Обичам разходката по никое време по празници, защото всички тюфлеци са яко замасени и улиците са наши. Така колоездихме из Младост на един 1 Януари и беше все едно бомба бе паднала. Така е и в Своге на Великден, особено при ситен дъжд и ракиено време.
Тъкмо с Прасунсен обсъждахме, как за разлика от Дъблин, по нашите ширини валне ли малко дъжд и всички се изпокриват или се качват в колите… и го видяхме. Старец с костюм, прилично колело и чадър в едната ръка.
Докато се набутам да извадя фотоапарата и ни отмина. След него профучаха селяни с коли (от тези особи, дето няма да намалят, за да не те изпръскат) и докато го ожалвахме при тази липса на химическо чистене в близките 30 км… той взе, че се върна. Без чадъра, ухилен до уши, даже ни помаха 
. Не знам защо ми хрумна, че сигурно не е българин.
Когато бях малка, всички момчета на нашата улица имаха лагерни колички. По-отворените си ги правеха с кормило от детски велосипед и колелца от ролкови кънки. Сигурно от 20 години не бях виждала деца да си играят така на улицата.
Шантаво ирландско време – през 10 мин се сменят ситен дъжд, силен дъжд и слънце изпод оловни облаци. А по нашите улици има само деца, странни старци и откачалки като нас. Вървиш, дишаш дълбоко и се усмихваш на пролетта наоколо. И се чудиш къде, аджеба, са живите хора.