- Ало, Григоре, можеш ли да поемеш да поддържаш компютрите тук в една фирма? Разбрах, че си търсят поддръжка.
- Разбира се…
Посещение, благи делови приказки, оглед на компютрите. Чистене от вируси, съживяване на една-две машини, преинсталиране на една, възстановяване на малко омазана информация (за щастие, възстановимо). Махане на няколко изтекли пробни версии на комерсиални софтуери и слагане на свободни, които няма да изтекат. Настройка на мрежата, фиксиране на IP-та, разпределяне на диапазони и адреси… С една дума, цялото начално чистене, което се случва при всеки нов клиент. Накрая още малко благи делови приказки, цена, стискане на ръцете и още един спокоен и щастлив клиент.
Дотук добре. Няколко дни по-късно обаче срещнах познатия, който ме насочи към тях.
- Какво стана, говори ли с онази фирма?
- Даже вече имаме договор с нея. Май останаха доволни. 
- Убеден съм. Какво става иначе с тебе? Пишеш ли още фантастика?…
Докато си говорехме, нещо ми привлече вниманието. Този ден бях здравата угрижен и разсеян, и известно време не можах да разбера какво ме тревожи. Чак на раздяла се усетих. Дрехите на познатия ми бяха чисти, но поовехтели, дланите му – загрубели, лицето му беше изсушено и угрижено, погледът – угаснал.
- Нещо не е наред ли?… Да не си останал без работа?
- Нещо такова. Фирмата, където работех, фалира. И в момента си търся работа… Спокойно, ще се справя някак…
Нещо в това “ще се справя някак” издаваше усилието на едно мъжко момче да не хленчи. Въпреки че очевидно е до немай-къде закъсало. Спомних си, че преди половин година, когато го видях предишния път, жена му беше бременна – сигурно вече беше родила. А преди това беше безработна. И сега сигурно тримата с бебето живееха буквално от каквото той успее да изкара с каквато работа успее да намери – сигурно кога хамаллък, кога някой случаен урок, кога каквото и да било…
Решението дойде внезапно, и на импулс отвътре.
- Чакай малко! Дължа ти едни пари.
- Пари ли?! Че кога съм ти давал? Нямам такъв спомен.
- Заради намерените клиенти. Имаме във фирмата практика да даваме комисиона. Плащането от клиента за един месец, по договор.
- Глупости. Не съм те пратил там заради комисиона, знаеш го. Просто…
- Абе човек, не разваляй фирмената ни практика. Тя си е такава, плащаме комисиони на всеки, който ни намери клиент. Защо ти да си изключение? Вземи ги спокойно, ние имаме ли договор, ще си ги избием някак…
Не беше никак лесно да го убедя, че тези пари му се полагат и че ще се обидя, ако не ги вземе. Мъжко момче, дори в беда. Кандиса едва когато го помолих да вземе специално от мое име подарък на бебето, понеже съм пропуснал да донеса за раждането… Не зная как са със сметките, но за храната, ако са много непретенциозни и си готвят сами, вероятно би им стигнала за почти месец, дори ако купуват някакви по-евтини пюрета за бебето. (Уви, толкова имах в себе си. Нищо. Другия месец ще се опитам пак да му дам толкова, за поредното месечно плащане от клиентите, ако човекът не си е намерил работа. Може да сме си променили фирмената практика, и вече да даваме като комисиона плащането от клиента и за втори месец, нали?)
А след това се замислих.
До този момент винаги бях възприемал комисионите като особено гнусен вид рушветчийство. Отвращението ми от тях беше толкова силно, че автоматично отхвърлях всеки напън да се замисля – няма ли поне едничък случай, когато да са оправдани и заслужени. Успя да пробие това отвращение единствено гледката на силен човек в тежка беда. А след това… просто продължих да мисля.
