони с платноходи на върха. Всяка колона беше надписана като подарена от една от бившите колонии : „От Канада за Индия“, „От Южна Африка за Индия“, „От Австралия за Индия“ и от „Нова Зеландия за Индия“.

 Президентският дворец – Делхи, Индия

  Това, и белия „Амбасадор“, който чакаше на алеята пред сградата ме накара да се озъртам за лорд-губернатора. Не се въздържах и тихичко си изтананиках британския химн. Според мен тази нация напълно заслужава уважение за това което са успели да постигнат в тази необятна страна. И за цивилизования начин, по който са се изтеглили от нея. Винаги съм имал смесени чувства към британците по исторически причини, но смятам че това което са дали на света не бива по никакъв начин да бъде засенчено от грешките, които са правили. Та те са били Америката на предишните векове :) И понеже са живели в едно по-открито време, не им се е налагало да се преструват, че правят всичко за доброто на подчинените народи. Макар че всъщност и доста добро са им направили :) За жалост дворецът беше затворен заради празника и единствено успях да се снимам пред него. Тъй като беше само 14:30 а вече бях привършил предварително набелязаните цели беше време за ново целеуказване. Намерих малка сянка и започнах да ръчкам GPS-а за подсказки. Но идеята дойде от хохо брошурата под формата на мемориала на Индира Ганди. Знаех че ще бъде затворено, но тъй като GPS-а примамливо сочеше че е на 2 км от мястото на което бях реших че това ще е един добър начин да убия малко време. А и Индира Ганди е пряко свързана с България поне в моите спомени. Тъй като това беше в британската част на Ню Делхи реших да пестя батерия на GPS-а и да използвам картата от хохо брошурата. Ходех по правите улици и гледах армейските постове пред повечето от сградите които се оказаха министерства, представителства на щатите и т.н. Нямаше жива душа. Само пред Министерството на войната постовия ми се стори малко странен: [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Часовият"]Караулът пред Министерството на войната – Делхи., Индия[/caption]   Ама си вършеше работата де. Дори ми се озъби като минах! Дано го повишат скоро ;) След 30-на мин стигнах до мястото, където е живяла Индира Ганди. И нея са я застреляли. Както предполагах беше затворено. Но пък се снимах пред табелата. И сега настана трудната част. Имах още 11 часа до полета. Какво да правя ? Очевидно беше че всичко освен пазарите е затворено. А след изминатите километри краката ме наболяваха. И да ви кажа честно бях се пренаситил на Индия. Започнах да си искам в къщи. Всъщност всичко е затворено ли ? Пред очите ми изплуваха моловете в Сакет. Нямах нищо против да поседна на някоя пейка в някой климатизиран мол. А защо не и да хапна нещо във food court-та. Абе, да избягам от Индийските улици с две думи :)  Да де, ама тези молове бяха на 10-на км от мястото, на което се намирах. И тук се сетих за препоръката на индийските ми колеги относно

метрото

Заръчках GPS-а. Оказа се, че има спирките на метрото! Радост. Зададох най-близката и тръгнах да топя 1.5-те км, които ме деляха от нея. Нямах душевна сила да се разправям с шофьорите на туктук. Скоро стигнах метро станцията. След слизането по стълбите се озовах в модерно изглеждаща метро платформа.   [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Метрото"]Метростанция – Делхи., Индия[/caption]   Ооо, радост ! Имаше специално гише информация. Та те ми казаха да си купя билет до станция Сакет. Отидох на касата и не повярвах на ушите си: 18 рупии. Аз чух 80 и започнах да броя дребните. Та се наложи касиерката да ме спре :) Даде ми жетончето и слязох на перона. Оказа се че няма да се налага да прекачвам (метрото в Делхи има 4 линии и те са цветно кодирани). Смях се с глас като чух предупредителния запис: Mind the Gap. Това ми напомни за разходката ми в Лондон преди време. Само дето на Лондонските метростанции продаваха дамски прашки със същия надпис. А не мисля че някой би си ги купил в Индия :) Имаше и една друга разлика от Лондонското метро. Всеки гледаше да те пререди да седне. А се обуташ за секунда, а си продължил да седиш прав. И няма значение дали си мъж или жена, стар или млад. Местата са за по-бързите. Така е в Индия :)

Стигнах в Сакет.

