Тази нощ сънувах нещо, което си е направо основа за някой последващ роман на Пратчет. Всъщност, нищо чудно и за повече от един. Не знам откъде се взе, не съм го препрочитал от повече от година. Но с удоволствие бих споделил картинката.
Представете си една хубава двуетажна къща, построена наскоро на неголяма уличка в Анкх-Морпорк. Както следва да се очаква, строителят си е поспестил от работата където това не се вижда. Мазето например си е това от съборената стара къща, с всички тайни входове и изходи от него. Допреди къщата да бъде купена си е било и с всички плъхове, но вече не е. За разлика от хората, плъховете са достатъчно умни, за да напускат нездравословните за тях места… Стените също не са от най-здравите, и с времето сигурно ще изгният. Ако то не се окаже благосклонно към тях.
На втория етаж живее семейство Лъд. Г-н Лъд е фокусник, известен като “Невероятният Лобсанг Лъд”. Нещата, които той прави, граничат с магията. Например шатрата, в която той показва уменията си, се намира точно до Невидимия университет. А пък и фокусите са отлично изпипани. Понякога се случват и грешки, де – примерно да пъхне в магическия гардероб питомния дракон на лейди Рамкин, а да изкара после от него тъщата на лорд Ръждьо. Но публиката е доволна, или поне повечето от нея. Особено при подобни грешки.
Понякога грешките са с трайни последствия. Например, асистентката му Мери-Джейн веднъж е излязла от сандъка за срязване цяло денонощие преди да влезе в него. Съответно двете асистентки са се изпокарали здравата – за стаята си, за обожателя си и не на последно място защото носят еднакви дрехи. Като резултат, първата е отказала да влезе на следващия ден в сандъка, за да не прави услуга на втората. Втората – също, по същата причина. Та, вече Лобсанг Лъд има две асистентки, Мери и Джейн. Пондър Стибънс е създал по този случай теорията за тавмично сдвоените обекти, и обмисля една по-обща теория с работното име “тавмична механика”. Което за пореден път е убедило Архиканцлера, че на този младок нещо не му е наред. Какво общо има механиката с магията?
(Двете асистентки постоянно се сблъскват с купища проблеми. Не могат да понасят да са заедно, но в каквато и посока да се разделят, следващата им хрумка къде и кога да идат е еднаква. Не могат да се разберат коя ще е Мери, а коя Джейн. Отдавна вече са забравили коя от тях е била първата и често го изясняват по шумен начин. Непрекъснато си крадат неволно една на друга репликите и действията. И се конкурират за поредния обожател, което неизменно го прогонва… Вече са стигнали до идеята, че няма да се конкурират една друга за обожател само ако се обожават една друга, но засега са на другия край на спектъра на чувствата. Плюс това, трудно приемат идеята за еднополова противоестествено близкородствена връзка. Хомосексуалните партньори поне не са си роднини. Плюс това, в сравнение с тях двете дори еднояйчните близнаци са по-скоро далечни братовчеди…)
Както е известно от Пратчет, Лобсанг Лъд всъщност е персонификация на Времето. И тъй като трябва да насмогва навсякъде и за всичко, той вечно няма време. Парадокс – да, но времето така или иначе е свързано с купища парадокси… Но пък е благосклонен към стените на къщата. Все пак е добре да изкарат по-дълго. Особено в задъханото бързане напоследък, което всеки отдава по погрешка на обществените промени в Анкх-Морпорк.
Нямането на време се дължи отчасти на ангажираността му с един амбициозен проект – да помогне и на други талантливи хора да покажат способностите си. Към момента освен фокусите му представленията в Шатрата включват и група акробати и дресура на блатни дракони. На няколко пъти са се опитвали да участват и жонгльори, но не са могли да издържат възмутената конкуренция на един от редовните посетители – Библиотекаря на Невидимия университет. Пак там, по споразумение с Гилдията на шутовете, практикуват като “полеви занятия” чираците и калфите им. Най-сетне, там може да бъде видяна понякога и дресура на екзотични животни. Основно крокодили. (Параванът, иззад който Лобсанг вади екзотичните животни, е заял на тази позиция.) Накратко, той управлява първия цирк в Анкх-Морпорк. И управлението му е още по-голям цирк от представленията.
