Мария Илиева, LaMartinia: Тема: за телефоните и въображаемите генерали

Има една жена.

Виждам я всеки ден по няколко пъти. Понякога влиза в магазина и задава общи въпроси. Говорим си.  Излиза. Никога не купува нищо, само пита кое е ново.

Разказа ми, че чисти съседния вход, а всъщност е художник. В очите й има тъга, много и тежка. Опитва се да я прикрива, но личи. Добре облечена, дрехите й ухаят на пране, съхнало на слънце.

Понякога ми се иска да не умея да забелязвам детайли.  

Не знам какво и се е случвало, не обичам да разпитвам, а да слушам. Разказа ми за децата си, някъде по света, щастливи били.

Използва хендсфрий. Постоянно. Винаги обсъжда нещо. С мъжа си, сподели ми веднъж. Генерал бивш, строг. Съседите в квартала не са го виждали никога и шушукали, че е сама, оплака ми се. 

Кварталните слухове наистина не са ми интересни.

Жената говори толкова често, слушалките са като залепени за ушите й. Първо й повярвах, някои хора наистина се чуват по 200 00 пъти на ден с половинките. Възможно.

След около месец ми се стори пълен абсурд да е чак пък толкова често.

След още месец вече съм сигурна, че на отсрещната страна няма никой. Въображаеми разговори с въображаем мъж-генерал. Тъжно.

Направо ми се иска да й кажа, че знам ...

...че не  е срамно да си сам...
... че искам да помогна...

....че съжалявам...