е тъничка книга от владимир левчев пълна с великолепна поезия. нежна, самовглъбена, много тъжна - "приемам тор, давам плодове". представянето й беше в скулптурното ателие на художествената академия, вероятно най-правилното място за подобна книга. правилно, защото няма нищо общо със света отвън. само една стена ни делеше от улицата на чийто тротоар от другата страна се намира клуб "планет". стиховете на владо не знаят, че има такава планета, те са чисти и невинни спрямо космоса от пошлост наоколо. стоян алексиев, този изключителен актьор и приятел на владо чете така както рядко се четат стихове.
истинските поети са болни същества от друг свят. трудно е да се движиш около тях, никое движение не е достатъчно внимателно за да не бъдат наранени, костите им са прекалено фини, от крилете им винаги липсват пера, звуците са твърде остри, светът около тях е пълен с пропасти в които пропадат нямо оставяйки след себе си тъгата си. и вината, че не сме разбрали крехкостта им.
"черна книга на застрашените видове".
любов
ти си красива
като море в топла есен:
слънцето е зряла дюля,
мараня премрежва хоризонта,
твоите движения са сенки
върху огнен пясък.
ти си красива,
и минава бърза усмивка -
сянка на гларус по водата.
ти ме обсебваш
като самота на бели
късни дюни под вятъра.
ти ме обсебваш
като безкраен миг преди заспиване -
като разходка с количка под златните
тополи на първата ми година.
недостъпна!
недостъпна си като отминалия ден.
(сега сънят ме връхлита и стряска:
придошло море в студена нощ.)
недостъпна си като миналото
на човека без бъдеще.
не ми остава нищо друго,
освен да си представям, че сме заедно.
и да те целувам
в студа, под самотата на звездите...
обичам те,
защото не съществуваш...
