почвам да пиша, спирам да пиша, почвам, спирам, почвам, спирам.
тазгодишният носител на пет златисти academy awards The Artist ме остави безмълвна и размишляваща. и замечтана по разни епохи. всъщност не само 20-те, не дори цялата първа половина на 20ти век заедно с 19ти и може би 18ти, а направо целия свят преди десетилетието, в което съм родена, а именно 80-те (на косъм от 90-те, вярно, но това не прави 80-те по-привлекателни за мен).
The Artist ме пренесе в епоха, в която мъжете са мъже – еднакво костюмирани и все пак толкова различни, могат да направят филм, да поправят лампа, да се застрелят сами, да гледат куче…не ходят с лисици на врата, анцузи, маратонки, ламаринени ланци. към ума ми плъзват думи като кавалер, етикет, джентълмен, рицар дори, ясно е за какво говоря. и докато при мъжете дори разликата не се изразява под формата на бездънна пропаст “тогава – сега”, при жените е още по-различно. жените са бижуто на всяка маса, с толкова дребни детайли като усмивката (или бенката) си озаряват цял филм или зала. носят рокли, дантели, сатен и токчета, отварят им се врати, а жена да шофира е огромно изключение. gender ролите са ясно разпределени, строго регламентираният като движения танц е възможен почти единствено между двама…
като оставим удоволствието от гледането на нещо такова настрана, остава удоволствието от друго – гледането на ням черно-бял филм през 2012 г., придружено от прекрасна музика. семпла, красиво заснета история, с прекрасните “субтитри” на цял черен екран между кадрите. директно те хваща от ергономичната седалка в салона с вибриращия телефон в джоба и те пренася на тапициран дървен стол в друг салон, където хората са отишли по двойки, с костюми и рокли.
горчивият вкус в устата при излизането идва най-вече от мисълта защо толкова променяхме света и се борихме за равноправие и технологичен прогрес, ако накрая ще правим филми като Midnight in Paris и този, нали. красив поглед назад във времето, носталгия по неживяни дни, малко горчивина няколко дни после и така до следващия път…
