Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал, пообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар,  празнувахме Коледа в Сенегал, а после видяхме как живеят в  прогоненитехристиянски села в Сенегал Днес откриваме западноафриканското Мали за нашия сайт, за да видим най-голямата сграда от кал в света, както и да видим мистериозната Страна на догоните.  Имайте търпение да се зареди – снимките са много Приятно четене:

Африка пеша

част седма

Мали: Страната на догоните

    Мали – страната на легендарното Тимбукту и на мистериозните догони, една от най-мощните африкански империи в миналото, богата на културно и етническо разнообразие.

Границата с Мали минахме сравнително бързо и безпроблемно.

Забавното тук беше, че нямаше определен граничен пункт и трябваше да обикаляме далече из селото, за да намерим полиция да ни бие печати. Освен по километричните опашки на камиони по нищо не личеше, че влизаме в друга държава. Пътувахме с Майкъл и неговия Land Cruiser чак до

Бамако,

където останахме заедно на къмпинг за два дни. В къмпинга срещнахме голяма група италианци с един камион и един кемпер, които отиваха до Буркина Фасо. Камионът им беше огромен- 15 тона и носеха много неща за Африка – компютри, дрехи...С тях имаше един португалец, който снимаше филм за Западна Африка. Взе ни интервю, за да ни включи във филма. Бамако беше хубав град на брега на река Нигер. Изглеждаше доста чист и подреден, в сравнение с градовете, в които сме били до сега. Разходихме се един ден из центъра и продължихме на север. Имахме само 15 дни виза за Мали и искахме да видим най-интересните неща в тази мистериозна страна. Не отидохме до Тимбукту, което вече въобще не е трудно достижимо както е било в миналото - там вече има дори летище! Всъщност най-интересното в Тимбукту е Фестивалът на пустинята, който се провеждаше точно в момента...но билетът за него е около 150 евро за 3 дена...може би ще го посетим някой друг път в този живот...

Акащи момченца (дрисльовци) край пътя

Разстоянията тук са огромни, чакаше ни много път. Първо ни качи един малиец до първия пост за плащане (в Мали шосетата се плащат). След това ни качиха трима малийци за още стотина километра. Като цяло стопът вървеше добре и никой не ни искаше пари (което се случваше в Сенегал и трябваше да питаме всеки път преди да се качим дали е безплатно). Накрая един джип пълен с багаж догоре ни взе двамата на предната седалка. Въпреки, че в началото му отказахме като видяхме колко се е натоварил, той настоя да ни вземе. На един от полицейските постове обаче ни спряха и му направиха голям проблем, че се возим двамата отпред. След дълги разправии, проверки на визите и паспортите ни, ни пуснаха срещу подкуп от 5000 CFA ( към 10 евро). Бяхме много учудени как всички коли и бусове се возят претъпкани с хора и животни, някой път дори имаше хора на покрива, а нас ни спряха за това.

Малиецът ни обясни: всички дават пари тук.

Вечерта спахме покрай пътя на разклона за

Джиене – село, цялото построено от кал,

известно с

най-голямата кална джамия в света (и въобще най-голямата кална сграда)

  [caption id="" align="aligncenter" width="570" caption="Най-голямата кална джамия в света"][/caption]     Всъщност в тази част на Мали повечето села бяха построени само от кал и след всеки дъждовен сезон се налагаше да се строи наново. На сутринта ни качиха двама германци с джип и гид и направо отидохме с тях в хотела им в Джиене. Попитахме дали може да си опънем палатката на покрива и те се съгласиха, но не искаха да ни кажат колко ще струва. Прекарахме деня с германците и гида им, който ни развеждаше наоколо. Джамията беше внушителна и малките улички и калните къщи изглеждаха като от приказка. Всичко обаче беше много туристическо и нямаше евтни ресторантчета и магазинчета. Заради сухия сезон и пустинния вятър - харматан въздухът беше наситен с пясък и прахоляк и понякога беше трудно да дишаш. Небето не се виждаше - всичко беше обвито в пясъчна пелена.

