докато подреждах книги в библиотеката
се сетих за нещо то ме подсети за друго
потърсих трето и се наложи да открия четвърто -
откъс от нещо като разказ
който съм писал преди шест години:
Там, някъде в стаята си, седи един бъдещ самоубиец. Той чете есето на Борхес Biathanatos. В него става въпрос за едноименната книга на Джон Дън. В двеста страници той се опитва да оправдае самоубийството, да свали греховната му одежда, да го причисли към лоното на праведното и естественото. Дава странни, полуавтентични примери свързани с Омир, пеликани и пчели, а незнайно защо пропуска Катон и Сенека, класически римски самоубийци.
Дън може би е искал и да увенчае книгата си със самоубийство, но, уви, не го е направил.
Всъщност най-интересният довод е свързан с цитат от Eвангелие на Йоан (10:18): “Никой не Ми отнема душата, но Аз Сам от Себе Си я давам.” На английски думата не е “душа”, а “живот”, но смисълът се запазва. Догадката на Дън е, че Исус не е бил убит, а сам е отнел живота си. Логично е щом Спасителят ни спасява самоубивайки се, то и посягането на собствения живот не би трябвало да е грях.
През 1631 Дън включва това предположение в своя проповед и малко по-късно умира. Дали все пак не е било светотатствено?