Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2012
Подкрепете автора, като гласувате с фейсбук бутона “харесва ми” в края на статията. Вашият глас има значение за наградата на публиката!
***
Към Най–голямата мастилница в света (част 1)
Ако приемем, че Западът е Слънчевата половина на света, неговият творчески потенциал, то Изтокът е неговата Лунна половина или душата му. В Имението на Моу открих и двете страни обединени.
На всяка крачка се издигат стени – като преграда срещу външния свят (като в конструктор Лего се чувстваш)… Никакъв простор за погледа и мисълта, такова е внушението. Заплитайки се в китайските потайности - лабиринт от улички, алеи – коридори и дворчета, внезапно сред сивотата на постройките пред очите ми заиграха свежи цветни петна. Оживели от света на сенките, на красива лятна сцена певици, облечени в старинни одежди, представят любими откъси от кунчу опера – подобна, но по-стара от Пекинската опера, която доминира в Китай между 16 и 18 век.
Това е традиционен китайски театър, в който се съчетават песни, четене, пантомима, танци, инструментална музика, акробатика и бойни изкуства. И за мен изпълненията са познати, въпреки че съм единствената европейска туристка в момента – в парка в Пънлай съм гледала подобни на импровизирана лятна сцена.
Хората си я харесват – личи по прехласнатите изражения. Омагьосва ги лиризмът на текста, уникалният стил на пеене и елегантният танц… Пътят към кунчу операта е много дълъг – трае цял живот. Не се безпокоя за оцеляването на това прекрасно изкуство – то има бъдеще. И публиката му е от всички възрасти, а и много деца се посвещават на изучаването на тънкостите му.
Продължаваме с пълна скорост по разклонения лабиринт. Попаднах като че ли на скоростно влакче – чакайте, не бързайте толкова, аз трябва да разбера нещата в детайли…
Отворите – луна по алеите рамкират красиво дори и обикновената гледка и й придават романтично очарование. Тук се снимат и филми. Телевизионният сериал “Имението на Моу” си ползва готовите автентични декори.
За стената от цветни камъни, наричана още “Тигровата кожа”, собственикът е наел умели занаятчии. Майсторите са я украсили богато според формата и цветовете на камъните.
Помислено е и за бомбоубежище, което е осигурявало защита на повече от тридесет души по време на японските бомбардировки. Влязохме и в мемориалната зала, посветена на паметта на жертвите от антияпонската война (1937 – 1945).
Прескачаме през епохите като в някакъв исторически калейдоскоп… Сега като разглеждам отново петстотинте снимки, се чудя как сме успели да видим всичко това за 3-4 часа…
Следващата зала е Погребална. Тук дълги редици от макетни фигури зад стъклени витрини показват как е изглеждало Голямото погребение (1870 г.). Организацията му е била поета от Дзиан Дженгуо – снахата на господаря. Едновременно са били погребани стопанинът Моу, един негов син и един от внуците му. Зрителите стоят потресени пред малките фигурки от възстановката на траурното шествие, опасало цялата зала – музиканти, войници, опечалените, облечени в бяло (траурният цвят за Азия), носят се хоругви, паланкини…
Колко е мимолетен животът – като вишнев цвят… “Животът и смъртта са едно и също нещо – казва Лао Дзъ. – Първото не може да съществува без второто. Но и второто не може да съществува без първото. Така че никое от тях не съществува отделно, а само във взаимоотношение с другото.
Когато животът идва, той идва, защото му е време. Когато си отива, това също е естествено. Да приемеш спокойно всичко, което се случва, значи да застанеш над скръбта и радостта. Ето така трябва да следваш Пътя”. Друг вид познание от нашето, по-ведро…
Потопени в тъжното преживяване, излизаме бавно от залата, за да ни залее контрастно настроение – Сватбената зала! Животът в имението продължава…
Тук паланкините са жизнерадостни – покрити с изящно извезана яркочервена коприна – цветът на булката. Цветя, птици и фениксът – символ на неугасващата любов, на живота и на женското начало. Драконът и фениксът са взаимно допълващи се символи – според китайците когато драконът се извисява и фениксът танцува, хората ще се наслаждават на щастието в продължение на години, това ще донесе мир и спокойствие за всички под небето.
Паланкинът е покрит стол, легло или дори малка стая, пренасяна от носачи. Използван е като луксозен транспорт в течение на векове в културите, където жената е изолирана от обществото извън дома си. Булката задължително е пренасяна в паланкин до дома на съпруга си.