Да ама след като излязох от метростанцията молове не се виждаха никъде. Само безкрайна мах’ла ! Предадох се и взех туктук. Закара ме до мола за 120 рупии :) Странно че за 10 км ми трябвах само 18, а сега за 1.5 120 :) Както казах никога няма да разбера логиката на транспорта в Делхи. Туктука ме докара до входната врата на единия от моловете. Там много вежливо ми обясниха че не пускали нови посетители защото затваряли ! Гредаааа ! Обиколих като куче покрай моловете с надеждата да се вмъкна отнякъде, дори последвах един японец, който очевидно имаше същото намерение. Ама не. Само излизащи. Имаше някакви ресторанти дето все още бяха отворени, но реших да не се застоявам в това предградие на Делхи. Затова се стегнах и изръчках GPS-а за най-близката спирка на метрото. Бях решил да ходя да си взимам багажа и да бягам на летището. Нищо че имаше още 8 часа. Стигаше ми толкова ! Вече бях почти в положението да искам да пропълзя в черупката си и да гледам в точка. Толкова бях претоварен от цялата тази различност и шареност на Делхи и Индия като цяло. Исках луфтханза. Brot Katoffel ! И в къщи. Последвах GPS-а през може би най-мръсната и шумна улица в Делхи. Коли от всякъде. Рикши и туктуци профучават край теб. Хора продават всякакви керамики и храни по улиците. Деца се въргалят в мазната прах в предблоковите пространства. Хора с мръсни бели чаршафи се дупят да палят огън до мястото където си играят децата. И хора, хора, хора, хора ! Отвсякъде. А и понеже започна да се стъмва предполагах че и комарите ще се появят скоро. Така че бързах след човечето на GPS-a и не поглеждах настрани. След 15-на мин стигнах до станцията. Лесно я познах по плътната редица от туктуци която я обграждаше. Бедняци спяха пред самите стълби. Бързо се шмугнах вътре. Взех си билет за централната гара, защото знаех че това е най-близката до хотела метро станция. Слязох на гарата. Понеже не беше много тъмно още, имах време за губене а и бях се поосвестил от цивилизацията в метрото реших да ходя пеш до хотела. Не беше толкова трудно и отне само около 20-на мин ако прескачаш ла*ата, налягалите просяци и продавачите на неща и внимаваш за туктуците, като бягаш сред трафика да пресечеш :)  

Тук тук в тъмното – Делхи. Индия

  В тесните улички до хотела

Дивали явно вече беше започнал:

таксистите украсяваха туктуците със свещички. Та се зарадвах, че стигнах до хотела без премеждия. Багажа ми беше там и изглеждаше в ред. Компютъра в раницата – също. Реших, че е добра идея да хапна в хотела преди да тръгна за летището. Поръчах същото като предната вечер (само че с друг хляб с масло вместо с чесън, защото това имаха готово) и ги зачаках седейки сам в ресторанта на покрива на хотела. Група чужденци изглеждащи като гейове беше наизкарала огромни сложни фотоапарати и снимаха малката уличка от покрива. И ги разбирах, че не искат да слязат долу, и ми беше смешно, че не смеят. Пиколото дойде да ми прави компания. Английския му беше лош. Но успя да ми обясни че семейството му в този момент се е събрало да празнува. А той бачка. Разбирах го. И аз така :) Хапнах си вечерята, платих на момчето и се занесох до рецепцията. Поисках да ми извикат туктук до гарата. Имах глупоста обаче да кажа пълното име авторикша вместо просто авто. И ми викнаха един юнак с колело, чиято задна гума беше заменена с каруца. Как ме закара до гарата със все багаж – не знам. Ама се справи. Дадох му двойно на това, което в хотела ми казаха да му дам. Стигнах до спирката на влакчето до летището и въздъхнах с облекчение. Бях се измъкнал от Делхи. Беше време да пратя SMS в къщи да оповестя. Исках да се добавя и аз в SMS-а и да съм си в къщи вече.

Зад мен във влакчето имаше група американски тийнеджъри: 2 момчета и 2 момичета.