Продължавам да съм убеден, че в повечето случаи “комисиона” е евфемизъм за рушвет. Именно от ония, най-корупционните, дето съсипват парите на държавата (тоест моите и твои, драги ми читателю – държавата е наша собственост, време е да се държим като нейни собственици, а не като нейни и на “слугите на народа” ратаи). Но… можех ли да не го дам в този случай? Ти, драги ми читателю, на мое място не би ли го дал?… Сам виждаш – няма как. Ако искаш да си човек.
Милостиня ли? Нищо подобно. Тези клиенти ще ми плащат, да са живи, здрави и богати, още години. Първите месец-два-три ще търчим до тях често-често, докато не им изчистим проблемите и системата им не заработи като добре смазана машина. Но после повикванията ще разредеят, ще почнем да ходим само за периодичната поддръжка и при неочаквани инциденти или нужда от консултации. Малко по малко ще наваксаме финансово за първоначалното търчане. И ако клиентите продължават да успяват в бизнеса (благодарение и на нас, смея гордо да посоча) и да ценят услугата ни (а то пак си зависи от нас), ще излезем и на печалба. Така че човекът ще си е заслужил напълно комисионата, която получава.
А щом я е заслужил, какво значение има дали е в беда, или живее охолно? Give credit where credit is due. Този човек по същество работи за фирмата ни като маркетьор. Ако се справя с тази работа, ако намира клиенти успешно, с какво право да откажа да заплатя труда му? Да, не съм идеален, но не искам да падам дотам да завличам някого. И да, не съм богаташ, но каквото е редно и възможно да се плати, съм длъжен да мога да го платя… Другите могат да си шушукат каквото искат, с тях се разминавам и толкова, но със себе си ще съм цял живот. Искам да не ме е срам, когато се погледна в огледалото.
Така че нищо чудно и аз да почна да давам комисиони. Не за да вземам сделки под масата – не вярвам някога да оскотея, оглупея и загубя достойнството си до такава степен. За намиране на честно свършена работа, която е донесла на фирмата ни парите, от които да мога да платя. Нямам представа дали ще договарям сумата с хората предварително, или ще се определя впоследствие. Сигурно ми трябва официална схема как точно да процедирам, но към този момент все още нямам. Нищо, ще я избистря някак.
В ума ми се въртят куп въпроси. Например, ако някой ми прати клиент, но аз не успея да се договоря с него, дължа ли комисиона? Не бих платил за несключена сделка. Може да не е винаги справедливо, вината може и да е моя, не съм съвършен. Но иначе твърде лесно ще фалирам. А имам изгода да сключвам сделките, така че надали ще ги провалям често, ако има как да бъдат сключени… И колко комисиона да предлагам? Плащането на клиента за един месец? За два? За три? Според колкото изгодни условия успея да договоря?… Нямам представа. Ще мисля.
(Между другото, един съвет към всеки, който смята да ми е колега, било то дори конкурент. Компютри много, истински компютърджии малко – полето за сътрудничество е дори повече, отколкото за конкуренция… Не се опитвайте да “излъжете” клиента да сключи договор с вас – повярвайте ми, не работи. Или работи твърде кратко време. Ако той има реална нужда от компютърна поддръжка и работите съвестно и умело, той ще е щастлив от вас и ще ви плаща с удоволствие, дори ако е позакъсал финансово. Ако няма реална нужда от вас, или не се справяте добре, сътрудничеството ви няма да го бъде, дори ако той не знае какво да прави с парите си. Клиентът е рицарят, на който вие сте оръженосци – падне ли в боя, зле и за вас. Помагайте му, крепете го, помагайте му да отбие насочените към него удари, дори ги поемайте, ако той не може. Истинският рицар няма да го забрави, и в труден момент ще ви дойде на помощ.)
… И продължавам да се чудя: направи ли ме бизнесът по-склонен към рушвети и компромиси, или не. Всъщност, пиша този запис именно с надеждата да получа съвет и от други. Мисля си, че не съм се поддал – че съм се опазил като човек, че просто съм успял да видя честния път и там, където досега не съм го виждал, но го е имало. А дали е така?…