Сватбената трапеза е пред нас с двата червени стола отстрани , а на стената – благопожелания към младоженците. Оглеждам се неволно дали няма да се покаже отнякъде булката в червено чипао. Следва тяхната стая с разкошно легло с балдахин, отново всичко е в червено – цвят на бога на щастието, даряващ богатство.
Все още на празнична вълна, влизаме в следващата постройка, където се потапяме в друго народно изкуство – фигурки от тесто. Няма тайна – всичко се прави пред очите на зрителите така, както е ставало преди 300 години. Традицията е севернокитайска, тъй като тук се е ядял хляб, в Южен Китай предпочитан е оризът. Някога тестото се е правело от царевично брашно, а днес – от пшенично. Замесва се с мая, втасва няколко часа, разточва се и се оформят фигурките. Пекат се на пара (както и местният хляб манту), за да не хващат коричка и след изстиването им се оцветяват. Всичко на ръка, затова са уникални.
Вярва се, че в зависимост от украсата фигурките ще донесат на притежателя им богатство, щастие, дълъг живот и сила. Две от тях отпътуваха за Варна като подарък за децата ми.
Най-после наближаваме училището на Моу – най-впечатляващата сграда в имението.
Първо виждаме елегантната червена колонада пред входа. Посреща ни с поздрав каменният Конфуций – Учителят на десет хиляди поколения, както го наричат признателните китайци.
Още от древността в китайската държава е създадена традиция да се оказва всестранна помощ на учените и да се стимулира развитието на науката. Огромната култура на старата цивилизация, постиженията в областта на историята, философията, литературата и изкуството били възприети от младата феодална класа, която ги преработила, придала им ново съдържание и продължила да ги развива.
Обучението по китайска калиграфия изисква наличието на “Четири съкровища”: четка за писане, пръчица за мастило, мастилница и хартия. Тези четири богатства са изиграли важна роля в разпространението на културата и изкуството в Китай и с течение на времето самите мастилници са се превърнали в произведения на изкуството, събирани и от ценители колекционери. Един поглед към произхода и подбора на материалите на най-известните мастилници разкрива различни естетически стойности в китайската история на изкуството. В древността в тях първо са смилали пигмента на прах. Формата на тези “съкровища” може да е като лотосови листа, човешки лица, полумесеци, антични монети. Повечето са каменни, но има и от порцелан, бронз, лакирано дърво…
Добре, добре, няма да подлагам повече търпението ви на изпитание – ще ви покажа гигантската и безкрайно красива мастилница, макар и с риск да не прочетето пътеписа ми докрай (задава се и трета част :) ). Малкият любопитко Сун Ие Чън вече е потънал във входа, и ние с майка му потегляме след него.
Снимах надписа преди да вляза, имам доказателство. На вратата спрях смаяна – това е малък кораб, покрит с дракони, костенурки, митични създания, планини, феникси, цветя и птици, преплетени с неописуема фантазия! Каква красота! Истински шедьовър. Но къде е мастилницата?! Това е тя – посочва ми Сун. – Виж къде проблясва мастилото!
Не знам дали Моу е имал представа в какво величие на човешкия талант и въображение ще се превърне камъкът, докаран чак от провинция Хъбей… Дори мащабите не са най-впечатляващото в нея, а именно изяществото й. Дължина 14,06 метра, ширина – 3,60 метра и височина – 1,20 метра!
Подобни каменни мастилници са правени още от 770 г.пр.Хр. Станали са популярни през династията Танг и са известни най-вече в Северен Китай. Декорацията им често е била резбована от скъпите лилаво сандалово дърво и розово дърво.
А калиграфията е душата на китайското изобразително изкуство. Винаги се споменава редом с традиционната живопис. Седем са висшите училища по калиграфия и живопис само в Янтай. Това изкуство е живо и винаги съвременно.
Обикалях от всички страни чудноватия кораб, снимах, но беше трудно да го обхвана целия, защото залата беше тясна. Не можех да се откъсна от него и да изляза, а имахме още толкова за разглеждане…
Продължавам с трета, последна част. До скоро!
Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева
***
Конкурсът за пътеписи на Poblizo.com - “Къде бях? Какво видях?” 2012 е подкрепен от
Александър Тур – екскурзии, почивки, самолетни билети, хотели, круизи