Когато някой настоява, че определен вид грижи трябва да се поемат централно от държавата, той най-често се обосновава с аргумента, че проблемът е толкова важен, че не можем да си позволим да го оставим на капризите на милосърдието. Но ако едно общество няма култура на милосърдие, можем ли да разчитаме чиновниците му да имат мили сърца? Моят личен опит със „Социални грижи” ме кара да намирам за особено уместно словосъчетанието „Случайни грижи”, използвано от мой приятел, бивш служител на въпросната институция.
Не съм проучвала историята на институцията „социален работник”, но ми се струва, че тя е необходима там, където липсва истинска общност. Съгласна съм, че не е възможно всеки от нас да знае, може и върши всичко и че разделението на труда е полезно нещо, но някак се получава така, че ние не просто оставяме на други да произвеждат стоки и да вършат услуги. Получава се така, че откъсваме част от човечността си и я поверяваме на експерти-наемници.
Но какви са експертите-наемници в едно безгрижно и безлюбовно общество? Възможно ли е те да са някакво изключение, което пък да е правило? Понеже ако не е правило, то не можем да разчитаме неизменно на тяхната любов и грижа. В такова общество е съвсем логично социалните грижи да са случайни грижи. Получава се така, че за да се застраховаме срещу капризите на милосърдието, поверяваме важните неща на капризите на немилосърдното чиновничество.
Filed under: art of living, активизъм, демокрация, социално, социално предприемачество Tagged: Законът за детето, социал
