Ранна сутрин. Гледачите идват на работа и, както винаги, първата им работа е да огледат околностите на приюта за кашони с кутрета. Такива има твърде често. Още по-често намираме само останки –замръзнали кърмачета, прегазени на шосето тупарлачета, разкъсани от лисици или други кучета джиджафки.
Хората, които са ги оставили, най-вероятно са ни се обадили. Казали сме им, че нямаме място, че ще ги вземем, когато поотраснат и най-вече – когато доведат майка им, домашната им любимка, за кастрация. По-лесно е обаче да си измиеш ръцете. Да не ни поглеждаш в очите. Да ги метнеш през нощта, доволен, че си надхитрил идиотите от АРС. Да си живееш убеден, че си направил нужното. И само след шест месеца – да повториш, защото е нехуманно да кастрираш кучката си, пък и, нали я пазиш, другия път ще внимаваш повече…
Нищо, че голяма част от тях не доживяват да бъдат намерени сутринта. Нищо, че дори онези, които намерим живи, са премръзнали. Нищо, че наистина нямаме къде да ги сложим. Че през нощта няма кой да ги храни на всеки три часа. В крайна сметка – това си е наш проблем. Иска ми се да можех да говоря с тези безименни хора. Да им кажа, че не това е начина. Да ги наругая, да се разплача, да ги нагрубявам, да ги умолявам, да оставят капчиците живот при мама, поне, докато могат да оцелеят без нея…
Днешните 5 бебенца…
Тазсутрешната партида тупарлаци дори нямат зъбки. Хранят се с биберон. Шансовете им, без топла майчица, са нищожни. Колко малки в проценти ли? Ами, от онзиденшните 9, само едничко е все още живо… Да са живи и здрави приемните стопанки, които будуват през нощта, а през деня бягат час по час от работа, за да ги хранят. И които взимат бебчетата с ясното съзнание, че ще умират в ръцете им едно по едно…
Зная, че човекът, който ги е подхвърлил, не е човекът, който ще прочете тези редове. Той вече си е измил ръцете. Няма време да чете стенанията на глупавите кучкари…
Истината е, че пиша това от отчаяние – този път дори нямаме приемен дом за тях. Ще си ги поделим и размятаме с нас – у дома, после в приюта, защото докато се грижим за останалите 500, за тях няма кой да се погрижи. Най-вероятно няма да оцелеят… Но докато има капка надежда, докато те се борят – ще се борим и ние. Ще се ядосваме. Ще тропаме с крак. Ще будуваме. Ще плачем. Но ще се борим.