Г-жа Лъд, Сюзън графиня Сто Хелит, е изключително приятна млада дама. Което е проблемът й – би трябвало вече да е изключително приятна не чак толкова млада дама. А младостта е като високите токчета: неудобно е да се носи прекалено дълго. Рационалният й ум отказва да се примири с факта. Съпругът й твърдо отказва да има нещо общо, и не лъже. (Той по принцип не лъже, освен при фокусите.) По липса на други роднини, Сюзън е питала неведнъж дядо си каква е причината, но той твърди, че не знае. Тя го подозира, че има нещо общо, но е трудно да го хване – физиономията му не е от най-изразителните, и не се изчервява лесно.
Извън това, Сюзън работи като гувернантка. В повечето случаи не взема пари – едно, че кварталът не е богат, и второ, че съпругът й изкарва достатъчно. Децата я обожават – прекарването на времето с нея е страхотно интересно. И безопасно, което е рядкост в страхотно интересните неща. Родителите смятат, че Сюзън поощрява въображението им излишно (което се говори за нея още от предишни книги на Пратчет), но я харесват.
Дъщеричката на семейство Лъд е очарователно хлапе, ако и на моменти смущаващо интелигентно. Още от малка иска да види баба си и дядо си. И другите си баба и дядо. Лошото е, че едните принципно не са съществували, а другите могат да бъдат видени само на следсмъртен портрет. Наложило се е да го покажат на малката, което обаче е породило още проблеми. След обяснението, че са умрели, детето не е попитало какво значи “умрели”. Оставило е Сюзън с впечатлението, че по някакъв начин го знае достатъчно добре. (Което е обезпокоило майката доста.) След което е попитало дали няма прадядо, и не може ли да го види. (Което е обезпокоило Сюзън още повече. Има си време за всичко. Особено ако Времето ти е съпруг. И най-вече ако прадядо ти не е обществено популярен. Или по-точно ако не е обществено популярен по правилния начин.)
Новината, че засега не може да види прадядо си, понеже той е далече, не е успокоила малката. Тя е попитала дали прадядо й е умрял. След отрицателния отговор е попитала дали тогава е жив. И след като не е и жив, раждал ли се е изобщо някога. И след като никога не се е раждал, как може да има внуци и правнуци. Отчаяната Сюзън е отговорила, че му е осиновена внучка, и това е успокоило малката любопитница. А Сюзън и до момента се чуди дали малката е недостатъчно логична и не е забелязала разминаването, или е достатъчно логична и си е направила правилния извод.
(Съпругът й не е бил от много помощ по въпроса. Запитан, той я попитал в отговор какво следва да се очаква от дете, което е потомък на Времето по баща и на Смърт по майка. Отговорът на Сюзън е бил “Не знам”. Този на Лобсанг – “И аз”. Смърт не е изявил мнение, но нищо чудно и той да не знае.)
Както всеки дядо и прадядо, Смърт е доста съпричастен към семейството, ако и да стои настрана. Сюзън пази подаръците, които той е правил на правнучката си. Добре заключени на скрито място. След много тайни наблюдения на новородени (и чути куп проклятия, когато и последният биберон се скъса) Смърт й е подарил биберон от най-качественото желязо, което съществува на Света на Диска – желязо за подкови на коня му. (Която поръчка леко е смаяла Джейсън Ог, но той се е справил с обичайното си майсторство.) А по случай тригодишнината й е подслушал съвет на селски мъдрец (“играчка, която да въведе отрано детето в семейния бизнес”) и е подарил малка коса, чието острие реже всичко още преди да го е докоснало. Това е предизвикало скарване със Сюзън и засега Смърт трупа следващите си подаръци в своята къща, в някогашната стая на Изабел. С надеждата да ги поднесе един ден, когато на Сюзън й размине. Надали ще е скоро, но Смърт умее да чака. Пословичен е с това. Освен с доста други неща.