Пазарен ден в Джиене

Най-голямата кална джамия в света

[singlepic id=13433 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13434 w=500 h=395 float=center]

Пазарен ден

[singlepic id=13435 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13436 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13413 w=500 h=395 float=center]

Няма мостове. За да стигнеш до Джиене трябва да прекосиш р. Нигер

[singlepic id=13416 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13417 w=500 h=395 float=center]

секънд хенд

      Вечерта в хотела отказахме да ядем – поискахме ориз, но имаха само кус-кус, което не ни беше любимото, а и беше много скъпо. Опънахме палатката на покрива и почивахме от дългия ден. По-късно се качи при нас един малиец от хотела и ни донесе купа спагети и газирано манго. Каза, че е безплатно, сготвил го е за себе си и е останало. Извини се, че нямало ориз за вечеря. Приехме с удоволствие, а той дори не остана да си поговорим. Не знаехме защо бяха така мили с нас в този хотел. Питахме многократно собственика колко да платим за палатката и той накрая каза, че е безплатно. Не ни поискаха никакви пари и на сутринта ни подариха 2 хляба! Бяхме очаровани от добрината на малийците и все повече ни харесваше тази страна. Тръгнахме си с германците обратно до главния път. Те отиваха към Бамако, а ние останахме на стопа в обратната посока –

към Мопти

Имахме потвърдил кауч-сърфър в Бандиагара – селото, от където се тръгва на трекинг в Страната на Догоните – най-красивото и необикновено място в Мали.

[singlepic id=13418 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13419 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13420 w=500 h=395 float=center]

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Ядки от кола – горчив плод, който възрастите ядат за ободряване, в Страната на догоните в задължителен подарък за хората в селото"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="533" caption="Следите от сълзи остават в прашното Джиене"][/caption]

[singlepic id=13424 w=500 h=395 float=center]

Калната джамия в Джиене

[singlepic id=13425 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13426 w=500 h=395 float=center]

Пазар

  Не след дълго ни качи едно малийско семейство с малко момченце. Закараха ни чак до Мопти и през целия път слушахме Бърнинг Спиър, Алфа Блонди и Боб Марли на макс.       В Мопти хапнахме и хванахме разклона за

Бандиагара

Веднага дойдоха да ни зарибяват за такси и рейс. Когато казахме, че сме на стоп, се смяха и казаха, че е невъзможоно. Почакахме доста и накрая ни качи един Мерцедес, който отиваше до средата на пътя до Бандиагара. Точно натоварихме раниците и се качихме, когато се появиха същите двама, които искаха да ни качват на рейса и започнаха да крещят нещо на шофьора. След кратка разправия шофьорът даде газ и тръгна като удари моторчето на единия, който се опитваше да ни препречи пътя. 500 метра по- надолу спряхме да качим още един стопаджия - военен малиец и двамата с моторчето отново ни настигнаха. Този път бяха бесни и препречваха целия път с мотора, така че да не можем да минем от никъде. Накрая с яко газ и маневра извън пътя, минахме върху мотора и продължихме. Явно не му даваха да ни вози на стоп и искаха да се качим в рейса им. Цялата случка беше доста брутална, но Мерцедесът беше здрава машина и мина през целия мотор без да му стане нищо. За щастие не сгазихме човека, само падна на земята. Уплашихме се, че ще ни подгонят с мотора, но за късмет не ни последваха повече. Оставиха ни на първия полицейски пост. Там почакахме малко и ни взе ново Ауди директно за Бандиагара, отново заедно с военния стопаджия.

[singlepic id=13427 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13428 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13429 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13437 w=500 h=395 float=center]

    В Бандиагара обаче телефонът на нашия домакин Джон беше изключен. Цял ден му звъняхме, писахме му СМС-и и дори намерихме други американци, доброволци от корпуса на мира, но дори те отказаха да ни помогнат. Вечерта решихме да тръгнем пеша към Страната на Догоните и да спим по пътя в гората. [geo_mashup_map zoom="10"] [geo_mashup_location_info]   [Лора]: На другата сутрин се чувствах доста зле. Имах малко температура, беше ми студено и имах разстройство. От няколко дена бях доста отпаднала и заради многобройните ухапвания от комари в последната седмица, веднага реших, че е малария. Хората, които срещахме да пътуват по-дълго в Африка казваха, че щом имат температура, веднага пият хапчета против малария, без дори да отидат на доктор. Ние също си бяхме купили хапчета за един човек от Дакар, но решихме все пак да се върнем до болницата в Бандиагара да ми направят тест. За пръв път от началото на нашето пътуване се чувствах зле, едва си носех раницата петте километра до селото. Болницата беше сравнително добра – почти като българските болници. Докторите бяха много мили, въпреки че не ги разбирах много на френски. Направиха ми тест за тиф и малария и чакахме до следобед за резултата. За щастие резултатите бяха негативни, предписаха ми прахчета за стомах и казаха, че е от водата или храната. Лекарствата веднага подействаха и още на същия ден бях добре. Тръгнахме отново по пътя за Страната на Догоните. Все още бях страшно изтощена и се надявахме някой да ни качи на стоп. Пътят беше съвсем черен – с пясък и много камъни - само за мотори и 4х4, но всъщност джипове почти не минаваха. Сутринта не видяхме нито един. За късмет обаче почти веднага ни качи един джип за следващото село на 5 км. И за още по-голям късмет точно, когато стигнахме селото им се обадиха, че кола е закъсала по пътя и трябваше да отидат да помогнат още 5-6 километра по пътя. Точно когато мислехме да оставаме да спим някъде там и да продължим на сутринта със свежи сили, ни взеха 2 момчета с моторчета- всеки на един мотор с раницата. За пръв път стопирахме мотор и беше много забавно. Закараха ни до Дуру- селото, където знаехме, че има къмпинг за по 1 евро на човек. Преспахме там, оставихме едната раница на съхранение в къмпинга и тръгнахме на трекинг из

