бъдни вечер за мен си остава
ако не единствено и само
то сякаш по-скоро
рожденият ден на майка ми
та всекиму празникът
според случайностите на календара
важното е да има
дар почивка действие реакция
танц или наваксване със съня
хилеж или меланхолия
някакъв вид активност или dolce far niente
поне минимално различни от целогодишните
онзи ден ани илков имаше четене по повод тома събрано
който излезе тази година
ден преди събитието се хванахме на бас
казах че залата ще е пълна
той беше убеден по тих и категоричен начин
че ще има единайсет-дванайсет човека
в залата нямаше празни места
та тогава
той не прочете стихотворението си бъдни вечер
въпреки близостта й
а то е празнично по един неочакван начин:
Искам да участвам в музиката,
в нейните тела,
във всички нейни песни!
Да извайвам музиката:
ето го лицето, катедралния лоб,
огромната отворена уста,
сталактитите на гърлото…
В пещерата – не да пея, не да свиря,
само да застана там и да мълча.
Аз искам да мълча:
през гълчавата на полските цветя,
край дъбове, обрасли с храсталак и фосфор;
в къщата – сред паяжини, прах и сажди;
на улицата – сред мъжете и шишетата,
или пък сред спестените пари –
аз искам да участвам и да чувам.
Аз искам да участвам в музиката там,
където я целуват кучета и котки,
когато се търкаля в спарената люцерна
през нощта
или в реката е дошла да се окъпе
и е мокра;
нагоре по баира в лозята на кръвта,
във виното на гробищния помен,
в лъките на жената
и сред овошките на мъжа,
и по-надолу – в хумуса и рудите,
сред злато и кобалт, и минерали – там!
Да бъда там, където е музиката:
– там – бабички и старци се младеят,
липа и явор се целуват и се смеят,
воловете мучат в обора
и сърпа се прегъва в ятаган – там, там!
Закланият отдавна е заклан!
И от кръвта му е поникнала
черницата на любовта.
Под нейните листа жужат децата –
почервеняват устните
и нотите почервеняват,
почервенява мълчаливата история.
И времето и мястото почервеняват.
Гръклянът на музиката
е оплождан от дъждовете на мълчанието!
Останалото е: храна и смътно детство.
Там!
Ръждясва нощем лунната паница,
изсъхват бъбреците като бобени зърна,
а бебето разтваря с плач и писък
мътните прозорци на живота
и души вятъра, дъхтящ на кръв и мляко.
Гръклянът на музиката –
прерязан от ветровете на историята!
Останалото е: мълчание и детство.
Бе синкавото свистене на декемврийския фенер,
(Кръстовден бе зад нас – пред нас стоеше Коледа.)
И всичко се подготвяше за танц – там –
в музиката, където е тогава и сега –
там, там! –
под звуците на древен барабан – там,
там-та-ра-ра
тамтам…