Всъщност, семейство Лъд е възможно именно благодарение на Смърт. Животомерът на Сюзън е вързан за колело на часовника в къщата му и непрекъснато се обръща при въртенето му – това е, което й спестява стареенето. (Лобсанг, естествено, не се очаква да старее.) Пак Смърт е намерил жрец, който да венчае двамата (те така и не са разбрали със сигурност защо точно Хюнон Ридкъли, главата на религиите в Анкх-Морпорк, е изявил такъв ентусиазъм – особено при положение, че и двамата не са поклонници на Слепия Йо). Идеята на подшашнатия жрец за венчални думи между двамата – “бъдете заедно, докато Смъртта ви раздели” – вече си е лично негова. И е добра: Смърт няма никакво желание да ги разделя. Все пак обича внучката си, а пък Лобсанг му се явява нещо като колега – също е персонификация на основен факт от съществуването.
(Преди брака им Смърт се е консултирал с една баба, известна наоколо със съветите си около младоженства. Бабата веднага е забелязала, че нещо в този посетител е странно. Примерно гласът му е нормален. При положение, че тя е почти глуха. И при условие, че от нормален глас се очаква да звучи като погребална камбана… Но все пак му е дала най-полезния си съвет. А именно, че младоженецът трябва да е от ранга на бащата, или при липса на такъв на дядото. Иначе семейството няма да е щастливо… И доколкото от наличните персонификации на основни факти кажи-речи единствено Лобсанг става за жених, Смърт е бил много радостен от случайното съвпадение. Аз пък се чудя случайно ли е, или сър Тери е имал нещо наум в “Крадец на време”…)
На първия етаж на къщата пък от година е фризьорският салон “Конина”. Кръстен е на собственицата си, по предложение на добрата й приятелка Сюзън. Преди това се е казвал “Коен Варваринът”, и за половин година е привлякъл само един посетител. Типичният анкх-морпоркски жител свързва Коен с фризиране чрез странни асоциации. Твърде малко от тях положителни.
Въпросният посетител всъщност също не е искал да ползва услугите на салона. По-скоро, като собственик на кръчмата “Коен Варваринът” (и бияч в нея), е смятал да уреди недоразумението с кражба на име на заведение. Това се е оказало последното му посещение при Конина. (Спокойно, жив е. Даже скоро ще му свалят гипса от ръката и крака. Другите ръка и крак ще имат нужда от още три месеца. По-страшното е, че Конина го е и фризирала. Все върху някого трябва да се учи, нали?)
За щастие, Конина се е оказала добра ученичка. Следващият й експеримент е бил доста по-добър – съжалилата я Сюзън само е ходила после три месеца с шапка. След това е успяла да подстриже съпруга си, Найджъл Разрушителя, доста поносимо. Като за варварин. А след като е и сменила името на салона, се е сдобила постепенно с прилична по размер клиентела. Прическите й понякога изглеждат доста екстравагантно, но за доста жени това е предимство.
Съпругът й работи каквото и повечето други варвари-герои в Анкх-Морпорк – бодигард. Смятат го за безценен в професията си. Връхлита всеки, който посмее да нападне охранявания от него, и след това геройски яде бой, докато охраняваният се измъква невредим. Неоценим помощник е и на градската стража: биещите го така се увличат, че дори сержант Колън обикновено успява да пристигне навреме, за да ги арестува. А понеже са и капнали от умора, не оказват особена съпротива. Въпреки това, Найджъл обикновено се отървава без особени травми. Гледката на някой, който докато го биеш рови из наръчник по варварствуване, е в състояние да стъписа и обезкуражи и най-ядосаните.
Изобщо, около това семейство има нещо мътно. Би трябвало да са доста по-възрастни от семейство Лъд, но по неизвестна ми причина са май дори по-млади. (Подозирам, че има нещо общо с Лобсанг Лъд, но истината вероятно знае само сър Тери. Ако и той, като се има предвид кой от двама ни го е сънувал.)
Синът им е връстник на дъщерята на семейство Лъд, и двамата са неразделни в игрите. Кръстен е на дядо си (естествено), и е възпитаван от баща си във варварски дух и ценности откакто се помни. Очаква се да стане най-уникалния варварин на Света на Диска. Наследил е смелостта на дядо си – единственото, от което се плаши, е вода и сапун. И славата му, макар и засега в рамките на квартала. А също и принципа, че съсипването на цял град е същото като съсипването на детската му стая, само отнема повече време.