Страната на Догоните

Още в началото беше много красиво – скали, причудливи дървета и жълта суха трева. Бяхме единствените туристи без гид, имахме малка снимана карта на местността (на фотоапарата) и мислехме, че ще можем да питаме местните, ако се загубим. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Страната на догоните"][/caption]     Веднага разбрахме обаче,че местните умишлено ни дават грешни посоки, за да се загубим и да дадем пари, за да ни покажат пътя. Пътят не беше лесен, постоянно трябваше да прекосяваме високи скали и долини с градини, нагоре надолу, като имаше много пътечки между градините и селата. Още в началото, когато питахме натам ли е първото село ни отговаряха: „ ооо...много сте се загубили, въобще не е натам” Ние обаче имахме карта и компас и вярвахме на тях. Беше много забавно как всеки се опитваше да ни дава грешни посоки, децата тичаха и крещяха след нас: „това не е пътя” без дори да знаят накъде отиваме. Накрая успешно стигнахме

първото село – Идели На и в следващото - Комокани

останахме да спим на къмпинг.

[singlepic id=13439 w=500 h=395 float=center]

По пътя към Страната на догоните

[singlepic id=13440 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13442 w=500 h=395 float=center]

Лук

[singlepic id=13441 w=500 h=395 float=center]

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Страната на догоните"][/caption]

 

Страната на Догоните всъщност предстявлява редица от селца,

високо в скалите, напълно откъснати от света, без вода и ток, но с богата култура и познания. Мистерията около тези племена, освен колоритнете танци с маски и причудливите пещери в скалите, е древните им астрономически познания.

Догонците са знаели за пръстените на Сатурн, спътниците на Юпитер и спираловидната форма на нашата галактика

векове назад – неща, които не могат да се видят с невъоръжено око. И най-озадачаващото- свещената за тях звезда Сириус Б, която е била напълно непозната на астрономите до 1862 г. Звезда-джудже, съставена от изключително плътна материя, те твърдели, че е най-тежкия метал на света. Древни звездни карти изрисувани по скалите показват изключителните астрономически знания на тези племена с примитивен бит и изолиран живот. Теориите по въпроса са различни, някои твърдят, че извънземни са им донесли свещените познания, но мистерията остава неразгадана.

[caption id="" align="aligncenter" width="533" caption="Obama - my dream"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="С много усилия се поддържат градините в сухия сезон"][/caption]

[singlepic id=13448 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13449 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13464 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13450 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13451 w=500 h=395 float=center]

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="на заден план са калните тухли"][/caption]

[singlepic id=13453 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13455 w=500 h=395 float=center]

[caption id="" align="aligncenter" width="533" caption="типичните стълби тук"][/caption]

[singlepic id=13456 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13457 w=500 h=395 float=center]

[caption id="" align="aligncenter" width="533" caption="Обама е голяма звезда тук- има тениски, шапки, лепенки, дори долни гащи с Обама"][/caption]

[singlepic id=13459 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13460 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13461 w=500 h=395 float=center]

[caption id="" align="aligncenter" width="541" caption="Зърнохранилище"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Страната на догоните"][/caption]

Не можахме да открием това познание в съвременните догони.

Единственото, което ни казваха беше ‘доне моа кадо..’ (дай ми подарък). Тъжно е как традиции и култура, съхранявани през векове, войни и промени, сега се пречупват под туристическия наплив. Всъщност не срещнахме много туристи по пътя, във всичките къмпинги бяхме сами и много рядко срещахме някой бял по пътя.     Но отношението им към нас беше изморително. Щом минехме покрай някое село, веднага ни нападаха малки и големи – искаха подаръци, пари, химикалки, да ни носят раниците, да ни стават гидове...Преследваха ни понякога с километри. Да разговаряш нормално с някой местен беше почти невъзможно. Може би причината беше, че нямаме гид, но за истинските нрави и характер на догонците не можехме да научим много.