Едното момче обясняваше как можело да се стигне до Тайланд. И накъде да се поеме след това. Не бяха на повече от 20 според мен. Помислих си че е много смело от страна на родителите им да ги пуснат сами така. И същото време е чудесен опит за тях. Нищо чудно тези тинейджъри, заради този си опит, да бъдат началници на моите деца по-късно. Стигнах без произшествия до летището. Добре ама там имаше друго препятствие. Под формата на войник с автомат. Който настояваше да види паспорт и хартия че ще летиш. За паспорта добре. Ама хартията ме затрудни. Аз имах електронен билет. Не се бях чекнал от хотела понеже не мисля че имаха принтер. Добре че се сетих че бях разпечатал разписката за целия билет и я бях пъхнал в чантата. Номера мина. Така че ето ви още един добър съвет : винаги си носете разписката. Може да ви спаси в най-неочаквани ситуации. Оказа се че и в транзитна зона не мога да вляза : имаше 2 часа до започването на чек-ина. Затова направих няколко кръгчета из залата заминаващи : да огледам кое къде е. След това си избрах една седалка на която можех да си вдигна краката, взех си кола и кафе и се заслушах в останалите ми подкасти. И така 2 часа. По едно време се сетих че е добре да похарча и останалите рупии и отидох до автоматите. Там се оказа че мога да си взема вода и чипс за дребните в джоба ми. Супер. Взех масала чипс :)  Беше пикантен. Най-накрая отвориха чекина за моя полет и аз реших да си използвам правата на Frequient traveler и се наредих на чекина за бизнес класа. Номера мина. Такааа – 5 часа до полета. Минах през всичките магазини. Първо на разузнавателна обиколка. После да взема това която си бях набелязъл по време на първата обиколка, а именно копринен шал за щерката, още подправки и стек цигари давидов за $18. След това, на 3-тия тур се зачудих за клавиатура и адаптер за HDMI за таблетчето, но се отказах. Писна ми от магазини. Огледах се салон на луфтханза, но нямаше :)  Затова се запътих към гейта. Там имаше луксозна версия на креслата с възможност за качване на краката и някой беше придърпал едно такова до една charging station : колонка с контакти и кабели за зареждане на различни телефони. Явно не бях първия който си прекарваше незабравимо време на това летище. :) Разположих се, навключих телефона и компютъра да се зареждат и поради липса на интернет дръпнах една цивилизация. Бих ! Както винаги. Това са едни гарантирани 3 часа :) Междувременно до мен на креслата се настаниха една двойка хипита и един доста досаден бял американски будист който почна да ги облъчва на религиозни теми. Не издържах и си пуснах музика. Хора ! Родопски ! мехлем за душата ! Да де, ама времето не щеше да минава. Реших че е време за още един тур по магазините. Нищо не си купих, но се разходих добре. Отвориха гейта и аз побързах да се вмъкна в самолета. Местото не беше лошо : до пътеката. Оказах се до една възрастна индийка която явно й беше за първи път да пътува и беше доста шашната. Добре че самолета се оказа наполовина празен и можах да се шмугна на според мен най-доброто място в големите презокенаски боинги на луфтханза : в началото на туристическата класа, точно срещу местото на стюардесата. Но не на първия ред, а местото до прозореца на втория. Пред него няма седалка заради вратата. И може да си протегнеш краката докъдето стигнеш. А и нямаше никой до мен, така че дори не ми се наложи да ползвам изваждащия се монитор а просто можех да зяпам този на седалката до мен. И там усетих 100 котки да драскат по вътрешната стена на стомаха ми. Пригади ми се. Изби ме студена пот. Трябваше да дишам дълбоко. И това точно преди излитане. За малко щеше да ми се наложи да ползвам торбичките в самолета ;) След това ме втресе. Те че бяха надули климатика на студено бяха. И че аз бях само по фанелка бях. Ама така ме втресе че чак усетих как лимфните ми възли се втвърдиха. Започнах тревожно да прехвърлям възможностите. Къде бях сгафил с хигиената ?! Дали беше от маслото на питките в хотела ? Или от чипса който бях изял с ръце без да си ги изтъркам с деизнфекцираща кърпичка ? Или просто беше настинка ? А може би нещо повече ? Незабравим спомен от Индия ?! Доста неща ми минаха през главата. По-кошмарно пътуване не съм имал : само картофи и хляб от храната в самолета. И само газирана вода. Добре че още не беше започнало разстройството :) Досега никога не ми беше трябвало одеалото което луфтханза раздават на дългите полети. А сега ми се искаше да го взема и на летището. Реших че това си струва опитите да говоря немски със стюардесите. :) На Франкфурт намерих бизнес ложата. Там имаше безплатен бар. Пих газирана вода и ползвах нета. Каката на входа каза че ще ми пратят специална Frequent Traveler карта по пощата. Обичам Луфтханза. Иначе беше адски студено докато ни докарат до самолета ! Още по-зле ми стана. И така се довлякох до София. Багажа ми беше там. Цял и непокътнат. Дори не беше мръсен. Обичам Луфтханза. Побързах да се прибера в Пловдив и да заема ембрионална поза под климатика в къщи. Оказа се че просто е настинка съчетана със стомашно разстройство. Нищо което парацетамола и имодиума не могат да оправят :)

Лежах и се чудех. Струваше ли си ? Добре ли мина?

И какво ще ми трябва за да се върна обратно към нормалния си живот ? Все още имах неистовото желание да пропълзя в черупката си и да си смуча палеца. Но започна да ме отпуска по малко. Едно знам със сигурност : така здраво си бях начесъл пътешетвеническата краста че чак до кръв я бях надръгнал. Чувстах се натровен от Индия : в буквален и преносен смисъл ! И започнах да отценявам простите неща в къщи. И да се радвам на българското и моето си. Затова не ми и трябва сувенир от това пътуване. Смятам че това което написах тук винаги ще го помня. То ме направи друг човек. Такъв който отценява какво има в къщи. Дори и неща на които преди не съм обръщал внимание. И със сигурност ме направи по-запален българин. Ако това въобще е възможно. Дали открих себе си ? Мисля че да. Ама аз си се знаех къде съм. Просто се убедих за пореден път че съм прав. Ето това е моя сувенир от Индия.   Автор: Георги Кодинов Снимки: авторът Други разкази свързани с Индия– на картата:

Viewing all articles
Browse latest Browse all 33007

Trending Articles



<script src="https://jsc.adskeeper.com/r/s/rssing.com.1596347.js" async> </script>