Като започне човек да рови, никога не знае докъде ще стигне. Тук овехтяла снимка с измачкани краища, там записка на хвърчащо листче, забутано в стар тефтер, дето не знаеш защо пазиш. Тук един спомен, там – друг. Понякога се усмихваш, друг път натъжаваш. Единият спомен разплита следващия, бримката се пуска и прескачаш реда… Не ме бива в плетките, дано ме бива в разказите. Опитвам се да спася от забрава хора, които съм обичала, които не съм обичала, с които животът ме е срещал или разминавал.
Бях шестгодишна, когато мама отново записа Художествената Академия – това беше второто й следване. Защо е прекъснала и защо са минали години преди да започне отначало, съм писала вече в „Спомени… За мама”.
Майка ми не винаги имаше на кого да ме оставя и тогава ме водеше в Академията. Бях дребничка и предполагам често съм им се пречкала в краката, защото ми извадиха прякор – костенурчето. Тогава не ми хареса, но сега вече ми е мило. Мотаех се из коридорите, пипах скулптурите (когато не ме гледат), цапах се в чужди бои, а понякога ме използваха и за модел. Беше ми скучно да стоя мирно, но се примирявах – свободата да се лутам из ателиетата си имаше своята цена.
Обикновено се харесвах на картините им. Е, не винаги, но един път бях просто възмутена. Не стига, че не си приличах, ами и бях цялата лилаво-червена! Такава ли ме виждаше Сали?! Или може би беше далтонист? Знаех тази дума. Мама се опита да ми обясни нещо за абстракционизма, ама аз нищо не разбрах. Но затова пък бях ужасно учудена, когато видях изкривения си портрет, окачен като пример, сред най-добрите работи на курса. Ех, ако знаех, че този Сали е бъдещият Иван Вукадинов, може би щях да променя мнението си и да си го поискам.
И така стигам до снимката откъдето започнах да „разплитам” – оцветяването й е моя „заслуга”, сигурно, повлияна от лилавия си портрет, съм опитала да се реванширам. Ще използвам записан разказ на мама за снимката и мои доуточнения и осъвременявания.
…
1956-та. Дворът на Художествената академия. Зад многострадалния „умиращ роб”, около който всички са се снимали поне по веднъж.
„Отляво първият от правите е Иван Вукадинов – Сали. Беше кореняк софиянец или от заселниците на крайните квартали…”
Мама бърка – Сали е роден на 19 март 1932 г. в с. Ломница, Пернишко. Т.е. преди няколко дена е станал на 80. Да е жив и здрав!
„…Живееше в нова къща някъде към затвора, където май живее и сега (б.м. – записвано е преди 4 – 5 години). Рисуваше настървено, с дълбока сериозност и дори тогава личеше, че ще стане художник, макар че няколко години го бяха късали на приемния изпит. Говореше с тих, мазен глас, беше находчив и правеше жестоки сравнения… Сали беше нещо като наставник на неукрепналите момчета. Подстригваше ги, учеше ги как да се обличат „като 
художници”, шушукаше им мръснишки истории… Беше циник. Презираше всичко, дори и жените, които допускаше до себе си. Ако имаше нещо свято за него, то това изглежда бяха само собствените му картини, с които не искал да се разделя и които, според вестник „Труд”, отказвал да продава. Ако е така, то цялата история придобива някакъв трагичен оттенък и цинизмът на Сали може да бъде простен и обяснен като омраза към един свят, който му пречи да рисува…”
Не зная дали мама е била права – това е нейното мнение. В случая аз нямам свое. Доколкото помня тя не харесваше Сали като човек, но харесваше много неговите картините и сега разбирам, че е търсила оправдание за характера му. Ето го тук преди около десетина години и картината му „Нощ”.
„…До Сали е застанал Митко Бакалов, добро момче, куц, не знам нищо за него…”
Намерих името в списъка на членове на СБХ от 1979 година. Димитър Бакалов, график, род. 18 юли 1938 г. в София. В Интернет намирам и негови илюстрации по романите на братя Стругацки „Далечната планета” (1969) и „Трудно е да бъдеш бог” (1979). Дали наистина е същият Митко Бакалов?
„…После е Петър Тренчев – българин от Сърбия. Страдаше за близките си оттатък границата. Да него е Асен Старейшински, облечен в знаменитата копринена блуза и подстриган от Сали.
