Прибирам се към къщи след купчина бири и няколко приятни разговора, но настроението ми продължава да е късогледо. С астигматизъм.
Напоследък не обичам петъците. Предвестник са на празни уикенди и още по-безцелни размисли, които не ме водят до никъде. И вероятно, опитвайки се да отложа уикенда, се запътвам отново към офиса. Разминавам се с черно-бели хора по улиците и дефокусирани светлини около тях. И размазани в локвите отражения…
Отново вали. Тази пролет не иска и не иска да се случи. Заглеждам се в мартеницата на ръката си, която още не съм свалил и се опитвам да си спомня от кого е. Безуспешно, защото няма значение. Така или иначе, не е от теб.
В асансьора пътувам безмълвно с много красиво момиче. Мисля, че ми направи впечатление, още когато преди осем-девет години за първи път прекрачих прага на Интерпред. Очите и са пъстри, а лицето и е бяло, красиво и много нежно, но винаги каменно. Толкова години не прочетох емоция. Никаква. Сякаш носи маска. Неотдавна я нарекох в съзнанието си аватар, защото не мога да се отърва от усещането, че е някакво копие на самата себе си, която е някъде там, но не съвсем или не точно в това време. Правя и път да излезе първа от асансьора и слушам ритъма на отдалечаващите се токчета. Аз не бързам за никъде…
Завързвам една от обувките си, която се е разхлабила и кимам на портиера зад рецепцията преди да изляза отново навън. Той (или аватарът му) ми отговаря едва забележимо. Виждам, че през това време момичето-аватар е стигнало почти до светофара.
Късно е. И тъмно. Дъждът се опитва да спре. И наоколо става още по-пусто. Което ме кара да се замисля с аватарите на колко хора се разминах и разговарях днес?… Понякога далеч не толкова беземоционални. Напротив… Но все така вгледани в себе си. Не в теб. Сякаш няма значение кой си. И отвъд периметъра на невъзможната им за докосване граница е някак толкова свистящо тихо…
В кварталния магазин си купувам само прясно мляко за двете най-ранни кафета през уикенда, които ще изпия пред компютъра или iPad-а си, преди да изляза навън, а на входа се разминавам с тийнейджърската компания на едно съседско момче. Всички до един с нафуканото поведение, речник и стил на мачовци. И прекалили достатъчно с поливането с парфюм. Поне двама от тях, заради атомния взрив от два доста обособени аромата, които атакуват ноздрите ми. И случката е повод да се замисля, дали съвременните жени не заслужават мъжете си именно такива, каквито са. Възпитавайки си ги такива, харесвайки си ги такива после, и търпейки си ги същите. Успявайки успешно да се убеждават междувременно, че всички са еднакви.
Докато влизам в къщи си спомням как един тест миналия уикенд ме определи като изразен екстроверт, а всъщност винаги съм се самоопределял като интроверт. И не само аз. Но тогава бях тийнейджър. А дали сега тестът няма основание да ме сложи в другата графа, след като дори в момента с лекота измъквам отломки цинизъм, самоирония и меланхолия изпод яката си и ги захвърлям в нищото пред себе си… така де – в Интернет… Пък и без това, напоследък е модерно да се пише по този начин. Черногледо. Драма, кръв и ах, ох за любовта… и непременно със сложни метафори и завързани изречения.
А тя, любовта няма особена нужда от думи. Още по-малко от възклицания. Любовта е простичка. Семпла. Дори наивна и глупава…
Преди време близка приятелка ми каза, че не посмяла да Like-не във Facebook мой текст, защото звучал твърде еротично. И непрекъснато се чудя, дали наистина не прекалявам? Не точно с еротиката… с много неща… С откровеността си най-вече, в този свят, който очевидно предпочита комфортните маски на аватарите ни.
Не знам какъв би бил моят аватар – напоследък се чувствам като кактус. Настръхнал и бодлив. Абсолютно подготвен за живот при оскъдни валежи. Листата ми са еволюирали до бодли, които, освен че помагат за изпаряването на по-малко вода, евентуално плашат другите аватари. Грозноват, но поне истински.
Иначе някои кактуси понякога цъфтят… рядко, най-често нощем… И вероятно не в този живот.
(cc)2012 Йовко Ламбрев • Някои права запазени