От баща си е наследил пълната безвредност към този, когото атакува. А от майка си – желязната физика, светкавичните рефлекси и убийствената унищожителност за другите. Да му връчите играчка означава тя да е в идеално състояние след играта, за сметка на всичко наоколо. Когато порасне, вероятно ще е способен да унищожава сам цели армии: при опита да удари някой противник по носа ще избива всички около него, а когато ги забележи че падат и замахне по тях, ще отнася и оцелелия. Тежкият проблем ще бъде, когато не е сам. Много е вероятно около него да може да оцелее в битка само някой, който е потомък или на Времето, или на Смърт. За предпочитане и двете. Защо такъв някой ще бъде около него, е по-труден въпрос. Но предполагам, че ако такъв някой има нужда от обикновен човек около себе си, ще е силно желателно този обикновен човек да е примерно най-уникалния варварин на Света на Диска.
Подобно на приятелката си в игрите, малкият Коен също се интересува от дядо си. И за разлика от нея, знае за него всичко, което има да се знае за него. Плюс още доста, което би било добре да не се знае от възпитано дете. (Дори ако е възпитано като варварин.) И плюс още няколко пъти по толкова, за което Коен-старши надали и подозира. Легендарността е майка на творчеството… Освен другото, Коен-младши е убеден, че госпожица Лъд с гаранция трябва да му е по някаква линия първа, или поне втора братовчедка. Ако се съди по какво си говорят дамите из квартала, когато предполагат, че не ги подслушва любопитно хлапе, близки роднини на Коен-младши трябва да са поне три четвърти от Анкх-Морпорк. Включително повечето джуджета, тролове, зомбита, гхоли, вампири, върколаци и вероятно и някои големи. Коен-старши е наистина легендарен.
И пак подобно на приятелката си, Коен е твърдо решен да разбере разни подробности около предшествениците си. В неговия случай – какво в крайна сметка е станало с дядо му. И по една случайност, точно госпожица Лъд може да му помогне да се справи със задачата – единственият достоверен източник какво всъщност се е случило с Коен-старши е нейният прадядо. Когото пък тя се опитва да открие най-старателно. И нищо чудно точно Коен-младши да може да й бъде от полза. Защото Смърт постоянно се намира около него. За да връща обратно към живота пострадалите от безконтролната унищожителност на малкия, на които още не е изтекло отреденото време. (Често прибягва и до помощта на Лобсанг Лъд. Единствено корекции чрез връщане на времето назад могат да спестят на квартала унищожителни пожари през ден, експлозии всяка седмица и т.н. Това е друга важна причина Времето напоследък все да няма време.)
Покрай това Смърт напоследък е започнал да се оплаква, че е на път да го прекръстят на Живот. На шега, но в нея започва да се заражда и доза истина. Все повече от върнатите от него описват “околосмъртни” преживявания, в които са видели някой, който ги е върнал към живота. След известен разнобой в описанията за този някой е утвърдено името Ангел на Живота, и лъчезарна външност на въплъщение на Живота. Иначе казано, Смърт се оказва със свой точен антипод като персонификация – който, на всичкото отгоре, е пак той. Което го поставя в състояние на множествена личност. И вероятно здравата би изненадало някои негови внучки, ако го видят като антипода му.
Което може да им се наложи. Не се знае дали наличното положение няма в крайна сметка да докара Смърт до побъркване. Какъв ще е резултатът нито някой знае, нито някой има каквото и да е желание да узнае. Единственото спасение, което би могло да хрумне на някого, е в секта монаси, които вярват, че Животът и Смъртта са едно. Но те са малко, а за да бъде спасен Смърт, в това трябва да повярва значителна част от населението на Света на Диска. (Или поне на Анкх-Морпорк.) А това вероятно ще създаде сериозни проблеми между Смърт и обитателите на Дънманифестин. Никой бог не се радва, когато сред поклонниците му плъзват разни ню ейдж вярвания. Дори ако му е обяснено, че те са естествена част от индустриалната революция, както и забързаното време…