…Седнали: Кольо Николов от Лом (Кольо Ломски), после се пресели в Русе. Живописец, добър рисувач… До него е Сашо Апостолов, ученик на Фунев, а сега собственик на известната галерия „Александър”. Беше от Видин и след завършване на Академията се върна за няколко години там като учител в гимназията. До Сашо седи Митко Томов, също от Лом (Митко Ломски), приятел на Кольо и също добър рисувач. Сега е професор в НАТФИЗ. Когато учехме по история на изкуствата и Добри Лещаров се питаше дали и за нас така ще учат, именно Митко отговори: – Да, Добри Лещаров – резбата в упадък…”
Димитър Томов е от малкото мамини колеги, които продължавам да виждам,
макар и рядко. Преподава анимация още от създаването на специалността през 1980-та. Година преди мама да почине, той й подари малък портрет, рисуван като студент и запазен през годините. Трогна ме.
Върху краката на Сашо и Митко се е „изпружила” мама. Тя беше със самочувствието на по-„възрастната” жена, живяла сред писатели, журналисти и художници. В началото малко й се впрягаха, но после различията бързо се стопиха и мнозина от колегите й станаха чести посетители в къщи – особено по сесии. Тогава беше най-шумно и най-весело. А мене ме гонеха да не преча.
„…До Митко е Румен Ракшиев (1936). Неговият баща беше първи секретар на Партията, струва ми се в Кърджали – длъжност висока, все едно губернатор, от която обаче момчетата никак не се смущаваха, ами току питаха Румен дали има новини или пък как е времето в Помакия. Тъй като и той беше хлапе, като останалите, радителите му не се решили да го пуснат сам в София, ами първо го оженили за малко по-голямо от него момиче. Беше добра и мила
жена и понякога идваше да го вземе от Академията…”
Румен Ракшиев стана известен художник илюстратор и график. Има много книги с негови корици, но обикновено имената на художниците не се помнят. Особено след години.
„…До Румен седи Митко – викаха му Лильомори по някакъв тогавашен френски филм. Зад Митко е Иван Кенаров – после художник във варненското издателство. Печатаха „Галактика” в София прес и понякога ми се обаждаше…”
Сега разбирам защо имаме почти всичките „Галактики”, които в ония години се продаваха изпод тезгяха или в комплект с някоя скучна залежала книга. Иван Кенаров е почти митична и поставяна на пиедестал фигура сред варненските художници. Казват, че той е дал тласък на приложната графика в тази част на България и е направил издателството водещо в художествено отношение, като е привличал не само утвърдени, но и млади имена, които по-късно се налагат в професията. Умира тихо на 76 години.
„…След това са Петър Рашков – Пешето и Маня Цонева, жена на Васил Цонев от вестник Стършел…”
Маня беше красавица и също гледаше гладните момчурляци от високо. Все пак беше вече подходящо омъжена и то за сатирик. Но и облизващите се след нея момчетии не й оставаха длъжни. Един ден Маня излиза от час в двора на Академията и всички я заглеждат. „Брей, хубава съм” – разказваше по-късно тя, а то някой от колегите лепнал на гърба й красиво написана бележка „Мара хапе!”. Виж това го помня – двете с мама умраха от смях на детинщината на колегите си.
Ето и друга случка от студентските години, на която се смееха. Ателието, всеки си е зад статива и рисува. Румен Ракшиев, настроен философски, развива мислите си пред мама:
– Ето, времето… Какво всъщност е времето? Време няма…
– Епа нема време – съгласява се Добри Лещаров, който работи на съседния статив. – Сутрин в Академията, следобед в Академията…
Румен гледа смутено и мама му идва на помощ:
– Добри, ти не разбра. Румен иска да каже друго – че времето е нещо нематериално.
– Да – продължава се обнадежден Румен – Хората са измислили часовниците, за да показват времето. Но какво всъщност показват часовниците?…
– Ами, показват! – с пренебрежение се обажда Добри – Аз веднъж си купих един швейцарски часовник…
– Що не ти… – кресва Румен и философският разговор не се осъществява.
Добри Лещаров, с прякор Гьона, бе чест обект на шеги. Няма го на тази снимка, ще го търся по другите. Видях го веднъж в Созопол през 70-те години – весел, усмихнат, с хавайска риза и хич не приличаше на гьон. Преди време прочетох, че е професор и даже е правил дарения за Криптата в храм „Св. Александър Невски”. Дано е жив и здрав. Няма кого да питам.
Асен, Пешето, Сали, Митко, мама… Ето ги там някога преди повече от 55 години – усмихнати, с развети по тогавашната мода перчеми или със зализани назад коси, гледащи като печени мъжаги, а всъщност млади и невинни… Някои станаха известни, други потънаха във всекидневието. Някои остаряха красиво, други не успяха и да остареят. Но те са там – на тази снимка и мене ме боли, че няма вече кой да ми разказва смешните истории на своята младост.
И моето детство.
