“Ще се иде. Ще се колят турци. Ще се гърмят патрони. Ще се бием като лъвове срещу турците. Ще си върнем 500 години робство”.
Думите са на шуменския свещеник Иван Дочев и изразяват решителната увереност не само на смирения отец, но и на всички българи по онова време, препълнили пероните, стичащи се на тълпи в изблик на национално самочувствие при вестта за мобилизацията.
Днес, 100 години по-късно, изд. “Изток-Запад” изваждат на бял свят едно уникално документално свидетелство от онова време – дневника на отец Иван Дочев, воден от автора си всеки ден в продължение на осем месеца от войната с Турция. Поднесен напълно автентично, ръкописът е запазил дори разговорния език на автора си, който издателите са решили да оставят в оригиналния му вид. Подобно нещо се издава за пръв път и е изключително интересно да се съпостави с популярните спомени за Балканската война на преки участници във военните действия ( “Вихър” на Антон Страшимиров е такова забележително четиво, изпълнено с ценна народопсихология).
Иван Дочев не участва в сраженията по южните фронтове. Той обаче е неотлъчно с войската и изпълнява дълга си в безрадостни, но неизбежни моменти от всяка война – опява загиналите за свободата на българските земи. Дневникът му е изключително подробен и подреден до степен, че неволно опознаваш притежателя му, разбираш за навиците му, накъде летят мислите му, какви грижи го измъчват, какви надежди таи. По целия път от Шумен през градове и села из новоосвободените земи до фронтовете на Лозенград, Одрин и Чаталджа Дочев записва всичко видяно – селяните, които ги посрещат или които бягат от опустошените си села, градовете с улиците, чаршиите, църквите и кипящия там сякаш независимо от войната живот. Наблюдава поведението на войниците, безкрайните им неволи; съчувства на гладуващите и мръзнещи под дъжда или в студените есенни и зимни нощи. Неговото положение е несравнимо по-добро, личи от записките. Макар да пътува с примитивна линейка, представляваща каруца, впрегната в коне, той има късмета да стои настрана от кървавите сражения, да се храни по-добре от обикновените войници и да се радва на сравнително спокойния живот на наблюдател. Това обаче не притъпява съпричастността му към страданията на войниците и той споделя грижите им – тъгата по родните места, мъката от раздялата със семействата, болката от мисълта, че нивята пустеят, докато те са толкова далеч, в непознати и чужди земи.
Пропагандна картичка от Балканската война
Описаните дребни случки, разговори с войниците и с местните хора, срещите и посещенията на градове и села в Югоизточна Тракия са много интересен принос към историята на Балканската война. Те дават един човешки, чистосърдечен поглед, лишен от политическа ангажираност или самоизтъкване на лични подвизи. Това е обикновената история на малкия човек, по стечение на обстоятелствата захвърлен в една несвойска среда и принуден да върши това, за което е призван. Макар да не разказват напрегнати епизоди от сражения и батални сцени, записките на отец Иван Дочев са ценни щрихи към портрета на нашите прадеди, тръгнали на война с песни и гайди и изпитали на гърба си цялата трагедия на пропилените надежди и двойнствените политически игри, довели до обезсмисляне на техния подвиг.
Осем месеца след заминаването си Иван Дочев се завръща в Шумен с няколко тетрадки, изписани с молив и съдържащи всичките му разсъждения за всеки един ден от войната. Те ще престоят забравени в нечии архиви цели сто години, преди да станат достъпни за читателите. И ето ги днес, в автентичен вид, простодушните думи на българския свещеник отпреди век: “Аз малко мислех за жена и деца, за приятели. Аз исках да ида, да си изпълня дълга и се върна отново при тех и да живея тих и спокоен живот”.
Публикувано от Жоро
* Книгата бе любезно предоставена на “Библиотеката” от изд. “Изток-Запад”.
Filed under: Исторически, Мемоари, български 
