Човеците сме особени същества - постоянно си търсим (и обикновено намираме) нови и все по-изобретателни начини да се подредим по рафтчетата и да си налепим различни етикети. Необходимо ни е сякаш винаги да дадем име на дадено състояние, вид или форма, за да си повярваме, че сме го опознали.
В контекста на тези търсения едно от най-често срещаните определения разделя хората на два вида: оптимисти и песимисти. Сега, ясно е за всички, че нещата не са толкова прости.
Но пък не е трудно да се убедите и сами, че действително всеки от нас има склонност да залита в едната или в другата посока - ако не по рождение, то по стечение на житейските обстоятелства ние носим здраво формирани нагласи към света с положителен или отрицателен знак. А можем ли да се променяме?
Аз смятам, че да. Не, не вярвам, че можем изцяло да променим характера си, но някои от навиците си и отношението си към живота - да, стига да го желаем. Същото се отнася и за друг човек - не мисля, че можем да накараме някого да се промени отвътре, но определено той или тя, стига да иска, може да промени поведението си, а също и отношението си.
Всичко опира до правилната мотивация и стимули. С уговорката, че това са просто моите разсъждения по темата и без да ангажирам никого с някакви важни изводи, исках да ви разкажа какво ме доведе дотук днес.
Съвсем наскоро се роди първото ми дете - момиченце. Бременността и самото раждане минаха чудесно и много познати изказаха мнение, че това се дължи на високата ми физическа активност и на факта, че до последно не спрях да работя и да се движа много. Може и да е само късмет. Радвам се, че всичко мина добре, така или иначе.
Но мисълта ми беше за нагласата, а в случая останах позитивна и спокойна от първия до последния ден и вярвам, че това също оказа голямо влияние.
Случайно станах свидетел на спор, в който друга бременна жена твърдеше, че няма никакво значение дали си с позитивна нагласа или не към раждането - то така или иначе не зависи от теб. И не съм съвсем съгласна.
Според мен нагласата има огромно значение - а в критичен момент в живота на човек може да повлияе сериозно на развоя на събитията. Ако пропуснеш да се страхуваш, организмът ти ще се справи по-леко с поредното предизвикателство.
То е като да скочиш с ластично въже от високо - нима няма значение дали сам искаш да скочиш и очакваш да изпиташ радост от това, освобождение, или предпочиташ някой да те бутне надолу, докато коленете ти треперят от страх?
Освен това живеем в страна, в която традициите на нашите баби повеляват за раждането да се разказват страховити истории и момиченцата да бъдат "плашени" още от малки, че им предстои да изпитат някой ден болка, която с нищо не може да се сравни.
Но какво е всъщност болката и има ли човек, който да не я е изпитал в една или друга степен? Каквато и да е болка - душевна или физическа?
И колко от болката, която сте изтърпяли досега в живота си, е била възнаградена с нещо толкова красиво като живота на едно дете?
Лежала съм почти парализирана от дискова херния седмици наред и помня черното отчаяние, което ме заливаше на моменти... но не му се поддадох, борих се дълго, движех се много и се изправихуспях да се изправя.
Имам един приятел, който не може да се движи и е в инвалидна количка вече почти 16 години, но си остава един от най-позитивните и пълноценни хора, които познавам.
Знам какво е онова, което го крепи. Болката всъщност ни е приятел. Не всяка болка, разбира се, е нужно да търпим и да носим със себе си цял живот - някои се лекуват! Но всяка болка ни учи на нещо. Стига да искаме да го чуем.
Прочетете и тези полезни материали:› Интервю с Георги Илиев (head_hunter)
› Интервю с Димитър Михайлов
› Интервю с Маргарита Манева (Margaritka)
› Интервю с Лазар Радков (І част)
› Интервю с Боян Калинов (Boby_)
› Интервю с Мария Никифорова