Няма нищо по-креативно от тъжен човек. Тъгата му е като балончета в кипяща вода – напира да излезе... от всяка пора на кожата, от всяка мисъл, протекла по мозъчните магистрали, от всяка дума, облечена в тоалет от букви по последна мода. Съзнанието му в момент на емоционална тегоба е безкрайно, лакатуши по-криво и от пролетен поток при интензивно топене на снеговете.
Лошо е, тежко е, остро боли, когато най ти е тъжно, да го няма човека, с когото най-много искаш да споделиш. Още по-лошо – да си мислел, вярвал, разчитал, че той ще е там, ако имаш нужда от него. Най-лошо – ако и той ти е обещавал, че ще бъде насреща.
Всъщност той е точно насреща – в друго емоционално измерение. Не в твоето. Не в тъжното. Той изобщо не е на твоята честота. Той изобщо не е зелен. Той изобщо дори не е забелязал. Ъгълчетата на неговата усмивка не са били на нивото на твоята. Има ли го тогава изобщо този човек?! И нужен ли ти е? Или може би трябва да проявиш разбиране, защото такива неща просто се случват?
А на теб би ти било достатъчно едно изречение само.
Всичко наред ли е - аз съм тук.
